Опашка за бензин

За първи път ми изкрещяха в лицето “курвоооо!” на една километрична опашка за бензин през 1990 година. Беше студено, мама ме изпрати да се наредя със старата ни, наследена от нас двете след смъртта на бащи ми жигула. Беше ми приготвила чай в термос и два сандвича с масло и настърган кашкавал. Знаеше, че ще чакам с часове, затова ми сложи и одеяло на шофьорската седалка – да не замръзна, защото ако пускам парното на колата, ще хабя бензин. Полагаха се трийсет литра гориво на месец за един автомобил  – по-малко и от един пълен резервоар.

Майка ми ме събуди към три през нощта. Когато разтърках очи, първото, което видях пред лицето си, беше

купонът за бензин.

Майка ми стоеше някъде мъглява зад него.

Към три и половина бавно приближих кварталната бензиностанция – една от най-големите тогава в София, в квартал “Червена звезда” (днес “Дианабат”), точно срещу КАТ. Дори в този нечовешки час опашката стигаше почти до горното кръстовище при Интерпред. Наредих се, разбира се. Спеше ми се ужасно, но не смеех да задрема, защото никой нямаше да ме събуди  – просто щяха да ме изпреварят. Всеки виждаше в другия още едни 30 литра мобилна свобода, които могат да свършат точно под носа му и такива жестове като съпричастност и човечност бяха опасни.

Докараха бензин някъде към седем сутринта. Видяхме цистерните и се размърдахме по колите си. Изядох единия си сандвич и пих чай, загърната в одеялото си. Час по-късно започна и зареждането и огромната опашка полека-лека се придвижваше напред. По обяд вече бях успяла да завия към бензиностанцията и да спра точно след релсите на тогавашното трамвайно трасе. И точно когато отново трябваше да мръдна жигулката напред, отнякъде изфуча една лада с мъж и жена вътре и майсторски се насади точно пред мен. Така се изумих от тази наглост, че безпомощно вдигнах рамене с отворена уста, все така загърната в одеялото си.

“Кво ме зяпаш ма, курвооооо?! –

се чу мощният вик на жената от колата пред мен. Беше виснала наполовина през прозореца си и агресивно крещеше към мен.

Нямаше какво да направя. По това време хората не бяха толкова агресивни, колкото са днес, и рядко някой си позволяваше така да крещи някому, още повече на загърнато в одеяло премръзнало момиче, което цяла нощ е висяло на опашката. Другите шофьори реагираха на случилото се с по един клаксон, но тъй като това нищо не промени, отново се свиха по колите си да изчисляват наум дали и при това предреждане горивото ще стигне и до тях.

Горивото не стигна.

Аз се оказах онази първа кола, пред която бензинът от сутрешното зареждане свърши. Последният напълнен със свещените трийсет литра бензин резервоар беше на онези, които ме прередиха. Заредиха, изгледаха ме победоносно и с почти зловещ смях се изнесоха от бензиностанцията. Новото зареждане щеше да е някъде следобед. Докараха бензина в девет вечерта. До това време почти безутешно и непрекъснато плаках. От обида, унижение и парещо чувство за несправедливост. Бях само на деветнайсет години.

 

Торта „Народно събрание“

 

Майка ми работеше като режисьор на новините в единствената тогава Българска национална телевизия. Един път седмично даваше дежурства в Народното събрание, откъдето предаваха директно или правеха репортажи. Екипите стояха в ПТС-а отстрани, но имаха пропуски и за сградата на парламента, където ходеха до тоалетна и до барчето на депутатите. За тоалетната не знам, но барчето… ах, барчето! Това беше нещо като еквивалент на съвременните пълни със стока супермаркети. Алтернатива на ресторант с меню, в което има от пиле мляко.

Прароднина на мола,

откъдето мама снабдяваше домашния ни хладилник с разнообразия от типа шпеков салам, кашкавал, луканка и – о, боже! – пушено сирене. Купуваше два-три сандвича, хляба изяждаше, докато беше на работа, а колбасите и сирената завиваше в найлонче и носеше вкъщи, за мен. На няколко пъти беше успявала да вземе и малко захар, малко чай на пакетчета и дори едно разтворимо кафе.

През 1991-ва, вече студентка в университета, казах вкъщи, че искам за рождения си ден през октомври да поканя приятели на купон. И представа си нямах какво е означавало това за майка ми и перманентно опоскания ни хладилник. Чак години по-късно разбрах… В продължение на месец всеки ден майка ми купувала сандвичи от барчето на Народното събрание, отделяла сиренето, луканката, кашкавала и пушеното сирене, а хляба започнала да събира и замразява вкъщи. Тъй като взела да става подозрителна с тези сандвичи, по едно време започнала да моли колегите си да ходят и вместо нея да купуват и други неща. Така успяла за една седмица да се сдобие с няколко пакета бисквити “Руен” и няколко плодови кисели млека. После от една приятелка взела желатин, от друга – компот от ягоди, а от трета – малко какао. Забъркала бисквитите с млякото и желатина, пасирала компота от ягоди и прибавила захар, купена с купоните за храна. Замразила домашната торта в хладилника, а

отгоре с какаото изписала “ЧРД, Ру!”

Не й стигнало какаото, за да изпише с него цялото ми детско име Рунди в поздрава си. От замразения хляб, намазан с масло, забъркала тесто с малко олио. Разстлала го в тава, наръсила отгоре част от колбасите и сирената, поръсила с чубрица и изпекла. С останалата част направила една чиния със сандвичи. За самия купон у дома изтъргувала купоните ни за месо за две бутилки коняк “Слънчев бряг”. Безалкохолното беше лимонада. В нашия магазин само от нея имаше в изобилие.

Час преди гостите да дойдат у дома, мама с гордост ми показа изненадата си – тортата с “ЧРД, Ру!”. Заедно подредихме масата, сложихме най-хубавата ни покривка и запалихме свещи. Имахме много заради режима на тока, но този път използвахме най-красивите, при това разточително. В средата на партито мама внесе горещото основно ястие, направено от замразения хляб. Сложи го гордо в средата и гръмко го нарече “студентска пица”.

Изядохме си пръстите, толкова беше вкусно!

Мама раздаваше рецептата си на състудентите ми и ръсеше съвети как колбасите могат да се заменят например с консерва “Русенско варено”, а замразения хляб – просто със стар, стига да не е мухлясал. Сандвичите свършиха почти веднага. Конякът се лееше, тортата беше превъзходна, а от двукасетъчния ми касетофон се носеха непрофесионалните ми записи на разни любими групи. После пуснахме The Voice Of America, първото чуждо радио, което от април същата година можеше да се слуша свободно у нас. Точно тогава, със студентската пица, депутатските сандвичи, тортата от бисквити “Руен” и плодово кисело мляко, с греещите свещи, хубавата музика и доволното лице на майка ми, се почувствах за първи път истински свободна.

 

Демократ, от „татковите“

През зимата на 1994 и 1995 година гледах бебе. Дъщеря ми беше на няколко месеца, а аз – майка на 24 години. Не можех да я кърмя, защото нямах мляко. В поликлиниката ме викнаха за пробно кърмене, след като първо ми се бяха накарали, че вероятно не правя нещо както трябва, иначе нямало причина да нямам кърма. Настаниха ни в един очукан кабинет с кушетка, тапицирана с кафява изкуствена кожа, затвориха вратата и ми дадоха команда до двайсет минути да съм готова. След половин час педиатърката влезе изнервена, премери бебето отново и установи, че за цялото това време е изяло двайсет грама. И че в едрите ми гърди няма и грам повече майчино мляко. Зацъка с език, заклати глава и като на себе си каза

“ееех, откъде сега ще го храниш това хайванче, и аз не знам…”.

Започнахме с адаптираното мляко. Купувахме в индустриални количества, щом някъде се появи, а аз виновно лишавах себе си от малки женски удоволствия, за да компенсирам някак сумите, които летяха за него. Когато водех детето си на консултации и го събличах за преглед, другите майки ококорено надничаха иззад преградата и хлъцваха, като видеха моя щиглец. Истината е, че детето ми си ядеше всичко в нормата, но така и си оставаше слабо – няма гънки, няма гривни, няма бузи! Бебенце с голяма глава и слаби крачета. Един път една от тези майки-отличнички, като надзърна над преградата, докато гордо държеше пухкавия си син, ахна и каза: “Боже, не го ли храните това бебе?!” “Храним го – отговарям – с най-доброто!” “Хм – кима невярващо тя – с такова слаботелесно на Запад направо ще те приберат в затвора, че не си гледаш детето! Сега, като и тук стане демокрация,

на такива като тебе няма да им дават да раждат!”

Преди две години една възпълна жена ме спря на улицата. Каза, че ме следяла във Фейсбук, ама сме се били познавали, защото като млади майки сме си били водели децата в един и същи ден на детска консултация в поликлиниката. “Твоето беше едно такова слабичко, слабичкоооо… пък разбрах, че голяма пораснала, красавица, видях я на снимките ти.” Веднага се сетих коя е. И й припомних онази реплика за демокрацията, дето щяла да ми забрани да отглеждам деца, защото моето е слаботелесно.

“Ей, виж как помниш такива неща – каза – аз пък напълно съм забравила какво съм ти казвала! То и ние живеехме тогава със свекървини, а свекър ми беше генерал от онова време, та аз не съм знаела какво се случва с другите хора. На нас детските пюрета ни ги караха у дома, а аз се чудех как може приятелките ми да ползват по един памперс няколко пъти, като му вадят изцапаната вътрешност и на нейно място слагат памуци или тоалетна хартия. При нас един подчинен на свекър ми всяка седмица със служебната кола ходеше специално до Гърция, за да купува памперси за внука му и за малката дъщеря на племенницата му.”

Иначе с таткото на номенкратурното бебе се развели преди десетина години.

Станал депутат, сега имал хотел някъде си,

който някогашното бебе с гривничките по крачетата в момента поддържало. Пращали го да учи някъде на Запад (“парите не са проблем” повтори на няколко пъти майка му), ама не щял. Затова сега при татко си останал да му помага. Пък на следващите избори можело и за политик да се кандидатира, какво…

Тази година го видях на предизборен постер. Усмихнат, възпълен и въздоволен. Демократ, от “татковите”.