Съвсем други неща си мислех да напиша преди вечерта, в която гледах пророческия текст за сцена на Иван Вирипаев „Пияните“. Исках да ви разкажа – както съм го правила неколкократно – за някои твърде деликатни ситуации, в които се озоваха някои от приятелките ми, с които членуваме в Клуба на старите бентлита, за който вече съм споменавала. Който е пропуснал историите за дамите с минало и неправдоподобно настояще, то накратко това е отколешен, проверен в годините кръг от няколко особи, които нито животът, нито капризите на женските взаимоотношения успяха да пробият.
Та в този наш кръг, на чаша хубаво вино, се обсъждат теми и проблеми, възникнали в резултат най-често на проявено недотам адекватно поведение от наша страна. За случки и истории, в които се задействат същества, които твърде малко напомнят на нас самите. Като че ли някакви сили се вселяват в омалелите ни тела и опустошават здравия разум, отнемат покоя от емоциите и ни тласкат към събития и решения, които не рядко бележат съдбата ни трайно и дори необратимо.
Учените отдавна са установили, че
хормоналните игри и тайнствените ендокринни протуберанси
могат да доведат до какви ли не нетипични за нормалните хора реакции. В този смисъл, мислех да ви споделя (разбира се, взимайки всички предохранителни мерки за пълна дискретност) как една банкерка се отдаде на пистовия мотоциклетизъм след внезапна забивка с около 25 години по-млад рокер, да се посмеем или поне да поцъкаме с език върху случая на преводачката, която не само заживя с петнайсет години по-млад мъж, ами впоследствие му роди и дете, както и как най-консервативната сред нас, след като прекали с алкохола вечерта, в която поливахме бебето на въпросната преводачка, си тръгна с шофьор на ТИР от пиано бара.
Но като споменах за алкохолна злоупотреба, мисля, че е време да кажа, как снощи, докато гледах постановката „Пияните“, която цял сезон отлагах, защото ми идваше твърде прехвалена, та снощи именно, под давлението на най-разтърсващия поне за мен драматургичен текст, звучал от сцена от години, намеренията ми претърпяха пълен крах.
Когато се разлудуват хормоните,
много често попадаме в състояние, близко до алкохолното опиянение, нали така? Стопираме разума и отваряме балната зала за разпищолените страсти. Какво ли не се случва в такива моменти. Убедена съм, че можем да си разказваме истории, по-пиперливи от онези в Бокачовия „Декамерон” и по-нелепи от делириумните „Страсти по Хармс“. Понякога обаче, май само привидно животинската ни природа взима връх. Имаше такава сцена в спектакъла, който ми обърка плановете. Мъж на повече от шейсет (великолепен Владимир Пенев), пиян, разбира се, среща девойка (също натаралянкана), която му съобщава, че го обича. И тук улегналият съпруг, който на път за вкъщи под ръка със съпругата си чува искреното обяснение на непредубеденото момиче, жертва на алкохолната омая, стига до ексцес, който кой знае защо го кара да чува гласа на Бог. Може би защото, както внушава популярният руски автор, Бог ни говори чрез пияните. Тук се замислих, не са ли именно състоянията, в които излизаме от контрол, най-неумолимите катапулти към по-високите състояния на себето? Дали не е това божествената предопределеност? Тази песен на махалото за падението, след което идва изправянето? В края на краищата, ако продължим с клишетата от рода: „напил се, забърсал първия боклук и… хоп, любов, видиш ли!“ с какво по-малко почтена е тази
любов, връхлетяла ни свирепо по време на дефицит на умност
от премерената, благоприлична, опряна на кротко съжителство, съпружеска обич? Или от чифтосването на база прилики, поносимост, общи интереси и известно сексуално привличане?
Дали пък всичките тези, пептидни и полипептидни съединения не танцуват рокендрола си, именно за да ни извеждат от унеса на комфорта и спрялостта? Както казваше Густав (героят на Владимир Пенев) по повод намерението му оттук до края на дните да лети: „… и не защото ще съм пиян, защото никога повече няма да изтрезнея!“ Може би пък това да е нормата, а не патологията, да плющим с ръце по остарелите си, омекнали и трудно носещи ни към края на земния ни път бедра, докато не се превърнат в крила, и не заговорим истината, защото най-после сме заживели в нея.
Иначе ми се искаше да ви спомена и за една компания от близки мои доктори, които много обичат да обсъждат темата с неуправляемия хормон и доста пиперливо споделят историйките си, които ако следва да се обяснят с капризите на хормуралната регулация, няма да е лесно. Изобщо нали Бог ни е закичил с всички тези жлези – манифактури за тъга, щастие, желания…
Нали те произвеждат горивото на живота?!
Как да упрекваме ударите и взривоопасните им свръхпроизводства или дефицити и да търсим хапче извън себе си? Цунамитата, които ни отвяват в Оз, за да осмелеем, подобно храбрите приятели на малката Дороти, тръгнала да търси смарагдовия град и мозък, сърце и храброст за Плашилото, Тенекиеният човек и Страхливия лъв. Нека бълбукат соковете на живота и нека слушаме шепота им, продали умността и придобили изумление, защото не кой да е, а Творецът разказва историята на собствения ни удивителен поход към себе си! Плясъкът не е от сгромолясване в локвата, от крилете е. И нищо, че ще изгубим приятели, ще ни замерят с присмех и е възможно да обеднеем дори, защото кой се доверява на „изпляскали“субекти?
0 Коментара