Няма какво да се заблуждаваме – насилието е втъкано в чергата на света от неговото раждане. Срещу него няма общовалидна превенция, няма ваксина и то няма как да бъде изкоренено напълно, въпреки законите и въпреки обществената еволюция.
Насилието е сред първичните проявления на човека. Инстинктът за оцеляване обикновено ни подсказва, че при наличието на проблем, агресията е много по-ефективна от автоагресията. Или иначе казано – мачкаш, за да се запазиш. При хората, които са склонни към битова агресия обаче, тя почти винаги е продиктувана от една (не)осъзната автоагресия. Усещането за липса на себестойност и невъзможността за себедоказване в едни градивни рамки води до себедоказване в деструктивен смисъл. Спомнете си дори старозаветната притча за братята Каин и Авел, която е една от най-старите истории, илюстрираща именно домашното насилие и подбудите, които най-често водят до него.
Въпреки че в съвременния свят агресията между стените на дома отдавна е дефинирана като обществен и социален проблем, тя все още масово се приема като „табу” и информацията за нея „не трябва” и „не може” да излиза извън къщата . Срамът и страхът от етикетите, които биха могли да ни лепнат другите, вземат превес над грижата за собствената ни безопасност и безопасността на близките ни, които са в контакт с насилника. Позицията, която се повтаря като мантра от памтивека, е „това са семейни работи”. Това е опората, на която се подпира голяма част от социума, но по-лошото е, че този тип мислене е присъщо и индивидуално – както за жертвата, така и за самия насилник. И докато тази спирала на мълчанието не бъде абсолютно разбита, то „семейните работи” ще вземат все повече психологически, а и физически жертви.
Важно е да се разбере, че под „насилие” не се разбира единствено физическото посегателство, а всеки един акт, при който се накърнява достойнството и свободната воля на един човек. Разбира се, психологическите/емоционалните травми са трудно доказуеми, а икономическият натиск не винаги се приема като нещо достатъчно съществено, за да бъде обсъждано въобще.
Придобитото чувство за вина, измамното чувство за отговорност („заради децата“),
срамът и страхът оплитат паяжината,
от която измъкването е трудно. От своя страна, тази паяжина от несигурност е прекрасно място, където манипулативните практики на насилника се развиват все повече и жертвата попада във все по-голям капан, губейки всякакво чувство за себестойност, самосъхранение, желание и съответно – възможност да се измъкне от ситуацията без чужда намеса.
Когато някой страничен от отношенията насилник-жертва човек разбере какво се случва зад затворените врати, неизбежно започва да (се) пита „Защо той/тя търпи това? Защо не се махне?”. Често да си тръгнеш от насилника не е просто един въпрос, който трябва да се реши. Реплики като „Вземи се в ръце!”, „Погрижи се за себе си!”, „Просто си тръгни!” в голяма част от случаите не само не помагат, а задълбочават проблема още повече. Разбира се, инструментите за излизането от ситуацията са в нашите ръце, но болката, объркването и шокът от случващото се понякога са толкова големи, че ние просто не можем да действаме оперативно и с хладен ум. Психиката на един човек, подложен на системно домашно насилие, често търпи такива промени, че всякаква идея за спасение причинява още по-голяма паника.
Един от най-известните американски професори по психиатрия и психология Робърт Дж. Лифтън изследва технологиите за модификация и контрол на съзнанието, използвани в Китай в средата на миналия век върху чуждестранни пленници, за да се превъзпита „империалистическото” им мислене. Същите технологии се използват и до днес както в държавите с тоталитарен режим, така и при най-деструктивните религиозни култове и движения.
Интересното е, че стъпките при този тип модификация на съзнанието са абсолютно идентични с това, през което минават жертвите в голяма част от случаите на насилие, извършено от близки хора в закритото пространство зад вратите на собствения дом. Когато си дадем сметка за тях, вече е по-лесно да разберем защо пострадалите понякога просто не могат да вземат съдбата си изцяло в свои ръце и колко е важна страничната подкрепа и помощ.
Първият етап е свързан с унижението и унищожаването на идентичността.
Почти всички, които са били жертви на тормоз, са чували реплики като „Ти не струваш нищо!”, „Ако не съм аз, никой друг няма да те поиска!”, „Ти си лош/а майка/баща!”, „Дебел/а си, тъп/а си, грозен/грозна си, смотан/а си” и т.н. Често това продължава толкова дълго и е толкова плътно, че жертвата започва да вярва на думите. Едновременно с това се вменява и чувството за вина: „Ти ме накара да направя това!”, „Ако не беше казал/а това, никога нямаше да ти посегна!” Вината се превръща в страх, а страхът захранва унижението в още по-голяма степен. Това често кара жертвата да се отдалечи от близките си. В голяма част от случаите отдалечаването от хората, които биха могли да помогнат, е продиктувано изцяло от насилника, по този начин той парира всякакво „подривно” странично влияние. „Не искам майка ти да идва повече!”, „Приятелите ти влияят зле!” . Всичко това често е подплатено с абсолютно отричане за стореното: „Аз те тормозя? Няма такова нещо!”, „Ти си луд/а!”, „Ти си параноичка/параноик!”, „Това никога не се е случвало!”, „Какво ти става? Нямаш никаква връзка с реалността!”
Вторият етап идва, когато объркването вече е толкова силно, че жертвата
приема моментите без насилие като ясен белег, че „нещата се оправят”
и даже се чувства благодарна за това. Актовете на „милосърдие”, „съпричасност” и т.н. от страна на насилника се тълкуват като разкаяние.
Ако на жертвата не бъде оказана странична помощ навреме, идва и моментът, в който идентичността вече е абсолютно унищожена: „Аз съм точно такъв/такава, както той/тя казва, трябва да се променя. Ако го направя, вече няма да го/я ядосвам, няма да ми посяга, пак ще бъдем щастливи.”
Именно този процес описва Робърт Дж. Лифтън в някои от трудовете си, изследвайки психиката на военнопленниците в тоталитарните държави. Когато всичко това се случва „у дома”, там където би трябвало да се чувстваш на сигурно място и да си заобиколен от хора, на които имаш доверие и които не те нараняват нито физически, нито емоционално, сблъсъкът с агресора е шокиращ. Често няма как да си дадеш сметка за манипулативните практики и психическия тормоз, който върви ръка за ръка с физическия, но и съществуват като самостоятелно явление. Последиците от този тип насилие са много по-страшни и много по-трудни за преодоляване, отколкото тези при физическо нараняване. Поради тази причина често задаваният въпрос: „Защо просто не си тръгнеш?”, зададен от хора, които не искат или не могат да вникнат в ситуацията, изостря още повече чувството за срам и вина.
За домашното насилие трябва да се говори. Това не са „семейни работи”, това е сериозен проблем на обществото, на държавата, на света.
Всяка една злоупотреба вирее най-добре в среда на мълчание,
а страхът винаги се подхранва от тъмнината. Най-добрият начин да помогнем на хората, живеещи в тоталитаризъм между стените на собствения си дом, е да запалим лампата, да хвърлим светлина, да покажем, да се опитаме да разберем, да обясним. Не е срамно да си жертва на домашно насилие. Не е срамно да потърсиш/приемеш помощ. Срамно е да станеш свидетел на този тип „семейни работи” и тихо да се изнижеш през вратата, без дори да палиш лампата.
0 Коментара