Помня как в зряла възраст бях въвлечен в сагата с домашните любимци, която продължава и до днес. Двамата ми синове, големият трябва да е бил на десет, а малкият – на шест, се лепнали към аквариума в някакъв магазин и майка им заявила, че тя няма нищо против рибките, но е редно да питат мен. Предполагам, че това е бил единственият й печеливш ход в момента. И така, всичко започна с невинния въпрос: „Тате, ти имал ли си рибки като малък?“.
Слънчеви рибки от Чили
„Тате, ти имал ли си рибки като малък?“ – пита големият ми син. Какво да отговоря? Бих им разказал всичко както си беше, но майка им едва ли би одобрила…
Бях на девет, когато се преместихме в новопостроен жилищен блок в столичния квартал „Младост“. От кухненския балкон виждах разрастваща се бетонна джунгла, от прозореца на стаята си – ширналите се жита, пресечени от заблатеното водно огледало на най-тайнственото и интересно (просто защото бе забранено за посещение) място в моето детство – Канала. В контрастите се крие красота и мъдрост, предполагам, че това е имал предвид умникът с партийна книжка и романтична душа, размечтан за плавателен канал около многострадалната ни столица. Част от него била изкопана на ръка в бригадирските години след Девети септември с доброволния труд на софиянци. За съжаление, блестящата идея за втора Венеция не била осъществена, тъй като станало ясно, че водите на езерото Панчарево отказват да изкачат баира и да шурнат в широките десетина метра траншеи. Части от този пишман проект – паметник на човешката глупост – си стояха незарити и се пълнеха с дъждовни води. Заблатен, целият обрасъл в шавар, Каналът беше развъдник на милиони жаби и милиарди комари.
В четвърти клас бях добро дете, отличник. Малко преди края на учебната година ни заведоха в зоопарка, но заваля и влязохме на закрито – при змиите и рибите. На единия от аквариумите пишеше „Слънчеви рибки от Чили“. Не бяха нищо особено, приличаха на гупи ли, молинезии ли, знаех къде продават подобни – на едно сбутано място около централния пазар, петдесет стотинки парчето. От обяснението в картончето не ставаше ясно защо са слънчеви, но били ценни, защото изяждали огромни количества ларви на комари. Ако е така, помислих си, защо не пуснат от тях в Канала? Най-вероятно защото са много скъпи.
И тогава ми хрумна…
Окрупнявам стотинките от спестовната си касичка. Купувам от пазара четири рибки за два лева. Черпя няколко съученици с боза и тулумби (плащам с двайсетачка, най-голямата за времето си банкнота) и ги заклевам да не казват на никого, но в Канала са пуснати слънчеви рибки – да ядат ларвите на комарите. Хванал съм бил шест броя и съм ги продал на зоопарка по пет лева парчето. След училище се организира експедиция, тайно от мен – безуспешна. На сутринта ме разпитват как точно става работата, аз вадя от чантата буркана с четирите рибки – „Слаба работа този път“. Умират от любопитство и завист. След няколко дни споделям: „Досега в зоопарка ги баламосвах, че баща ми е моряк и рибите са от личния ми аквариум, ама вече почнаха да се усещат и да разпитват колко е голям тоя аквариум. Ако разберат откъде ги ловя, пропада работата… Да има кой да ги носи в зоопарка вместо мен, давам по петдесет стотинки за услугата“. Засипан съм от предложения, обещавам на всеки поотделно да е само той, да не казва на другите.
Влагам десет лева за двайсет и шест парчета рибки от пазара – с отстъпка. По време на час пращам на всеки от „посветените“ бележка: „Нашите ще ме водят при баба, трябва спешно да се отърва от рибите. Продавам ги по два лева парчето, кажи колко ще вземеш, защото всички искат“. Бизнесът е борба между страх и алчност – до този важен извод стигам в следващите няколко часа, докато приемам „заявки“.
Събирам парите авансово, на другия ден раздават свидетелствата, но тържеството върви вяло. Истинското събитие е след това – раздавам рибите. Същия ден баща ми ме закарва на село, след три дни се връща и ми удря як пердах, без обяснения, само казва, че му дължа дванайсет лева. Значи се е разбрало за шест риби. А за другите двайсет и четири – не. Наесен се наложи да се разделя с още осем лева, контрагентът разполагаше с неоспорим аргумент – по-голям брат.
Рекапитулацията: Вложени – дванайсет лева, приходи – шейсет лева, върнати – двайсет лева, присъщи разходи за дейността – четири лева (за черпене), чиста печалба – двайсет и четири лева. Двеста процента печалба – ако не броим боя.
– Кажи де, имал ли си либки? – дърпа ме малкият.
– Не – никакви риби. Мразя риби.
– Тогава искаме хамстер! – отсича големият, а аз замълчавам, защото по-добре да иска хамстер, отколкото да ме пита защо аз мразя риби.
Грозникът Алф
Един ден синовете ми се появяват с кашон от прахосмукачка. В кашона нещо шава. Всички комшии имали, казват. „Прахосмукачки ли?“ „Не, котки.“ Пращам ги да говорят с майка си. „Никакви котки – отсича тя, – нали имате хамстер?“ „Азис хапе! Не можем да го галим“ – проплаква малкият. „И ти ли мразиш животните?“ – обръща се към мен големият. „Нито аз, нито майка ви мразим животните.“ Кой знае защо, те тълкуват думите ми като разрешение на проблема. Така в живота ни се появява Алф – бял на черни петна, толкова обикновен на вид, че можеш да го сбъркаш с девет от десет пройдохи на улицата. Поне да беше грозен…
В интерес на истината, Алф беше кротък – не е съдирал завеси, не си е точил ноктите в кожения диван, не се е изхождал в саксии и обувки. Разполагаше с пълната свобода да скита из квартала – живеем в подножието на планина, както обича да дообяснява жена ми: „Всъщност сме си на село“. Тук котките са на свободен режим и шарят по комшийски из дворовете. Не ги пускат по къщите, но не са бездомни – спят по пристройки и тавани, а стопаните от време на време ги хранят. Алф бързо отрасна и чудесно се приспособи, не след дълго си организира нещо като харем в гаража, заради който постоянно влизаше в епични битки. Жена ми обича да се шегува: „Ако ти трябва да ядеш толкова бой, за да се добереш до женска…“.
От ранна пролет до късна есен домашният ни котарак влизаше в къщата само за да похапне. Изпосталял, проскубан, с изранено тяло, нахапани уши и изподрана муцуна похапне, изгледа ни надменно и пак зачезне. През зимата обаче загърбваше сърдечните си вълнения, ставаше ленив и дебел. Прекарваше времето си изтегнат пред камината или пъхнат зад тънкото бяло перде на холната витрина, наблюдавайки с часове полета на снежинките. Обичаше да се бухва в преспите нов сняг, заравяше се, подскачаше смешно, а мустаците му се обледяваха. След такава игра козината му сияеше – чиста и пухкава, разрешаваше ни да го галим, умилкваше се и мъркаше доволно. В такива моменти съпругата ми забравяше, че мрази котки и го наричаше „зимен разкош“.
Красавецът Лъки
Котаракът не бил истински домашен любимец – оплакват се синовете ми. Не си стоял у дома – от ранна пролет до късна есен скиторел, а дори когато е „зимен разкош“, не искал да си играе с тях и не позволявал да го мачкат. Трябвало ни куче. Този път майка им ги подкрепя – според нея нищо не може да е истинско, ако за него не е платено скъпо. Известно време пропускам коментарите покрай ушите си, докато една вечер домочадието организира обсада на дивана, на който си почивам.
– Утре да се обадиш на фирмата – казва жена ми.
– Коя фирма?
– „Радонов и син“! – тонът є предполага поява на кралски особи в хола.
– Чакай, нещо не разбирам…
– Какво пак не разбираш? Винаги когато става дума за мен и децата – ти не разбираш… „Радонов и син“ са най-добрите, проверила съм.
– Добре, най-добрите са, щом казваш… Но за какво, по дяволите, да им се обаждам?
– Защото винаги е по-добре да се обади мъж, затова. А ти си мъжът в семейството. Или…?
Стигаме до класическа семейна ситуация, в която мъжът в семейството няма, ама никакъв, полезен ход. След кратък размисъл обещавам утре да се обадя и те се оттеглят.
Никога не бях подозирал, че при кучетата може да има такова разнообразие от размери, форми, окосмяване, цветове, характери, капризи и глезотии. От албума с „четирикраки съкровища“ в офиса на фирмата най-близко до представата ми за куче беше немската овчарка. „Ако ще е гарга – да е рошава!“, казах, а децата тутакси ревнаха: „Не искаме гаргааа, искаме кучеее…“.
На снимката, с всички тези пъплещи около нея палета, майката изглеждаше симпатична. „Медалистка, но цената на палетата е такава заради бащата.“ Такава означаваше плашеща. Обаче след като чух името на татенцето – Лари-Още-Три-Имена фон Кайнбах – сделката започна да ми се струва изгодна. Кайнбах ми прозвуча като „Майбах“.
Следващата седмица у дома не се спи, не се яде, всичко, което се прави, е свързано с очакването от чужбина да пристигне негово височество принцът. Купуват му се „нунита“, одеялца, възглавнички, купички, играчки, шампоани, чесала, панделки, нагръдници, нашийници, няколко вида поводи, транспортна клетка, в случай че ще го водим на почивки, свирка, топка и изкуствен кокал. Всичко това се случва без мое участие. Аз докарвам кучешка колиба и синджир и всички са изумени – нима няма да живее у дома?! Ми не, ще пази двора.
През цялото това време се водят ожесточени спорове за име. Моето предложение за Рин Тин Тин е подиграно от жена ми („Да, бе, що да не е Тин Ти Ри Мин Ти Ри?!“) и категорично отхвърлено от децата. Големият държи да е Вейдър, а малкият – Джъмбо. Майка им пък е чела някъде, че трябва да има „р“ и да започва с първата буква на бащата: Ларго, Легарт, Лайкар, Лорик, Лукар… Но се появява плоблем – аз и малкият ни син не можем да произнасяме „р“. „Пледставям си, казвам, как тичам по улиците и викам Ламул, Лали, Лалчи, Лалсен или Лолд. Хайде сега, трябвало да има „л“ – откъде накъде.“ В края на краищата решаваме – Лъки. И без това котаракът ни е Алф.
Паленцето Лъки съпругата ми го гледа около месец във фитнес залата на втория етаж на къщата при ограничен достъп на всякакви външни лица, в случая – аз. Синовете ни бяха допускани там след строг санитарен контрол, включващ обработка с химикали, силно вонящи на белина. Тези групови игри с малкия всеки път завършваха сърцераздирателно, тъй като все някога той трябваше да бъде оставен да спи.
В началото на лятото, след като му бяха направени необходимите ваксини, Лъки заживя на двора, но в колибата влизаше само по време на гръмотевична буря. Вместо да контролира дворната порта, той предпочиташе холната тераса откъм двора. Всички настояваха да го пускаме у дома, но по този въпрос аз бях непреклонен – това е куче-пазач и мястото му е отвън, за да ни предупреждава за лоши хора. Лошият човек на света изглежда беше ветеринарят, защото Лъки само по него лаеше – надушваше го от километър. Изобщо на това куче да му се бият инжекции и дори да го накараш да глътне хапче, си беше истинско приключение, сравнимо само с гонитбата му в случаите, когато го изпускахме извън двора. Хукваше из селото и единственият начин да бъде заловен се базираше на
огромния му мерак да се вози в автомобил.
Причаквахме го с отворена врата на колата и той тутакси скачаше в купето и се настаняваше на седалката до шофьора. Случвало се е да нахлуе при чужди хора и в началото, когато все още беше малък, всичко се разминаваше с лек уплах, галене и гушкане, но след време вече не беше същото.
Алф се чувстваше домакин и не обръщаше кой знае какво внимание на Лъки, а при среща го заобикаляше с достойнство. Спокойното му поведение будеше респект. Проблемът се появи в началото на зимата, когато котаракът започна да се застоява у дома, а кучето – вече на около осем месеца – бе лишено от правото да бъде на топло в близост до стопаните. Гледаха се през витрината и Алф не проявяваше никакви емоции, не съскаше, не се ежеше, седеше неподвижен и предизвикателен, сякаш нарочно демонстрирайки своето превъзходство. Лъки се скъсваше да лае и не спираше, докато не прогонехме от очите му обекта на завистта или може би ревността. Тогава той лягаше долу до вратата и скимтеше жално точно като навремето, когато беше кутре и възрастта му се измерваше в дни, а нощем го оставяхме сам.
В онази зима котаракът не се заигра нито веднъж в снега на двора. Когато кучето се разхождаше с някого от семейството по околните баири, отваряхме широко вратата към терасата, но Алф бе приел градината за вражеска територия. Веднъж насила го изхвърлих в преспите – моментално се катапултира на дувара и разбутвайки пръхкавия сняг, стигна до къщата. С един скок се озова на горната тераса, от там – на покрива. Сви се на топло до комина, късно вечерта чух настойчиво мяукане, отворих прозорчето на банята и той се прибра. Това продъл-жи до пролетта. Малкото пъти, в които котаракът излизаше да се поразтъпче, го правеше през прозорчето на банята, от там и се прибираше. Лъки уж свикна с присъствието му, мълчаливо проследяваше придвижването му по дуварите и покрива. Една сутрин в началото на лятото намерихме Алф в банята, полужив, с отхапана наполовина глава. Кървищата бяха отсам оградата, станало е в двора. Алф оживя, но загуби едното си око. Лъки също бе пострадал – цялата му муцуна бе в кървави бразди. Мина му като на куче. Пратихме го за месец на училище, когато се върна, беше различен, по-зрял и спокоен. В това време котаракът се възстанови и животът му продължи, но оттам насетне все ходеше изподран откъм сляпата страна. Явно в уличните битки със себеподобните нямаше как да си отваря едното око на четири. Навремето си мислех, че изглежда прекалено обикновен – е, сега беше истински грозник.
След инцидента между Алф и Лъки враждата им изчезна, сякаш никога не бе съществувала. Котаракът си позволяваше да се разхожда по терасата и двора дори в присъствието на овчарката, макар и с леко напрежение в походката, но кучето никога повече не го закачи – имаше му уважението.
Шест години по-късно красавеца Лъки го сбъркаха лекарите и умря за няколко дни. В последните си часове сякаш живна и ние се обнадеждихме. Вечерта постоя по десетина минути до всекиго от нас – бяхме го пуснали в къщата. След това се затътри и полегна под масата в трапезарията, откъдето ни следеше с предан поглед, положил глава на предните си лапи. Разотидохме се по стаите, на сутринта го намерихме вкочанен.
Дворът опустя… Котаракът – такъв, онакъв, но го надживя. Ходи една седмица по двора като пълновластен господар, след което се застоя у дома, нищо че беше пролет, не се хранеше, залиня. Един ден излезе и никога повече не се върна. По книжките пише, че кучетата се привързват към стопаните си, а котките – към дома. Не зная, може би в животинския, както и в нашия свят има изключения или по-скоро няма общовалидни правила.
Любимецът Куба
Синовете ни пораснаха и вече не се интересуват от домашни любимци. След две години траур жена ми решава, че е време за ново куче. За котка не иска и да чуе след онова, което бяхме преживяли с Алф. Звъня на „Радонов и син“.
– Добър ден, интересувам се от куче, което може да живее навън.
– Немска овчарка – предложи любезно мъжът отсреща.
– Ами-и-и, да не е немска овчарка. (Изрично бях предупреден, че кучето не трябва да е като Лъки…)
– Ротвайлер, късокосмест е, но това не е проблем, може да живее навън. Много умно куче, страхотен пазач – човекът звучеше въодушевено, явно обожава тази порода.
– Чувал съм, че понякога стават агресивни и неконтролируеми. Нещо по-добричко?
– Голдън ретривър, много добро и умно куче.
– Пазач? – питам.
– Ще му трябва.
Взехме си мъжко голдънче и жена ми го кръсти Куба. Толкова е добро и умно, че чак не е за вярване. Изобщо не е ходило на училище, просто е безсмислено, то всичко разбира. И да е отворена вратата, за да влезе, трябва изрично да го поканиш – може с думи, може с жест. Душичка. Живее у дома, нямаме сърце да го оставим отвън на студа. Обича котки, а за малки котенца направо умира. Току донесе някое от улицата и се прави на мама.
Голдъните са отлични водачи на слепи, ползват ги и за рехабилитация на болни деца, но нашият притежава и друг талант – оказа се страхотен сватовник. Де що имахме познати стари ергени, с негова помощ ги оправихме. Даваме му инструкции каква „мома” искаме, например: „Учителка, разведена, с дете, ама да желае още едно, да не пие и да не пуши, осигурена, да обича театъра и семейния уют”. До девет опции, за да не се обърква. Качват се Куба с кандидат-жениха в планината, прошетват се по маршрута Бистрица – Железница и за две съботи и недели са готови. Кучето му избира булка, запознава ги и ги сближава, следва обща разходка, малко разговори за диети и туршии и работата е готова. То и един уикенд стига, ама да не би да изскочи нещо по-добро и да се минем. Толкова сполучливи са тези бракове, че графикът ни е зает за три години напред. Почнаха и женени да се обаждат, записват си ред и тичат да се развеждат.
Аристократът
Преди седмица пускам Куба – сутрин го оставяме да се поразходи сам, – а след десетина минути той се появява с бебе коте в уста. Синеоко, абсолютно сиво, без никакво петънце или нюанси – няма такива котки в махалата.
– Излъчва класа и аристократизъм – казва жена ми.
– Обикновено сиво коте – контрирам я аз. – Чел съм, че във всяко котило има по едно чисто черно, по едно чисто сиво и другите – шарени.
– Британска късокосместа – натъртва тя.
– А защо не синя руска? – питам.
– Не говори глупости! Виж му очите! Знаеш ли колко струва това коте? Поне хиляда лева!
– Абе, и пет лева да е, като знам как на два пъти търсихме Куба, не ми дава сърцето да си приберем банкнотата в джоба – казвам.
Взимаме сивата топка и обикаляме селото. Никой нищо не знае. Разлепваме обяви на площада:
„Намерено е малко сиво коте. Тел: 0299271073“
На другия ден след работа минавам с колата през центъра – върху обявите ни са налепени реклами на фризьорски салон „Развълнувай косите си” в новия мол на Околовръстното. Прибирам се у дома и сивият разкош – мяу, мяу – ме посреща още на вратата. Жена ми явно я няма, иначе да е в ръцете й. Звъня й на мобилния:
– Къде си? – питам.
– Защо, да не се е обадил някой за англичанчето? – гласът й трепери.
– Защо пък да не е русначе?
– Не говори глупости, виж му очите! – ядосва се тя.
– Абе, англичанче ли е, русначе ли, да знаеш, че и хиляда да искат, даваме ги. Нали така?
– Така, така – виква тя радостно.
– Ти къде си? – питам.
– В един фризьорски салон. Рекламирам го на бартер.
– „Развълнувай косите си”?
– Откъде знаеш?!
Разказ от сборника „Всичките дни“, „Сиела“
0 Коментара