Технологиите убиха пеньоара

В моето детство жените ходеха на работа от осем до пет. Нямаше жени домакини, нито жени, работещи у дома. Майките на всичките ми приятелки, съседки и съученички ходеха на работа всеки божи ден, някои от тях на смени, други на осемчасов работен ден, това беше единствената разлика.

Спомням си как мама ме изпращаше рано сутрин на училище, припряна да не изпусне тролея, винаги с прическа, с лакирани в червен лак нокти, с хубава, шита по поръчка, рокля и изострени обувки – лодки с приличен ток, но все пак елегантни. Бегла целувка, ябълка в чантата и довиждане. Когато се прибера от училище, в хладилника ме очакваше малка тенджерка, която трябваше да си стопля за обяд, а точно в един часа всеки ден тя ми се обаждаше по телефона да провери дали съм се прибрала и да ми напомни да не забравя да изключа котлона, което редовно ми се случваше, като се зачета в поредната книга от библиотеката. Бях истински злодей на кухненската посуда, безпощадна унищожителка на красиви, гледжосани тенджерки и веднъж дори успях да направя пожар, който за щастие чичо Ваньо от долния етаж видя от улицата и скорострелно изтича и потуши с моето любимо одеяло с леопардова шарка, което леля ми беше купила на черно – нелегален внос от храбър тираджия. След работа мама бързаше да се прибере,

сменяше красивата рокля с домашен пеньоар,

бучваше две ролки в косата и подхващаше домакинството. Малка вметка – съвременните деца дори не знаят думата “пеньоар”. Купих си една рокля с копчета отпред, мекичка и много удобна, и моят съпруг неуместно се пошегува, че едно време на тази кройка й казвали “пеньоар”, при което се наложи да обясняваме на момчетата какво точно означава тази дума. Вече не харесвам тази рокля. Простете за отклонението, но мисля, че изчезването на думи като “пеньоар” е пряко свързана с развитието на технологиите, колкото и нелепо да звучи това. Технологиите просто убиха пеньоара.

В моето детство майките сякаш бяха две – издокараната, красива и бързаща за работа майка и пеньоарната майка вкъщи, която или гладеше, или готвеше, или чистеше, или переше, или в най-добрия случай се лакираше, докато говори по телефона с приятелка. Сега след толкова години осъзнавам стреса, в който е живяла мама, и си мисля, че винаги, когато изпаднем в носталгия за добрите стари времена и колко спокойно са живеели нашите майки, е добре да си спомним, че всъщност те надали са имали много време да живеят между работата и домакинството.

Може би някой ден и нашите деца ще кажат същото за нас, но едно бързо сравнение между моето ежедневие и това на мама никак не е в нейна полза.

Аз работя вкъщи.

Само от пътуване пестя поне час,

ако не и повече на ден. Нямам нужда от офис, защото разполагам с лаптоп, интернет и смарт телефон. Мога да работя от всяка точка на света. В момента, в който пиша този текст, всъщност съм в чужбина и всички отдавна спят, след като изгледаха филм за световната финансова криза на същия този лаптоп, а аз търпеливо ги изчаках и междувременно си початих дълго и напоително с приятелка на другия край на света по месинджъра на телефона. Работата вкъщи ми дава независимост къде и кога да си изпълня ангажиментите, но освен това ми позволява почти да не ползвам болнични, когато някое от хлапетата ми боледува – просто променям работното си време, което определям сама. Не казвам, че е лесно, казвам само, че е възможно. Но това не е единственият плюс на работата в домашен офис.

За разлика от майка ми, аз нямам имидж за работа и имидж за вкъщи. Винаги изглеждам еднакво – добре или зле е въпрос на гледна точка. В моя живот

работещата жена и домакинята са едно цяло,

нямам две лица – едно за пред света и едно за пред домашните. Ежедневието ми е по-спокойно спрямо това на майка ми, въпреки че обгрижвам три-четири деца, а тя имаше само мен.

Какво е по-различното всъщност? Сутрин първо пускам пералня, правя закуска и изпращам двамата големи на училище. Не бързам и нито една тенджера не е изгоряла у дома – не защото децата ми не се разсейват или защото аз съм станала по-загрижена за посудата, а защото котлоните са с таймер и се самоизключват, ако нещо прекипи. Чак след като ги изпратя за училище, си взимам душ, обличам се и се гримирам, а после водя най-малкия на градинка. Умишлено го водя аз, а не съпругът ми, по-надолу ще разберете защо. На връщане пия кафе навън и си отговарям на мейлите или просто си подреждам мислите в главата и задачите в календара. Разхождам кучетата, ако съпругът ми не е успял сутринта. Напоследък дори ходя на фитнес. Прибирам се, пускам втората пералня, зареждам първата в сушилнята, пускам миялна и сядам да работя. Поддържането на три пъти по-голямо домакинство ми отнема много по-малко време, отколкото отнемаше на мама. Не защото съм по-сръчна или по-добра домакиня от нея, а защото имам пералня, сушилня и миялна. Мъжът ми ги нарича адските машини, защото няма момент, в делник или празник, когато някоя от тях да не работи у дома.

Аз ги наричам моите най-добри приятелки. Но те са ми стари дружки.

Новата ми най-добра приятелка е тенЖурата.

Така я наричаме на галено по идея на приятелката, която ми я препоръча – това е мулти кукър под налягане, велико чудо на технологиите, което ме спечели още на “здравей”. За 5 минути правя крем карамел, за 9 минути – ризото с гъби. Вчера им приготвих пълнени чушки, след което изпекох кекс в нея – чушките отнеха половин час с все приготовления, а кексът – 40 минути. Мисля, че ако фурната и котлоните ми можеха да говорят, тенЖурата щеше да отнесе доста ругатни – “Ай сиктир, появи се нова лъскава мацка и нас ни забравиха”.

Може би някой ден в кухните на снахите или внучките ми изобщо няма да има уреди като фурни и котлони, планетарни миксери, блендери, пасатори и кухненски роботи. Може би една неособено голяма тенЖура ще върши абсолютно всичко, може би дори ще кълца лук, ще точи кори за баница и ще свива сарми. Може би после ще я оставим на пода и тя на мига ще почисти изпадалите боклучки и парченца и ще ги преработи в биоразградими материали. У дома сега това правят кучетата ми, но се опасявам, че те не са вечни. Някой ден ще си отидат и ако дотогава някой не измисли такава универсална богоподобна тенЖура, ще се наложи да си купя прахосмукачка-робот. Но тъй като тя не може да върти опашка и да дава лапа, нито да ме ближе по ръката с влажен, грапав и топло гъделичкащ език, най-вероятно просто ще си осиновя ново кученце. Простете за лирическото отклонение. Но, вярвам,  дори и на

технологичните домакини, работещи у дома,

е позволено понякога да изпадат в сантименти.

Децата ми се връщат от училище в късния следобед, такава им е програмата – те са навън повече време от мен, домакинята/майка/работеща жена. Понякога си мисля как са се обърнали ролите ни спрямо моето детство. Сега аз ги посрещам и прегръщам и питам как е минал денят им. А те хвърлят раниците, хапват нещо, прибират най-малкия от градина, разхождат кучетата и хукват по стаите си – да си гледат телефоните, компютрите, джаджите и да си общуват със съучениците и приятелите – виртуално. Осъзнавам, че е нормално да не съм им особено интересна, сякаш аз някога съм се интересувала от битието на майка ми, извън въпросите пряко свързани със собствената ми личност. Осъзнавам също, че и имат нужда от свое пространство – както реално, така и виртуално. Затова не надничам в профилите им час по час, не знам паролите им и не влизам тайно в чатовете им. Имаме си доверие, което сме изградили с години. Да не говорим, че личният ми опит с майка ми доказва, че когато твърде строго следиш едно дете, някъде в него като същински пришелец се пръква едно коварно, лъжливо и напълно неуловимо създание, което постепенно го завладява изцяло и един ден майката се сепва изумена “къде отиде доброто ми дете”. Но вече е късно, а и това е една друга и твърде пространна тема, така че се връщам към моите деца и техните игри и чатове, в които аз нямам достъп, освен този, който те ми предоставят. Когато и татко им се прибере от работа, ги викам на вечеря – пиша им в месинджър и те ми отговарят там. Понякога се замотават, а аз им пращам снимка на храната, това обикновено работи безотказно.

Вечерята е нашето безтехнологично време.

Това е време само за разговори и храна. Изключваме телевизори и телефони, включваме се изцяло един в друг. Най-малкият ми син го нарича “зареждане на батерии”. Поне два-три пъти седмично наминават и най-големият ми син със снахата и внучето ни. Това време е единственото, което по нещо се доближава до детството ми, макар че у дома никога не е било толкова шумно и весело, най-вече защото бях само дете. Моите, както вече споменах, са четирима, плюс снаха и бебче на година. Можете да си го представите. Някой разказва смешна история, друг го прекъсва, трети се сеща за съвсем различна тема, понякога се счепкваме, друг път спорим или откровено се караме. Коментираме моменти от деня, играем настолни игри, хващаме се на бас за някоя щуротия, след което задължително изгубилият обвинява останалите в заговор, момчетата дори играят на канадска борба. Ако тийнът се взре в поредното съобщение на някое от многобройните приложения на телефона си, всички млъкваме неодобрително и той го прибира, макар че сумти недоволно. После ще има време да отговори на всички. Сега е нашето време с него. Дори аз не поглеждам телефона си, макар че съм сигурна, че изпускам нещо изключително важно, като например последното съобщение на Тръмп в туитър. Но се преборих с адикцията си към социалните мрежи. Щом аз го мога, значи всеки го може.

Да, имаше период, когато бях пристрастена

и не минаваха пет минути, без да погледна телефона – мейла, съобщенията, чатовете, групите. С това ставах и лягах. Бях способна да седна на компютъра рано сутринта, уж да отхвърля малко работа и в следващия миг да погледна часовника и да видя, че вече е обед, а аз още не съм си взела душ и не съм пила кафе. Затова реших, че аз ще водя малкия на градина – така имам задължително излизане всяка сутрин и не си позволявам

да се размотавам по пижама до обяд.

Не ме съдете твърде строго. На една жена й трябва време да осъзнае, че има проблем с времето. Че джаджите могат да го пестят, но и да го отнемат неусетно. Че влизат в живота ни уж да помогнат, а докато се усетим, изведнъж се оказва, че са го превзели. Да вървят по дяволите всички технологии, си казах, ако един ден децата ми не могат да си спомнят много добре лицето на мама, защото са й виждали само гърба, докато седи на компютъра.

И рестартирах.

Научих се да ги ползвам по предназначение и с мярка, и мисля така да си остане. Не знам какво ще кажат някой ден за мен моите деца. Но ще направя всичко възможно да не е: “Технологиите убиха пеньоара, да живее пижамата”.