.jpg)
Никога не съм била момичето на татко, защото баща ми беше от онези мъже, които не знаят какво да правят с децата. По принцип не беше от най-разговорливите хора, а с дете съвсем не знаеше как да разговаря. Тоест той нямаше средства, с които да разбере коя е дъщеря му. Подобни мъже не трябва да бъдат насилвани да бъдат родители, въпреки че често жените побеждават и впоследствие тази победа им излиза през носа.
Татко винаги си сдържаше емоциите и държеше фасада на „строг, но крайно справедлив”. Освен това имаше голям проблем – не можеше да понася детски плач. Това го разстройваше дотолкова, че сега се замислям какви ли психологически проблеми през детството му са го мъчили, за да има такава непоносимост към нещо толкова обичайно.
Беше много амбициозен мъж, харесван от жените за ужас на майка ми, с която
имаха ненужно дълъг 20-годишен брак
И двамата излязоха от този брак с дълбоки рани, които до смъртта си така и не излекуваха.
Кой беше виновен? И двамата, въпреки че понеже бях момиче, майка ми беше успяла да ме убеди, че баща ми е гаден тип. След като тя умря, защото, докато беше жива просто нямаше как да стане, аз се сближих с него така, както всъщност трябваше да бъде винаги. И слава богу, че се случи – по-добре късно, отколкото никога, защото иначе цял живот щях да влача със себе си горчивината на майка ми.
В последните години от живота му видях, че баща ми беше станал по-добър и справедлив – вероятно поради остаряването си. Вдъхваше респект, граничещ със страх. Когато беше млад, го чувствах чужд въпреки огромните букети с поне по 50 червени рози, които задължително получавах на всеки рожден ден от момента, в който станах голямо момиче. Въпреки подаръците, въпреки всичко, което ми купуваше или правеше за мен.
Мисля, че
той просто не можеше да общува с жени
Идеята му за общуване беше, че ако жената или дъщерята са задоволени материално, те всъщност получават внимание, а това съвсем не е вярно. Парите и вниманието нямат нищо общо и никак не си пречат взаимно. Истината е, че той се „откупваше” заради неспособността си да комуникира пълноценно.
Иначе беше либерален, макар чe когато се олеех, а аз се оливах пречесто, ставаха яки скандали. Когато ми беше ядосан, се затваряше и не ми говореше с дни. Разминавахме се из къщи като призраци. Аз си отмъщавах с още и още, и още… Той пък ставаше все по-отдалечен и по-отдалечен, и по-отдалечен…Колкото повече пораствах, толкова по-малко ми пукаше за реакциите му, въпреки че го обичах.
Изключително ме дразнеха взаимоотношенията между родителите ми. Беше ми мъчно за тях и същевременно не можех да понасям лицемерието на брака им. Не можеха да се понасят до смъртта си. Сега знам, че
това е било някаква идиотска форма на любов,
на която искрено съчувствам.
Баща ми нямаше много поводи да вярва в мен. Каквото можах, направих, за да загубя доверието му, като всъщност не знаех, че някога съм го имала. Макар да бях на 16 години, когато разбра, че пуша, започна да ми купува скъпи цигари, за да не се тровя с боклуци. Горкият, не се и опита да разбере, че аз съм като един червен кхмер в къщи Намирах най-болезнените тактики от джунглата, за да нанасям удари на врага в лицето на двамата лицемери – майка ми и баща ми. Майка ми се тръшкаше, а баща ми бягаше. Гледахме да се прибираме в часове, в които няма да се засечем. Изключваха ме оттук-оттам – той получаваше сърдечни кризи. Което не ме смили ни най-малко.
Пак ще повторя: беше ми жал за него, за майка ми, за мен си, но желанието да се разкарат от живота ми беше по- силно от всичко.
И най-накрая той направи едно безмилостно предателство към мен, което, слава богу, много години по-къс- но успях да му простя. Няма как да разкажа за това в 2 страници, така че ще пропусна разказа за това какво направи, но беше истински жесток. С годините не му останах длъжна. А след още години той остаря, разбра и се покая. И писането ни сближи.
Баща ми видя в мен себе си и това го накара да разбере малко повече коя съм. Както и обратното, съзнанието за наследения от него писателски ген ме обърна към него с други очи. Родителят беше останал в миналото като един млад и силно объркан мъж, беше отстъпил място на бащата, който винаги бях искала да имам – този, който непрекъснато повтаря
„обичам те, ти си ми най-скъпото”
Разбира се, докато стигне до мен, трябваше да изчакам да спре да казва на разни истински безсмислени жени „обичам те, ти си ми най-скъпото”, но кой ли не е бил тъп поне за малко?
В последните му години обиколихме Странджа, прекарахме заедно дни и нощи, изпълнени с обич и благодарност един към друг, които ни сближиха по правилния начин. И изведнъж на смъртното му легло, в не особено адекватно състояние, баща ми заяви: „Не харесвам това, което пишеш”.
В други времена и при други обстоятелства тези думи щяха да ме съсипят, да ме извадят от равновесие, да ме накарат да се усъмня дълбоко и невъзвратимо в себе си, но това не се случи. Аз съм дъщерята на Дико Фучеджиев. Дето се вика, избягах чак в Америка, за да се отърва от името си, да не бъда обвинявана, че дължа всичко на него, да не ми завиждат, да не ме мразят… И направих обратен завой, защото разбрах, че това име, тези гени, тази семейна история са всичко, което съм. Плюс едно доста категорично „себе си”.
Станах „Аз”, без да ме интересува кой какво мисли за семейството ми. Животът ми е минал в някаква степен на известност покрай това име, така ще бъде и занапред, но вече с акцент на това, че името е мое, защото повечето от младите ми читатели нямат идея кой е баща ми. Новото ми „себе си”, изградено отчасти като наказателна акция чрез „бягство” от България, ме направи победител. Победител над много от страховете ми, над много от хорските манипулации, над много от съмненията ми, победител над баща ми. Това ново „Аз” ме накара след думите на умиращия ми баща да го погледна с обич и снизхождение и да му кажа наум: „Сори, татко, но има неща, които не разбираш”.
Той почина, а аз го изпратих с огромна благодарност за обичта и щедростта, както и всички трудности, които взаимно си създадохме. Те ми дадоха стръв за живот, инстинкт за оцеляване, проницателност и дълбоко разбиране на повечето човешки слабости, които не заменям за нищо. Не бях „момичето на татко”, но го накарах да стане това, което исках – „Таткото на Момичето”.
0 Коментара