До телевизионно включване от среднощното заседание на Министерския съвет всичко си беше майтап – някъде по света, някакъв вирус, някакви хора ги бият по улиците. Но Короната вече е и у нас – двама в Плевен, двама в Габрово. На пресконференцията журналистка пита:
„А ще затворите ли Сливен? Аз съм от Сливен…“
Петък, тринайсти, нула часа и четири минути. Генерал Министъра обявява извънредно положение, били сме във война, врагът – коварен, другите държави – в ступор, само ние знаем какво да правим, доброволци ще разнасят на възрастните каквото там трябва. С една дума въобще няма страшно! Аз като чух, че въобще няма страшно, и моментално нахлух в спалнята при душичката:
„Ставай и се обличай! – разтърсвам я. – Война, но не това е страшното. Страшното е, че според Генерал Министъра въобще няма страшно!“
„И какво ще правим сега?“ – пита стреснато.
„Как какво?! Отиваме за консерви и тоалетна хартия!“ – крещя й, но ми става чоглаво, щото аз по принцип и в нормална обстановка си я обичам душичката, а какво остава при извънредно положение.
В „Метро“ правим четири курса до голфа с по две колички с каквото е останало по оглозганите като от термити рафтове. Изкарват тоалетна хартия току пред нас и ние веднага заграждаме четири палета. Прибираме се на разсъмване – колата е отрупана като индийска рикша.
На сутринта вали сняг. Тишина. Животът е спрял. Седим на дивана и пием кафе. Ние сме от малкото семейства, които нямат спор за дистанционното на телевизора, защото душичката живее в нета. На мен не ми понася – патология до патология.
„Как е във фейса?“ – питам.
„Ами същите хора, които ни уверяваха, че Ковид 19 е по-безобиден от сезонен грип, сега считат, че е изкуствено създаден, за да унищожи Света!“ – пали се душичката.
„А официалните власти какво казват?“
„Който може да си позволи да работи от дома си, въобще не трябва да излиза!“
„Правилно, – кимам – повечето хора могат да не работят и от дома си.“
„А Министерството на образованието съобщава, че родителите ще решават дали да пускат децата си на училище…“
„Браво, – смея се – тия издигат родното училище до ранга на пернишка дискотека. И там влизането е на собствена отговорност.“
Следващият ден започва с отблясъци от звездните пагони на Генералния Лекар, който води пресконференцията на Кризисния щаб.
„Браво – възкликвам. – Стегнат, храс-храс, няма лабаво.“
„Да, ама във фейса хората са се хванали гуша за гуша“ – мърмори душичката.
Така ли, я да видя – реквизирам лаптопа.
- „Без Свобода няма Живот!“
- „Без живот няма Свобода!“
- „Мерките са закъснели.“
- „Мерките са преждевременни“.
- „Мерките са добри.“
- „Мерките са тъпи.“
Някакъв съвсем е изплискал легена:
„Този фатмак защо е с униформа?“, а отдолу 100 лайка.
„За да плаши малоумници като теб! – чукам бесен по клавиатурата.
„Робът си иска свободата!“ – отговаря ми онзи. Че като кипнах:
„Кажи на мъж ти да ти удари един бой. Като не може друго!“
„Простак! Безпросветен балкански субект! Горката ти жена…“
Пренебрегвам личните нападки, защото съм над тези неща.
„А Генералът трябва да се движи с танк, да носи скафандър, да говори от екрана с мегафон и да го пускат по всички телевизии на кръгъл час. Репортажи как глобява такива кюмюри като теб, дето не искат да спазват правилата.“
„Хомофоб и ксенофоб“ – отговаря онзи със закъснение.
Ставам да си отворя бира. Душичката чете диалога ми с онзи изрод и се обажда плахо:
„Ама то не само ромите нарушават…“
„Добре де, съгласявам се. – Генералния Лекар да млати пияни тираджии. Ако не друго, това изглежда по-достоверно от варианта да глобява роми.“
Щракам с дистанционното – телевизиите, както винаги, са поставили пръст на пулса на събитията и дават стари филми, специално за случая: – „Заразно зло“, „Заразата“, „Заразяване“. Някои наблягат на оптимизма – изригващи вулкани, ядрена зима, нашествия на извънземни и зомбита. Всичките с хепиенд – гледал съм ги.
„Остави на „Умирай трудно“, казва душичката, поне е весел.“
„Посмей се – клатя глава, – че
тази карантина ще ни докара до „Коледата невъзможна.“
По някое време слизам долу за пратка по „Спиди“ – футболни тениски за момчетата от бригадата. Сайтът уж продава английска стока, ама вероятно са произведени в Китай. Слагам пакета в средата на хола и го гледам с подозрение. Дезинфекцирам си ръцете и се готвя да го отворя, внимателен като сапьор, който навива будилник. В този момент по телевизията съобщават, че 9 парчета англичани са с положителни проби в български курорт! А представяте ли си колко такива са в „мъгливия Албион“. И сигурно 90% от тях преразпределят китайско карго… Дишам дълбоко: „Стига параноя!“
Вече по-спокоен отварям вратата на остъклената тераса, заобикалям пакета и му набивам такъв боц, че той едва не чупи джама и се свлича на чергата. Да стои там – все някой ден вирусът ще даде фира. А дотогава току-виж отворили и игрищата.
„Браво! – окуражава ме душичката. – Действаш като по филмите – американски патриот беседва със заподозрян в тероризъм.“
„Следващите 50 години – въздъхвам – ще четем книги и гледаме филми само за тоя Коронавирус. Я питай във фейса някой знае ли ОНАЗИ ГАД колко време вирее върху найлон?“
Получаваме различни отговори в диапазона между 8 часа и 8 дни. Забранявам на душичката да излиза на балкона 8 седмици, но до вечерта вземам решение за амнистия и отварям пакета. Тениските са малки за размерите си още преди да ги хвърля в пералнята.
Няколко дни изкарваме в летаргия. Разхождаме се навън само за да видим дали другите спазват разпоредбите. Вечер в 9 ръкопляскаме, ама терасите на всички са остъклени, та социалният ефект е минимален. Курортът с англичаните е под карантина. Специална оферта – плащаш една нощувка, получаваш 14. Навсякъде в Европа има дефицит на тоалетна хартия и препарати на алкохолна основа. В Америка също. Светът се готви да се отдаде на дефекация и дезинфекция.
На душичката й се пие боза.
А в магазина ОНАЗИ ГАД дебне!
Опаковам се като черна нинджа, слагам си ръкавици и найлонови чували върху зимните обувки. Свличам се пеша от осмия етаж – асансьорът е развъдник – и излизам на улицата. Вратите отварям с лакти – до вчера това не го можех, ама вече съм цар. Сутринта дори успях да се обръсна с лакти – нищо не се знае, по-добре да сме подготвени!
Хората чакат пред магазина на 2 метра един от друг. Доброволец проверява разстоянието с рулетка, закачена за въдичарски прът. Разпоредбата обаче създава някои неудобства, защото правилото за нестълпотворяване на повече от двама пенсионери на едно място се нарушава там, където се преплитат опашките от хранителния магазин и аптеката! Вадя телефона и тръгвам да набирам 112, но няколко души ми правят знаци с ръце – вече са се погрижили.
Възниква спор – възрастните настояват да минат без ред. Младежите отказват категорично, подканят ги да си ходят – нямало смисъл да прахосват по-голямата част от оставащия им живот по опашки. Аз съм на средна възарст, но тези дъртаци ме ядосват и взимам страната на младежите, защото те са бъдещето. Още повече, че пенсионерите са назад в опашката, как ли пък да ги пусна пред мен.
В магазина се въртя между рафтовете като български политик във фришопа на европейско летище. За какво ме прати душичката? Персоналът ме гледа подозрително изпод водолазните си маски и затова грабвам (по рекламите постоянно ни съветват да „грабнем“ това или онова) цялото налично количество кренвирши. Ние такова не ядем, но ги купих, за да направя сечено на пенсионерите.
На касата установявам, че дефицитът на тоалетна хартия рязко се е отразил на цената на кренвиршите…
Найлоните от краката си оставям долу във входа. Обувките си изувам пред входната врата и нахлузвам чехли. Килимите сме ги навили на руло и стоят изправени в антрето.
Между табелите „С дрехите дотук!“ и „Бегом в банята“.
Душичката също е забравила какво трябваше да купя от магазина, при положение че цяла сутрин ми пили, как без… – а, сетих се – боза! направо сме загубени. В хладилника няма място за кренвиршите и аз посягам към най-долното чекмедже на фризера. Вадя кафяви на цвят буци в прозрачни найлонови пликове. Понечвам да ги хвърля в боклука, но душичката ме гледа като орлица, заварила в гнездото си змия:
„Какво си мислиш, че правиш?!“ – съска. Нямала идея какво е, но как си представям аз, че тя ще ми позволи да изхвърля нещо, за което майка й е проливала кръв. Тези пакети били от Жан-Виденовата зима!
Според мен са от малко преди новата ера. Карам душичката да пита във Фейсбук някой знае ли лаборатория, в която датират артефакти? Никой не знаел, но няколко души били готови да ми продадат изотопи на въглерода и да ми обяснят как става.
На другата сутрин се успивам за брифинга на Щаба и душичкара ми резюмира новите нареждания: „Никакви тройки!“ Питам това препоръка към учителите ли е, но тя не ме удостоява с отговор. Продължавам с потока на мисълта – карам я да провери дали във френските декларации за излизане от дома
освен „храна“ и „лекарства“ има графа „секс“?
Нямало, освен ако не броим витиеватото „други неотложни нужди.“
Изказвам искрено възмущение, че поколението на родителите ни е преживяло СПИН, а нас ни карат да си мием ръцете.
На вечерния брифинг Генералния Лекар се гневи, че мерките не се спазват. Време е – вика – да се сложи край на безобразията. А безобразия да искаш – по всички канали дават само това – безобразия. Жена ми се ядосва на хорската безотговорност и прехвърля на радио. А там – същото безумие. „Излел е Дельо Хайдутин“. Нали уж беше в Космоса? Върнал се е, значи, и се шляе насам натам. То аслъ всички българи по чужбина дават мило и драго да се върнат в България и да заразяват наляво и надясно. Ма няма да излизаш, бе – ще си хайдутстваш у вас. Заварди коридора между хола и кухнята, като си толкова ербап! А Гана извела говеда. Разбирам да е куче, а то – говеда. Илия ми заизграждал килия на пътя на кръстопътя! Като те е хванал съклет, скови нова кочина у задния двор.
Звъни ми приятел – моята се похвалила на неговата, че съм се преборил за 3 кила и нещо кренвирши „Леки“. На момента бил изпратен да повтори подвига. Обаче тая баш марка не я открива. По телефона жена му била бясна: „Как друга марка бе, ти да не мислиш, че името „Леки“ е случайно! Нищо случайно няма – имената работят! Що – според тебе – американците не пият бира Корона?“
„Щот са тъпи“ – прекъсвам го, а той:
„Тъпи, не тъпи, казвай кво прайм, че заради тебе загазих.“ Предлагам да му дам тайно нашите кренвирши. Те не ядели таквиз неща,
ама не искал да се излага като ловец-събирач!
Съгласявам се с уговорката, че ако дойдат БСП на власт, ще ми ги върне.
Питам във фейса някой има ли телефона на Корнелия? Не се сдържам – оплаквам се, че по радиото Катя и Здравко канят наред – елате ни на гости, та елате ни на гости. Още преди първия коментар ги прекъсват и пускат „Имате ли стари баби, дръжте ги у вас!“ Евала! Властта е с пръст върху пулса на народа!
На другия ден имаме добра и лоша новина – гордостта на нацията изскача на терена с римуван призив да си седим у дома, а собственикът на „Уолтопия“ обещал апарати за обдишване, ама искал неговите служители да са с предимство. От последното се развихря страхотен скандал. Бедни ми Пенчев, да беше написал и ти стихотворение, вместо да ни навираш чорбаджийските си пари. Горд народ сме ние!
„Англичани, холандци и скандинавци са решили да не вземат никакви мерки срещу вируса – ядосва се душичката. – Чакат „стаден имунитет“. Тъпаци.“
„Глупостта се е появила още с първите хора, ама не виждам човечеството да е развило „стаден имунитет“ – съгласявам се. – Обаче не можем да бъдем сигурни дали Създателят не счита точно човешкия род за вреден вирус.
И дали не използва специфичен антибиотик.“
„Вирусите не се унищожават с антибиотици – сопва се душичката. – Те са за бактерии.“
Какви неща само можеш да научиш в салоните за красота! Душичката е фризьорка.
Забраняват движението между градовете и разходките в паркове и градинки. След няколко часа бият отбой и разрешават с куче. С куче може, с дете – не може! Ние куче нямаме, имаме рибки.
„Спокойно – казвам – ако се наложи да ходим до центъра, ще вземем рибките и ще кажем, че отиваме към езерото Ариана.“
„Като спрат достъпа на мамите до градинките, – клати глава душичката – както и мъжете са си вкъщи, а децата трябва да учат у дома – до един месец или ще падне правителството, или в БеГе Мама ще се появи рецепта за лечение на Короната.“
„И Тръмп ще купи сайта, за да изкяри от кризата“ – смея се.
Вечерта ни задължават да се движим с маски, а на сутринта ни се извиняват за безпокойството. И удължават карантината с месец. Нашите управници хем твърдят, че това е война, хем се държат така, като че ли ще свърши следващия вторник.
Обаче все повече се замислям, дали някои хора, на които открито се подигравах, няма да излязат прави. Ами ако наистина кризата е нарочна, за да накарат цялото население на планетата да се ваксинира, а с ваксината да вкарат в организмите ни нано чипове?
А после да ги активират с 5G технологиите
и да ни управляват! Нали знаете какво е „интернет на нещата“ – всички уреди в къщите ни да са „умни“ и да си комуникират. Тостерът пече филийките за закуска и „казва“ на кафеварката да пуска капучиното, а тя на свой ред нарежда на прахосмукачката да обере трохите под масата. И всички заедно докладват „там горе“ какво правим, с кого говорим, какво ни е физиологичното състояние и какво сънуваме – тоалетната чиния, смарт гривната на ръката ни и лампата до леглото също са в заверата.
И се сещам аз какво ми се е случвало преди карантината, когато бяхме социално неограничени. Седим си с приятел в кафенето, говорим за глупости и – както си му е редът – цъкаме телефоните. И по някое време, ей така, по инерция, питам: „Абе колко стана часът?“, а той дори не ми отговаря, защото мога да видя и сам. Обаче минутка по-късно ТЕ ме засипват с реклами на часовници, сайтове за часовници, статии за часовници… Даже с кукувичка! И това продължи цял месец. Добре, че междувременно внимавах да не спомена, да не помисля или да не сънувам часовник. Или кукувичка!
Но и на вас се е случвало, убеден съм. Ако в разговор стане дума за пари – засипват те с реклами на банки и „нови продукти“. Ако изтървеш думата „море“ – почват да те атакуват с екзотични дестинации.
А сега сме социално изолирани и подобни похвати са безсмислени.
Кихвам. В ръкава на ватенката – както си му е редът. Душичката обаче вместо „наздраве“ почва да ме хока – колко съм небрежен към здравето си, как ще й домъкна някой вирус, как ми била казала да седя с маска у дома, ама аз нали съм инат…
„Каква маска, оправдавам се, маски по аптеките няма…“
„Как да няма, – вика – дори Генералния Лекар си е купил. Три и петдесет. Ние – вика – сме в „Дружба”, не сме като Патрашкова, да живеем в ПРЕСТИЖЕН квартал. В престижните квартали маски може да няма, но по гетата – бол.“
„Чакай, чакай – мърморя – ако ще слагам маска, трябва да е истинска, не някое менте! Не може нещо, дето струва три и петдесе, да е сериозно! Разбирам да е триста и петдесет, да се замисля. Но най-добре да е поне 600 лева – няма как да не действа!“
И отивам да си изгоря ватенката. След има-няма 5 минути се връщам и душичката ми показва телефона си – куп предложения за „професионални“ маски по 599 лева и някакви стотинки. В моя телефон – нищо!
Добре де, не е чудно, нали и преди беше така: помисляш си за нещо и – воала. Ама защо не пращат рекламите на мен, а на жена ми?!
Та ви казвам: ТЕ вече знаят не само какво искаме, но и кой командва парада!
0 Коментара