Поне в едно Фройд е прав – първата голяма любов на всяка жена е баща й. Конкретно моят – първата ми несподелена любов. И нямам предвид възгрубичкия начин, по който отхвърли предложението ми за брак, когато бях на 4. Той просто не се интересуваше от мен. Не ме забелязваше, не искаше да си играем, не ми четеше приказки, не ме гушкаше. Присъстваше чисто формално, а през повечето време го нямаше. „Татко е дежурен в печатницата” беше един от ключовите слогани на детството ми.
Аз бях кротко и много артистично хлапе – от малка ме бяха нарочили за вундеркинд: рисувах, пишех, пеех, свирех на 2-3 инструмента, печелех конкурси, изложби. Мама ме подкрепяше и с много любов отглеждаше всяко зрънце талант у мен – тя беше първият ми учител, свидетел и водач в света на творчеството,първата ми публика и първата ми доза самочувствие. Почти нямаше изкуство, което да не бях покорила, и непрекъснато получавах похвали и аплодисменти от всички с изключение на татко.
А аз исках тъкмо той да ме забележи, да ме признае, бях готова на абсолютно всичко, за да привлека вниманието му и да изтръгна поне минимален знак на интерес.
А той дори не помнеше в кой клас съм
Цялото ми детство мина в настойчиви, отчаяни и напразни усилия да заслужа одобрението му и да го накарам да ме обича. И макар останалият свят постоянно да ми повтаряше колко съм умна, хубава, талантлива и специална, аз бях неутешима –татко, първият мъж в моя живот, не ме искаше. Около него сякаш беше издигната висока каменна кула без врати и всичките ми опити да пробия камъка се проваляха – в неговото пространство просто нямаше място за мен.
После пораснах. Светът продължаваше да ме уверява, че съм умна, хубава, талантлива и специална, но отвътре ме разяждаше дълбок комплекс за малоценност. Бях убедена, че „за нищо не ставам”, а всеки успех или проява на обич интерпретирах като случайни, временни или незаслужени. По-лесно ми беше да не вярвам – така си спестявах ужаса от повторно отхвърляне.
За да не изглеждам неадекватна в очите на околните, се научих да прикривам тези преживявания дори от себе си. Контролирах се добре и успявах да докарвам сравнително ведър и самоуверен имидж, но това крехко равновесие периодично се сриваше от най-лекия полъх,а аз зациклях в безконечни автодеструктивни серии и тежки, отровни депресии, от които нищо не можеше да ме извади.
Трудно се доверявах на мъже и избягвах да се обвързвам, а в редките ми връзки по някакъв необясним начин все се натрисах на студени, емоционално недостъпни или вечно отсъстващи типове,с които отношенията ми приключваха катастрофално. Бях толкова дълбоко убедена, чене ме обичат, че рано или късно успявах да превърна страха си в реалност.
Цар Едип ме следваше като сянка
Двадесетина години по-късно родителите ми най-накрая се разведоха и татко остана сам в своя непроницаем свят. Едва тогава постепенно взе да ме забелязва, а аз му отвърнах мигновено, развълнувано и отзивчиво с цялата натрупана през годините прегладняла нежност.
Започна дълго, бавно, на моменти залутано, болезнено, но красиво пътуване на двама ни един към друг. Веднъж ми подари букет кокичета – ей така, без повод – несръчно скрити и леко поомачкани в шепата му. Сякаш сричаше чувствата си за първи път, запъваше се, трудно му беше, но аз бях безмерно щастлива, а това бяха най-прекрасните кокичета в живота ми. Започна да ми се обажда, деликатно да ми помага.
Вярно, че интересът му към мен беше доста умерен и сдържан, но аз се радвах на всеки дребен жест на внимание и щедро му се отблагодарявах със същото. Той буквално се преобрази, отвори се за мен – промяната беше колосална наистина! От човека, който не помнеше в кой клас съм, постепенно се превърна в един от най-близките ми хора.
Бях готова ритуално да изгоря всички трудове на Фройд, които междувременно бях изчела в опитите да се справя с депресиите си. Ами да – очевидно не е прав! Голяма работа, че сме имали проблеми с татко, като съм била малка –
ето че хората се променят, дори „каменни кули”
като него! Любовта прави чудеса, стига да й дадем и най-малкия шанс! Най-после магията беше развалена, цар Едип – победен и прогонен, а радостта ми– безгранична и, както по-късно се оказа, леко прибързана.
Равновесието, което с толкова мъка успях да постигна, този път изглеждаше трайно и неразрушимо, макар и леко летаргично. Животът ми беше влязъл в релси във всеки смисъл на думата – имах си вече установена професия, социален кръг, битови навици и житейска концепция.
Вярвах, че съм се отървала от всички детски демони и най-после мога да се порадвам на една спокойна зрелост, несмущавана от комплекси, страхове и Едипови драми – все неща, които считах за умилителни и отдавна надживени белези на ранната младост. Докато един ден не срещнах мъж, който буквално за броени дни срина тази пасторална идилия. Никой не беше успявал така дълбоко да ми влезе под кожата, както той. И никого досега не бях обиквала толкова
светкавично, всеотдайно, трайно
и с неприсъща за мен безразсъдност. Той беше абсолютното олицетворение на моя идеал за мъж, макар да си въобразявах, че нямам такъв. Вероятно някъде из подземията на подсъзнанието ми още живееше споменът за онзи студен, безразличен и вечно „дежурен в печатницата” татко, но моят любим изглеждаше пълната му противоположност.
Беше безкрайно топъл, нежен, открит и добър, интересуваше се от мен и ме приемаше абсолютно и безусловно – накратко, обичаше ме, и то по нов и напълно непознат за мен начин.
За първи път изпитвах подобно усещане за сливане с някого, а чувства от такъв мащаб изобщо не съществуваха в досегашните ми представи.
Връзката с този човек беше най-хубавата ми досега, всъщност първата ми истински здрава и светла връзка с мъж. Никога не бях изпитвала такъв възторг, имах му пълно доверие, от нищо не се страхувах и дори не ме интересуваше колко ще продължи, ще свърши ли изобщо – не си задавах подобни въпроси, защото бях щастлива.
Единственото, което помрачаваше еуфорията от тази връзка, беше неговата огромна заетост, заради която срещите ни бяха редки и кратки. В началото си мислех, че това е временно положение, което скоро ще свърши. То обаче се задълбочи. Между задъханите ни срещи набързо се случваше да не се видим по цели седмици. Аз се измъчвах, молех го, надявах се. Той обещаваше, че няма да е все така, уж също страдаше, но в крайна сметка нищо не се променяше. Напротив, започна работа в един вестник, където висеше до късни доби и дори един имейл нямаше време да ми драсне. „Ела довечера след работа!”, почти изплаках един ден аз.
„Дежурен съм в печатницата!”, отсече той.
Прониза ме ледена тръпка. Сянката на цар Едип за секунди пробягна по стената, но аз бях твърде отдадена на любовта си и твърде вглъбена в страданието си, за да му обърна внимание.
Веднага разпознах репликата, разбира се, но реших, че е случайно съвпадение.
Моят любим скоро напусна вестника, но от това заетостта му не намаля, напротив – примката се затегна още, макар да нямаше вече накъде. Накрая натрупаното напрежение закономерно изби в грандиозна драма. Аз стигнах до очевидния според мен извод, че той не ме иска, не ме забелязва, не се интересува от мен.
Зазидан е във висока каменна кула без врати,
в живота му няма място за мен! Той просто не ме обича – това е! Толкова ме заболя, че спря да ми се живее. Не можех да повярвам, страданието ми бе апокалиптично, а депресията ме погълна като черна бездна. Затворих се, с цели дни не излизах и само плачех безутешно. Явно нямаше любов на този свят, какво изобщо си бях въобразила? Нима някой може да ме обича, след като „за нищо не ставам” – ето, имах си поредното доказателство. Ако ставах за нещо, той щеше да е тук до мен сега. А него го няма, няма го, няма го! Вечно го няма, той ме излъга, той не ме обича, не ме обича, не ме обича!
Също като… да, също като татко.
Цар Едип ме гледаше нагло отсреща и ехидно се кикотеше… Добре де, но защо? Нали я затворихме вече тая страница? Нали пораснах, разбрах, осъзнах, надживях го, татко се промени, заобича ме! Защо пак се повтаря същото, докога ще цикля в това?
Кога най-после ще ме оставиш на мира, Едипе?!…
И тогава разбрах. Зад стените на каменната кула бях аз, а не той
Втренчена в прашинката в окото му, бях пропуснала да забележа гредата в моето. В действителност аз самата също бях „вечно заета”, макар и привидно не чак толкова. Бях въоръжена до зъби с всякакви ангажименти, алибита, теории, самоконтрол, здрав разум, ирония – всичко необходимо, за да ме предпази от твърде много близост. Зад страха, че не съм обичана, се криеше друг, много по-кошмарен страх: страхът, че съм обичана. Като не те обичат, нямаш нищо за губене и е по-лесно. Обичат ли те, става сложно и опасно – тогава вече имаш много за губене.
Споделената любов е много по-страшна,
защото заплашва да пробие каменния зид, да те изтръгне от познатото и безопасното, да те извади на светло и ветровито – и да те промени. Всъщност отдавна бях престанала да търся и намирам татко в мъжете край мен – просто се бях превърнала в него. Поне в едно Фройд не е прав – не е вярно, че до живот предъвкваме Едиповите си травми и няма излизане на светло. Просто някои дъщери порастват малко по-бавно, както и някои бащи. За моя вече съм сигурна, че ме обича. И любимият ми ме обича – в това също съм сигурна. Само аз още не се обичам твърде, но зная, че ще се променя… Особено ако той ме обича достатъчно дълго и ако поне веднъж ми подари кокичета…
Впрочем пропуснах да спомена, че аз ужасно приличам на майка му…
0 Коментара