“Ще трябва да свикнем да живеем така”, ми каза наскоро приятелка. Под “така” се разбира на дистанция, избягващи други хора, вгледани в екраните на компютрите си, пазаруващи онлайн, потребяващи всичко във виртуална среда и т.н.
“Ще трябва да свикнем да живеем така” ли е нашето ново нормално? Да празнуваме пред екраните, да слушаме опера онлайн, да четем електронни книги, да се поздравяваме отдалеч и да се разминаваме отдалеч ли е нашето ново нормално? Хора, сврени в черупките на домовете си, дезинфектиращи всяка повърхност в установена поредност и лишени от нещо дълбоко същностно и необходимо ни като въздуха – другите хора. Нима животът ни ще се превърне в антиутопия заради нещо,
което дори не можем да видим без микроскоп?
Притихналият свят на пандемията стои пред нас като гигантска въпросителна. И тя съдържа милион разклонения, започващи от съвсем ежедневни неща и стигащи до глобалната картина. Преди можехме да мислим за утре, имахме хоризонт, към който вървим, правехме планове и организирахме дните като логична последователност от относително предвидими събития. Имахме срещи, партита за рождени дни, излизания по женски/ мъжки, футбол, концерти, сватби, пътуване на стоп, флиртове с непознати, представяне на книги, трекинг в планината, изложби, случайни и спонтанни спирки по маршрута, ресторанти, антикварни магазинчета, битаци, клубове, кръщенета, конференции, изпуснати полети, прясно окосена трева, в която да лежим, кейове, чайни и обработени писти, коли, закъсали по черни пътища, летни училища за децата, пясък в обувките, милиони места, които ни мамят с красота, приключения, история, култура и още толкова много, много, много посоки, обещания и възможности.
Утре. Имахме утре.
А сега изведнъж живеем в неизвестното. Седим объркани, изнервени и сърдити, защото животът ни, какъвто беше, го няма. Отговори също няма. Не знаем как да се преборим с този гаден вирус. Не знаем докога ще е така. Не знаем ще се справим ли изобщо и на каква цена. Не знаем. Утре не съществува. Не можем да го планираме и дори да си го представим. Всичките ни знания, умения и качества засега се оказват безполезни в справянето с един невидим враг, който ни отне безметежността и победени от собствената си биология, реагираме различно. С гняв. С отричане. С безразсъдство. Със страх. С надежда. С мобилизация. С организираност. С обединение. С ангажиране на познатото, за да разрешим непознатото.
“Ще трябва да свикнем да живеем така”.
Ние, хората, можем да бъдем много, много глупави, себични, късогледи, зли, недалновидни и вредни сами за себе си. Факт. Можем.
Ние, хората, можем да бъдем креативни, сърдечни, мъдри, вдъхновяващи, упорити и адаптивни. Факт. Можем.
Ние, хората, можем да бъдем всякакви и всичко.
Наистина ли мислите, че ще се оставим на някакъв вирус? Че няма да намерим решение? Че ще захвърлим много трудно извоюваното си право на утре?
Може да отнеме време, може да има висока цена, може да загубим много, може да ни се наложи да приемем ограничения за някакъв период, може да ни боли, но и за момент не си представям, че ще се предадем. Ние не сме такива. Ние не се предаваме. Хора без крайници стигат до Еверест, хора само с една гола идея променят света, хора творят шедьоври в науката и изкуството, и извън пространството и времето, хора побеждават танкове с цветя, хора правят малки и големи чудеса за други хора. Всеки ден.
Точно тези хора няма да се откажат. Ще ровят, ще търсят, ще опитват отново и отново, ще работят с други хора, ще се провалят само, за да започнат отначало, но ще успеят. Ще върнат нашето утре. Ще видите.
0 Коментара