Три деца и аз. Живот под карантина

Тихо е. Толкова, че чувам собственото си дишане. Това е онова опасно тихо, в което задължително се случва нещо, което със сигурност няма да ми хареса. Затова в момента, в който чуя тишината, бързо скачам и тичам из стаите – да търся източника на „спокойствието“. С всяко обходено ъгълче, в което не откривам белята, ме обзема по-дълбока паника – колкото по-тихо е, колкото по-трудно се открива,

толкова по-жестоко ще бъде!

Сред такава тишина преди години заварих близнаците да чоплят с вилица в контакта. После свалиха новозалепените тапети. За нула време ги изхлузиха, подобно на мръсни чорапи. В такава тишина, уж кротката кака, когато беше на 3, си подстрига бретона, до кожа го отряза! На 7 години си обръсна краката! Единствено тишината е била свидетел как единият от близнаците си натъпка шунка в носа – толкова плътно, че в ИСУЛ се съмняваха, когато се оправдавах, че не ползвам носовете им за склад.

Пак беше дяволски тихо, когато другият глътна пружинка от химикалка. В годините, пак в тишина, двамата заедно ядоха сапун. Качваха се на перваза на отворения прозорец на 7-ия етаж. Дъвчеха батериите на дистанционното. Разтягаха кучето – единият го дърпал за предните, другият – за задните лапи. Искали да видят колко дълго може да стане. Единият си сцепи веждата и фонтанът от кръв беше като от куршум, другият отряза пръста си – между пантите на една врата. За да си направят пързалка, изливаха туба течен прах за пране върху паркета. Плюнчеха солети, правеха топчета от тях и си ги пъхваха в ушите. Обожаваха да се спъват един друг и най-редовно се оказваха със счупен зъб или сцепена брадичка. Преди да проходят, пълзейки, успяваха да се качат на кухненския плот, а оттам – върху хладилника. Така се оказваха по-близо до тавана, отколкото до пода. Не, не ме питайте как става това!

И аз не знам, знам само, че беше тихо!

След подобна тишина панически тичахме до „Пирогов”, но… там лекарите вече ни познаваха и, поклащайки глава, само питаха: „Този път какво е?” и грабваха от ръцете ми поредното окървавено пищящо от болка хлапе. На изпращане се шегуваха, че ще ни извадят златна карта за редовни „клиенти”. А моето сърце всеки път умираше по малко. Просто се молех на Бог да се приберем цели – зашити, наместени, оперирани, с гипс, с пирони, с шини, но… цели. Живи, за да оздравеем.

С годините изработих рефлекс да скачам като ужилена, щом усетя, че е станало тихо. Днес отново скочих. Търсих като коте – мишка, като куче – наркотици. Нооо нищо не намирах. Паниката се увеличаваше, все едно

Генерала е в хола ми, а аз съм без маска.

Нищо. Обиколих апартамента, задъхана, все едно съм обиколила националния стадион. Пак нищо. По едно време спрях и се огледах. Децата седят по компютрите, гледат втренчено в екрана, на който се сменят профилите на учителите и съучениците им, и пишат. Оказа се, че е тихо… защото учат! Господи, какво доживях?! Време на карантина, в което дори съм благодарна за моментите, когато може да има тишина без беля.

Домашното обучение

Като съм започнала, нека да ви разкажа за него. Трите ми деца учат в три различни училища. Каката и единият от близнаците са първа смяна, другият – втора. И така, от едната стая чувам корейска реч, от другата: „Господине, закачих моите задачи, виждате ли ги?”, докато в същата стая дете номер 3 спи. А на мен ми се иска да седна да работя на компютъра. Пълна каша. Първата седмица на всеобщо объркване мина като сцена от филм, сниман в телефонна централа. Нонстоп, ама като ви казвам нонстоп, това е самата истина, се надвикваха: „Какво е Zoom?”, „Госпожата по математика е във вайбър”, „Ама в коя група – родителската или ученическата?”, „Класният каза да видя кода си за достъп”, „Мамо, тая програма не тръгва”, „Много си зле – ти си в Школо, не си в Classroom”, „Мамооо, сега аз имам часове, кажи му да стане от компютъраааа!”, „Как да видя домашното”, „По-тихо, влизам в час”, „Извинявайте, г-жо, някой звъни и кучето лае”, „Г-не, може ли да повторите, че моята връзка прекъсна”, „Мамоооооо, Йордан пак не си е сложил слушалките, как да решавам задачи, докато му слушам целия клас”…

Първия ден имах чувството, че ще полудея, няма да издържа, няма начин! Управляващите я мислят една, дето няма как да стане. Обаче то взе, че стана.

Децата стават сутрин, увиват си завивките около кръста, сменят само тениската и с долнището от пижамата и блузата за училище сядат по компютрите и учат.

Зъбите си мият в първото междучасие.

В следващото закусват. В голямото редят пъзел. От време на време някои междучасия  прекарват  в общия чат – като в истинско училище. Дори имат часове по физическо – снощи единият от близнаците затвори вратата, за да не ме вижда госпожата, и от съседната стая чувах как подскача и тропа, прави някакви упражнения…

Не съм сигурна, че искам днес да виждам съседката под нас. Тя каква вина носи, че аз съм родила три деца? Ама пък аз каква вина нося, че ни сложиха под карантина? Управляващите измислиха обучение под карантина, обаче някой измисли ли как успоредно да вървят работа под карантина,  майчинство под карантина и домакинство под карантина – ама всичко наведнъж?!

Стигнах дотам да казвам това, което сама не вярвам, че чувам (защото обикновено се карам, че децата са втренчени в екраните на таблети и компютри):

„Ти защо стана от компютъра? Веднага сядай обратно!”.

Като е на компютъра, вече знам, че учи, а не гледа клипчета в YouTube, пък и шансът за постоянни въпроси към мен, кавга с брат или сестра, разиграване на кучето рязко намалява. Което е шанс и аз да мога да си върша работата. Докато имам такава…

Домашната работа

Не на учениците, на майките. Така мечтаният хоум офис в период на карантина определено не изглежда като рекламен клип за жилищен кредит, в който домът е просторен и винаги сияе от чистота, децата са усмихнати, а за родителите най-голямото щастие е да правят палачинки в луксозната си светла кухня и да се гушкат с челядта. Не! Истината е друга. И протича така:

Всяка стая стана мултифункционална – спалня, класна стая, библиотека, физкултурен салон, игрална зала и столова се сместват в 15 квадратни метра. И без да ядем бисквитките на Алиса, успяваме да разтегнем стените и да вкарваме вътре целия си живот, който иначе се простира из целия град.

Опитвайки да не се примиря с истината, аз амбициозно сутрин ставам поне час преди всички, за да мога да поработя на компютъра, докато другите спят. По пътя към банята събирам чорапи от пода, подминавам банята и отивам към пералнята, за да хвърля в нея чорапите. Казвам си, сега е времето да заредя пералнята – да върти, докато върша другите неща. Отивам да взема още дрехи за пране, по пътя прибирам сухите тениски от сушилнята. Вървя към гардероба да ги оставя. Тръгвам обратно към прането. По пътя виждам боклуци, протягам се за метлата и ги събирам набързо. Отивам да изхвърля лопатката в боклука. Той – препълнен от снощи. Събирам го и отивам да го оставя до входната врата, за да го изхвърля, когато излизам да разходя кучето. И това е моя… домашна работа.

Никога нямам празен курс,

затова, връщайки се да сложа нов плик в коша, се сещам, че бях започнала да зареждам пералнята. Пъхам дрехите. Слагам прах и пускам. Вдигам глава, а пред очите ми купчина чинии на плота. Зареждам съдомиялната. И още не съм вдигнала поглед от пода, и виждам, че кучето се е барикадирало в краката ми и чака – пишка му се. И на мен ми се пишка! Все пак бях тръгнала към банята преди около… половин час. Пренебрегвам кучето – сори, приятел, ще чакаш. Знам, че това са единствените мои 10 минути за банята. Излизам и… какво стана, колко време бях вътре? Пред мен два броя кисели тийнейджъри, сърдити, че трябва да ходят на училище, дори от дома. И приказката започва –

мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамооооооооооооо.

Може би тук е мястото да кажа, че баща им е на работа в чужбина. Не се оплаквам, справям се. И децата ги разбирам – всеки е прав за себе си. И всеки има нужда от помощ. И всеки е изтрещял от карантината. А аз задължително правя поне две неща едновременно. Поне две книги чета, поне две статии пиша, поне две телевизионни програми гледам. Няма как да не си свърша работата, но няма как и да не направя обяд. Няма как да не сготвя вечеря. Няма как да не изчистя. Няма как да не пусна пералнята. Няма как да не разходя кучето. Няма как да не нахраня котката. Няма как да не обърна внимание, когато над монитора се появи поредната малка глава и крещи: „Мамоооо, не мога да вляза в системата”. Няма как да не изпера маските, да не простра дрехите, да не измия пода, който се цапа в пъти повече от времето, когато децата са на училище. Реално училище. Няма как да не се намеся, ако се карат или сбият близнаците, да не разтърва кълбото от къдрави глави, да не обърна внимание на тийнейджърката в другата стая. Няма как да не забърша разлятата чаша. Да не отворя на съседа, който събира таксата за входа. Няма как да бъда майка, домакиня, учителка, работничка и удовлетворена жена от живота, макар и под карантина – ако не върша по минимум две неща наведнъж. Няма как да не напиша статия в рубриката „Дневникът на дебелото момиче”.

И така всеки ден – по 15 часа на ден.

За да ми стига времето за всичко, което искам да свърша, трябва да се науча да разтягам не кучето, а часовете в денонощието. Де да можеше да са поне 40! Забравих да ви кажа, че имам и влог – „Деси, къде си?”- и него трябва да правя! И кауза имам – и нея трябва да вмествам в така кратките минути, които за мен обикновено остават късно нощем.

А децата са три. Всяко от които е убедено, че на него се карам най-много, само него не обичам и на другите двама винаги прощавам.

А мръсното пране никога не свършва. За разлика от храната. Тя, хора,  винаги свършва. И пак е време за пазаруване, рязане, готвене…

Домашното ядене

Диетолозите алармираха по телевизиите – всички преяждаме опасно заради седенето вкъщи под карантина. Посъветваха ни да ядем по-малко, да си приготвяме по-леки храни, да не отиваме толкова често до хладилника. Тук аз съм специалистката, уважаеми диетолози, не вие. И от твърде богат опит мога да ви кажа, че съветът „Яжте по-малко”, изстрелян от екрана на телевизора, не върши никаква работа. Дайте ни реални решения за този проблем. Защото проблемът е много по-голям, отколкото си го представяте. Храната в момента е като междучасието след час по физика, като хладния дъжд през август, като тортата на рождения ти ден – удоволствие, което знаеш, че е кратко, бягство от реалността е и ти харесва, защото е като откраднат миг на щастие. Миг, след който е ясно, че ще съжаляваш, но на момента взимаш, без да мислиш.

Намаляха драстично удоволствията – не ходим на театър, не ходим по заведения, не се срещаме с приятели, не ходим в планината, не ходим на плажа, не срещаме усмихнатия цветар сутрин, отивайки на работа, не се виждаме с колегите, с които се заливаме от смях в обедната почивка, не се събираме в парковете, не ходим на курсовете по танци, не ходим на фитнес, не ходим на фризьор, не ходим на кино.

Неусетно, буквално принудени от обстоятелствата, посягаме към най-леснодостъпното удоволствие. Храната е евтина. Има я. Генерал Мутафчийски не я е забранил. Магазините отново заредиха, след истеричното пазаруване на паникьосаната част от населението. Имаш пари – купуваш си скъп шоколад. Нямаш пари – има и евтин шоколад. И двата носят сладост. И двата те карат да забравиш за малко, че е карантина, че по света умират хора, карат те да забравиш за момент повтарящата се реч на Генерала, че „Италия” ще дойде и до нас, ако не се пазим. Тази сутрин пускам телевизора и виждам надпис – „Очаква ни черен Великден, ако не спазваме указанията на щаба”.

Черен Великден! Защо изобщо слагаш тези две думи в едно изречение?

Какво да направя аз сега, освен да ида да изпуша една кутия цигари или да се наям?

Живеем в постоянен стрес. Домовете ни, които иначе трябва да бъдат нашите островчета за отмора, се превърнаха в помещения, изпълнени със стрес. В които се налага да се търпим, макар много да се обичаме. Защото, искаме или не,  сме много на брой, всеки си е с навици и изграден характер, пречим си, тясно е… Апартаментите ни станаха пространства, които ни карат да мразим най-близките си. Станаха огради, вместили вътре физиономии, които гледаш до втръсване. А в предишното време точно тези физиономии  копнееш да видиш, чакаш да се върнеш от изморителния ден НАВЪН, за да сготвиш, да ги гушнеш, да питаш: „Как мина денят ти?“. Тези физиономии  сега те влудяват. Не смееш да си признаеш, понеже са най-близките ти, но те побърква да гледаш само тях. По цял ден да ви се случва едно и също и вечер да няма какво да си разкажете, да няма с какво да се изненадате, да няма онова: „Ау, наистина ли това ти се случи днес? А при мен, ако знаеш, какво беше…”.

Дори Фейсбук стана еднообразен. Всички мислим за едно и също, гледаме едни и същи новини, пускаме колажите с генерал Мутафчийски, но и те омръзнаха. Тук-таме някой се опитва да оригиналничи, но не му се получава съвсем,

понеже всички сме в кюпа.

Колко да е различна карантината на известната певица, която не може да изнесе своя уникален различен концерт от тази на домакинята с многото деца и от тази на собственика на фирма, която е затворила врати за… не се знае докога? В момента и тримата са втренчени в оцеляването. А първата формула за оцеляване на подсъзнателно ниво е да не умреш от глад. Неусетно се презапасяваме – не само с тоалетна хартия. Презапасяваме телата си за бъдещите гладни времена. Понеже в началото на карантината ни уплашиха, че българските заводи ще затворят, Китай се срина и няма да внася повече стоки у нас, хората остават масово без работа. Затворени по къщите си целодневно, те изразходват много повече електроенергия, сметките ще са по-високи, а заплати няма да има. И какво ни остава –

да презапасим телата си с храна.

Мисълта ни още не е стигнала до прозрението, че Китай постепенно излиза от карантината, типично по азиатски бързо ще стъпи на крака и отново ще започне да изпраща продукти към Европа. Страхът ни кара да стоим повече вкъщи, отколкото се изисква от нас. Никой не е забранил да излезем навън по един, по двама, не повече, но все пак никой не ни е спрял да се движим. Макар и само по улиците. Страхът все още надделява, понеже връхлетя с гръм и трясък в стресовите помещения, наречени домове. А в центъра на стреса стои телевизорът, който ежечасово бълва „На живо от щаба”, „За едно денонощие починалите са еди-колко си“ , „Вирусът взе нова жертва”, „Заразените у нас са вече…”, „Забранява се, забранява се, забранява се”.

Какво ни се позволява? Еми едно парче шоколад никой не може да ми забрани, пък! Второто ще ме успокои. Третото ще ме разсмее, че коронавирусът кат` дойде, няма да ме пита колко кила съм. И така опаковката остава празна…

Днес няма смисъл да ви разказвам поредната история от моя живот с неосъзнато тъпчене с храна, така нареченото „дебелеене от въздуха” и заканите „започвам от утре да ям само здравословни храни” – защото вие самите в момента, принудително, сте на това дередже. Пожелавам ви да бъдете в този ад още съвсем малко. На всички ни го пожелавам. Защото, колкото и да си обясняваме, че все пак има и хубави страни на карантината – децата станаха по-креативни, пестим часове от пътуване до офиса, въздухът в София е по-чист, имаме повече време за малките неща и т.н., стресът убива всичко. Не съм лекар, нито психолог, най-обикновен човек съм, който вече вижда съвсем ясно последствията от стреса.

Тази сутрин (събота) Христо (който е втора смяна) скочи в леглото и буквално изкрещя:

– Мамо, Йордан не е ли на училище? Защо спи?

– Христо, днес е събота, не сте на училище!

– Ох, обърках се. А бе, объркан живот стана…