След погребението на господин професора двете със Сияна се върнахме у дома и седнахме в трапезарията да пием чай. Тя не сваляше очи от мястото му начело на масата, сега непривично празно.
– Ще ми липсва – въздъхна. – А Стефания дължеше на татко поне това – да хвърли шепа пръст върху ковчега му. Аз как успях да се върна от Англия въпреки пандемията! Но тя никога не го е обичала.
– Не говори така за майка си. Обичаше го… по свой си начин.
– Сестра ти прави всичко „по свой си начин“. Затова не мога да изровя от паметта си нещичко от детството, свързано с нея. Дори не помня какво ми е подарявала за рождените дни и Коледа, а само, че вие с баща ми настоявахте да й благодаря. За мен ти си майка, а Стефания е просто жената, която ме е родила.
Стефания е моята по-умна и по-красива сестра. Само дето аз не съм особено умна, а за красива и дума не може да става. Така си бяхме от деца, тя – „ангелче“, аз – „мъжкарана“. Две години съм по-малка от нея, но откакто се помня я спасявах от страшните неща в живота: от тъмното, което дебнеше около външната тоалетна; от пуяка, който се разпореждаше в двора; от съскащите гъски, завардили пътя към училището, в което майка ни преподаваше.
Когато Стефания трябваше да учи в гимназия, разбира се, езикова, цялото семейство се премести в града – дадоха ни двустаен апартамент в офицерските блокове. Съседите и учителите се скъсваха да я хвалят, а съучениците й до един бяха влюбени в нея. Завърши с медал и замина да учи в Софийския. Дипломира се, записа аспирантура и малко след като стана доктор по история на Средновековна България се омъжи за научния си ръководител. Млад професор, само двадесет и няколко години по-възрастен от нея, наследник на стар столичен род. Живееше в огромен апартамент току до университета с престарялата си майка. В онези години не се гледаше с добро око на хора, които си позволяват да наемат домашни прислужници, но ако някоя близка роднина върши черната работа, то всичко бе в реда на нещата. Така ме „кооптираха“ в столицата. При Стефания винаги нещата са по график – на следващата година роди момиченце и докато аз се занимавах с къщата, бабката и бебето, тя замръкваше в библиотеките и бълваше статия след статия. По някое време се случи 10-ти ноември, дойде прословутата Луканова зима, ние с детето висяхме по опашки за мляко, а майка му се бореше със зъби и нокти за достойно място под слънцето. Нали науката е слънце, което във душите грей. Разгеле, минаха трудните времена и всички оцеляхме, ако не броим майката на господин професора. Милата старица си замина от мъка, че комунизмът си отива, но комунистите останаха. Стефания се посвети на каузата за подмяна на динозаврите в науката и – развяла като знаме „онеправданата“ фамилия на съпруга си – не миряса, докато господин професорът не стана декан. След като получи доцентско място в бившата му катедра, пред нея се откриха мечтаните възможности за международна кариера. Стотици писма до университети, организации и институции; дузина статии в съавторство с чуждестранните контакти на мъжа й; няколко участия зад граница и Стефания най-сетне се вля в редиците на „научната мафия“. Основното й занимание стана да прелита от конференция на конференция, но това изискваше значителни средства, поне докато се научи как да си осигурява външно финансиране, така че част от върнатите на професора наследствените имоти набързо бяха продадени.
Сияна растеше кротко и добро дете, красиво като майка си, но леко меланхолично като баща си. Професорът на няколко пъти бе споменавал пред мен, че най-умното нещо в живота му е да прояви твърдост и да „задължи“ съпругата си да го дари с дете. Бащинството му носеше истинска радост и когато малкото слънчице топуркаше из апартамента, и когато я учеше да кара колело, и когато отидоха заедно да й избират рокля за абитуриентската. Аз нарочно си намерих някаква неотложна работа в последния момент, за да ги оставя сами. Разбира се, след това майка й не я одобри и по спешност й изписа тоалет от Франция, защото дъщеря й не завършваше „някакво мърляво държавно училище, а Американския колеж!“. През всичките тези години връзката майка-дъщеря бе сведена до няколко празника и десетина дена ваканция в поредната държава, в която Стефания четеше лекции или водеше семинари. Беше се преориентирала към историята на женските движения и феминизма. Жената, която дължеше всичко на мъжа си и на негови приятели, облъчваше света с идеята за полово равноправие.
При едно от редките си прибирания у дома Стефания ни бе съобщила плана за развитието на дъщеря си – бакалавърска и магистърска степен в Англия, няколко години стаж, докторантура. Никакви „надстроечни“ дисциплини – икономиката движи света, парите са кръвоносната система на живота. „Крайно време е жените да заемат своето място във фундамента, а не да се мотаят в периферията и да чакат подаяния!“
Сияна се усмихна замисляно и каза:
– Стефания беше забранила да ходя на село. Помня, че с теб посрещахме баба и дядо на гарата – всеки път мъкнеха дамаджана с вино и чанти със суджуци. Но не оставаха да преспят у нас, винаги бързаха за нощния влак. Седяхме с часове на тази маса – дядо все мълчеше, а баба Сия ме изпитваше какви детски стихчета зная. Тя започваше с първата дума, а аз бързах да довърша. Когато пораснах си рецитирахме любими български и руски поети. Хубаво си изкарвахме, но сега съжалявам, че не я накарах да ми разкаже по-важни неща – как са се запознали с дядо, какви са били нейните и неговите родители… Такива работи.
– Баба ти Сия е била последна година в гимназията, когато дядо ти учел във военното училище в Търново. Срещнали се на танцова вечеринка. Голяма любов от пръв поглед. Обаче той е момче от село, а прабаба ти имала други планове за дъщеря си. Султана била възпитаничка на прословутия „Робърт колеж“ в Цариград, техните я омъжили за доктор. Шест деца родила, четири отгледала, три момчета и Сия. Когато дядо ти отишъл да я иска, Султана му се присмяла, той се извинил и си тръгнал. Баба ти изтичала след него и никога не се върнала у дома си. Заживяла при свекъра и свекървата на село, станала учителка. Обичаше да се грижи за градината и стоката, казваше, че на село душата й пее. Когато отидохме да живеем в апартамента, направо се поболя. Едва избутаха няколко години, докато майка ти беше в гимназията и после с дядо ти се върнаха на село.
– Още първия ден в Лондон Стефания ме юрна по магазините – трябвало да ми смени гардероба „от-до“, аутфитът ми бил ужасен. Каза, че приличам на селската си баба. Нямам идея защо така пренебрежително се отнасяше към собствената си майка?! Направо да не повярваш, че ме е кръстила на нея!
– Професорът много харесваше баба ти Сия и – доколкото аз знам – той е настоял да носиш нейното име.
– Нищо чудно – засмя се Сияна. – Те бяха кажи речи на една възраст. Но имам чувството, че майка ми се срамуваше от нея. Тя се възхищава от прабаба ми Султана – постоянно ми повтаряше колко фина жена била, възпитана, истинска аристократка.
– Откъде пък знае? – възкликнах. – Ние сме я чували само като име. Един-два пъти баща ни се изтърваваше да спомене как го е напъдила от къщата си „като краставо куче“.
– Още е жива Султана, след две години ще закръгли сто. Била напълно с акъла си. Когато е в България Стефания редовно ходи до Търново да я види.
– Странно, но майка ти нищо не ми е казвала…
– Стефания счита, че тя носи гените на Султана, а ти си се метнала изцяло на селския род на баща ви. Типично в неин стил – присвоява си всичко, което реши, че си заслужава.
– Може би е права… за гените. Чела съм, че се реплицирали през поколение, пък и от Космоса се вижда, че ние с нея сме коренно различни. Как па малко не са каращисаха пустите му гени – засмях се.
– Лельо… – Сияна ме погледна за миг и сведе очи. – Искам да поговорим за нещо много лично. Става дума за мен и Кевин.
Кевин е приятелят на Сияна още от първата й година в Лондонското училище за бизнес и финанси. От Стефания знам, че той още тогава настоявал да се оженят, дори искал да се кръсти в нашата вяра, та децата им да не се чудели православни ли са или католици. Но племенницата ми не била готова – рано било, чакало ги учене. След магистратурите двамата започнаха работа в една и съща банка и Кевин пак заговорил за брак, но Сияна считала, че това е отживелица, не може някакъв си подпис да е гарант за щастие. Освен това тя не можела да си позволи деца преди да изгради кариера, а без деца бракът е една формалност, която само ограничава свободата. Стефания обаче настояла, че ако ще живеят заедно, то трябва да подпишат поне договор за „фактическо съжителство на семейни начала“. Кевин бил готов да приеме всякакви условия, но Сияна се скарала с майка си и обяснила, че предпочита „съжителство в условията на партньорство“. Всички разходи се делят по равно, времето посветено на домашните задължения – също. Сестра ми – голямата боркиня за равни права и задължения – беше бясна. Какво ще стане, ако „онзи“ изостави дъщеря й? Ами ако се случи да е бременна или вече с дете?
– Имам чувството, че връзката ни е изчерпана – наруши мълчанието Сияна. – Уф, това звучи адски тъпо. Всъщност между нас всичко си е както преди. Нищо ново не се случва. Дори подигравките му с моя начин на хранене са едни и същи от години.
Сияна от малка отказваше да яде месо, не можеше да си представи как човек отглежда живо същество, а после го убива. Като по-голяма беше чела някъде за ужасните условия във фермите, където кравите постоянно ги забременяват, за да дават мляко. Така спря и млечните. Сега не слагаше в уста нищо, което няма етикет „Био“ и „Еко“ и не струва поне пет пъти повече от нормалното. На Коледа и Великден си позволяваше сьомга, чиито произход е ясен до трето коляно. Приготвена на пара. Гарнирана с киноа и глухарчета. При първото идване на Кевин в България – обикаляха със Сияна повече от месец – той се беше научил да яде шкембе чорба, агнешки главички в саханче, капама, пържени тиквички и патладжани, изобщо всякакви нашенски специалитети.
– За Кевин думата „екология“ е мръсна, а „глобалното затопляне“ е символ на глобална манипулации. А пък сега и Ковида – нарочно се раздувала заплахата, за да се преразпредели световната икономика и да се държат хората в подчинение. Било неизбежно някаква част от човечеството да умре, но това не трябвало да спира разумните хора да се противопоставят на поредната манипулация. Представяш ли си? Как се живее с такъв човек!
– А защо не му родиш едно бебе? – въздъхнах. – Да видиш как всичко между вас ще се промени. Най-малкото няма да имате време за глупости. Знам, знам – направих помирителен жест с ръка, защото видях как се готви да изригне – не е подходящ моментът, кариерата и прочие… Но ти си на 32, Сиянче, точно сега му е времето. Кевин какво мисли по въпроса?
– Бяхме се разбрали да не бързаме, но той става все по-настоятелен. Няма да ти казвам как се чувствам, когато го виждам да се заглежда по бебетата в градинките, без въобще да му идва наум, че аз тайно пия хапчета.
– Тайно пиеш хапчета? – не можех да повярвам ма чутото. – Защо?
– Англия изобщо не е място за отглеждане на деца.
– А защо не дойдете в България? На Кевин страната много му харесва, а и в днешно време за хора като вас има много възможности. Ще направим основен ремонт, ще изхвърлим всички стари мебели… Ти ще родиш, аз ще ти го изгледам. Няма да загубиш повече от няколко месеца, да речем – половин година. Не ми се стои сама в този огромен апартамент…
– Знаеш ли, че точно това е проблемът! От банката предлагат на Кевин да оглави клона им в България. Със заплата двойна на тази, която получава в Лондон, която за тук е направо фантастична. И отделно поемат наем за къща и режийни разноски.
– Но това е повече от чудесно! – възкликнах. – Ще ти намерят и на теб работа в банката.
– Не, лельо, въобще не е чудесно! Защото трябваше на мен да ми предложат тази позиция! В Лондон аз бях на по-високо мениджърско ниво от Кевин! Той се занимаваше с анализи. Но явно считат, че не е добре българка да ръководи клона им в България.
– И сега какво? – ентусиазмът ми рязко спихна.
– Ами… нищо. Той ако иска да идва, аз ще си остана в проклетия Лондон. А може да си поискам аналогична на неговата позиция някъде по света. Африка, Азия или Южна Америка – все тая. Колкото по-далече, толкова по-добре. Мандатите са по 3 години, след това – каквото сабя покаже.
– Тоест ще се разделите с Кевин за 3 години? Но това е много време…
– Ако той приеме предложението, ще се разделим завинаги. А е адски трудно да не приеме, защото това означава, че се опълчва на решение на Управителния съвет. Политиката на банката не толерира подобни откази. Аз лично ще го посъветвам да не си проваля кариерата.
– Ама как ще имаш дете?
– Лельо, не искам дете! Още един нещастник в този тъп свят! Не изпитвам никакво желание да продължавам себе си, не мисля, че съм чак толкова ценно същество.
– Извинявай, но не мога да те разбера. Искаш да запазиш ресурсите за бъдещите поколения, но нямаш желание да сътвориш живот. С риск пак да ме обвиниш в нещо, ще те попитам: Ако всички като теб – умни, образовани, толерантни – разсъждават по този начин, то на кого ще оставите тази държава и тази планета?
Телефонът на Сияна звънна, тя погледна към дисплея и промърмори: „Лупус ин фабула. За вълка говорим…“ – намигна ми и излезе от стаята.
– Хай, Кевин.
Допих си чая – беше напълно изстинал. Отсервирах и измих чашите на ръка. В бъдеще едва ли щях да използвам миялната. Сам човек колко пък съдове да ползва? Лъжица, вилица, нож, голяма и малка чиния, купичка за супа. Трябва да подаря на някого всичките буркани от мазето – професорът обожаваше моето сладко от вишни. Колко ли време ще ми е необходимо, за да спра да мисля за него? Толкова фин човек.
Сияна се върна много по-скоро отколкото я очаквах. По лицето й разбрах, че всичко между нея и Кевин е свършило. Познавах я – въпреки привидната си крехкост, тя никога нямаше да се обърне назад. Десет години от живота й току-що бяха изтекли в канала, а тя ги изпращаше с явно облекчение. И дори се усмихваше.
– Утре си тръгвам, дано да успея да се добера до Лондон в тази лудницата. Най-много да ме затворят у дома за две седмици. Тъкмо ще си пакетирам багажа на спокойствие.
– Съжалявам, момиче… – прошепнах.
Тя ме прегърна и няколко мига стояхме така, вкопчени една в друга. Телефонът в ръката й отново се обади, но този път с друга мелодия. Сияна натисна някакво копче и аз чух гласа на Стефания:
„Слънчице, как мина?“
– Погребение, мамо… Как да мине?
„Съжалявам, но опитах всичко. В Италия е пълен ужас. Обещават до една седмица да осигурят коридор за връщането на български туристи, уредила съм да се прибера с тях. Дай ми леля ти.“
– Тя те чува, мамо.
– Стефания, моите съболезнования – обадих се. – Лека му пръст на господин професора.
„Остави това сега. Обаждам се да ти кажа, че до няколко дни ще се прибера, за да уредя всичко по смъртта на съпруга ми. Говорила съм в една агенция за продажбата на апартамента, ако имат клиент преди да съм в София, ще се наложи ти да им го покажеш. Изчисти стаята на покойника и проветри добре, не трябва да… Разбираш ме. И няма да споменаваш, че е починал у дома, ако питат, кажи, че е бил в болница. Не, така ще си помислят, че е било Ковид. Най-добре махни некролога от вратата. И долу от входа. Някак си съм убедена, че вече си облепила квартала с жалейки…
– Мамо, – обади се Сияна – приятелят на баща ми, нотариусът, забравих му името, беше на погребението и спомена, че той ми е дарил всичките си имоти, придобити преди брака. Съжалявам, но този апартамент не се продава. Леля остава да живее в него, а един хубав ден и аз ще се върна тук.
Племенницата ми прекъсна връзката и изключи телефона си. Гледах я сащисана.
– Не е хубаво да се лъже, това ли ще ми кажеш? – попита, явно подразнена.
– Чудех се как да зачекна темата, но явно пасиансът ще излезе от само себе си.
– Каква тема? Нима си мислиш, че ще те оставя на улицата? Този апартамент вече е „една втора идеална част“ мой, а аз никога няма да го продам, докато ти си жива. Това е твоят дом. Повече отколкото е мой и много повече отколкото е на майка ми. Нарочно я излъгах, не може всичко да й се разминава на тази жена. Ти знаеш ли, че е имала върволица от любовници през всичките тези години? Започнала е с приятелите на баща ми от разните университети в Европа, после мина на бюрократи от Брюксел, а напоследък чувам за престарели бизнесмени.
– Сияна, не ме интересува какво прави сестра ми. Но тя е твоя майка и ти не трябва да се отнасяш така с нея. И още нещо – в момента този апартамент е мой. Всъщност е станал мой малко след като ти замина за Лондон, но аз научих преди месец, когато баща ти се разболя. Не ме прекъсвай. Господин професорът ми обясни, че той ми го е дарил още тогава, защото е бил убеден, че аз ще се грижа за него до последния му дъх. Дарението е без никакви условия, разбираш ли какво значи това за мен? Това е най… най…
Гласът ми се скъса и усетих, че сълзите ми рукват.
– О, лельо! Това е чудесно. Баща ми беше уникален човек и можеше да оцени другите хора. Трябва да си горда, че го е направил – това е преди всичко огромно доверие. Което ти, дори без да знаеш, си оправдала.
– Сияна, още утре ще отидем при неговия приятел – предупредила съм го и той е подготвил необходимите документи, – за да ти прехвърля апартамента. На мен не ми трябва, ще се прибера на село. Защо да кукувам сама? То и там не са останали много познати, но тук всичко ще ми напомня за господин професора и за теб. Него вече го няма, а ти ще си далеч.
– Не, не. Оставаш тук. Къде ще ходиш в някакво диво село! Искам някой да се грижи за гроба на баща ми и за апартамента, за да мога да се връщам тук всеки път, когато реша. Дори да е за ден-два като сега, но без поводи, а само защото искам да те видя.
– Мога да остана, но само ако ти го прехвърля. Майка ти ще се върне и ще опищи орталъка, че съм я измамила. Тя на няколко пъти ме предупреждава да не се „заигравам“ със съпруга й… Представяш ли си?
– Уф, Стефания е луда. Седни и се успокой сега – тя ми подаде хартиена кърпичка. – Всъщност… винаги ми е било интересно…
Издухах си носа и я погледнах, но тя мълчеше, вглъбена в себе си.
– Какво? Дали някога съм била с мъж? – Сияна кимна. – Била съм. Преди да дойда в София. Не ми хареса особено. Абе, беше си направо гадно.
– Лельо, понякога това са нормални неща. Човек трябва да опознае себе си и да се приеме такъв, какъвто е. Едно време е било трудно, но напоследък не е никакъв проблем. Важното е двама души да се обичат, какво значение има полът им. Съжалявам, че толкова хора са опропастили живота си, само защото обществото не е искало да приеме различната им сексуалност.
– Чакай, ти да не ме мислиш за някакъв джендър… – възкликнах. – Господи! Моля ти се!
Сияна стана рязко от стола и излезе от стаята. На другия ден отидохме до нотариуса, свършихме работа и тя си хвана такси до летището. Не пожела да я изпратя.
Сестра ми е звъняла на нотариуса и той я запознал с положението. Тя така и не си направи труда да се прибере.
След месец Сияна ми се обади. Живеела в нов апартамент с приятелка. Звучеше щастлива. Кевин я помолил да ме попита имам ли нещо против да живее при мен, когато дойде да работи в София. Щял да направи ремонт на апартамента за сметка на банката, после ще си го удържат от наема. Бил договорил по 3 хиляди евро на месец с почистване, пране и гладене.
Казах й да му предаде, че освен това ще му готвя каквото пожелае.
0 Коментара