Човек не може да има всичко, а какво ще получиш зависи от това от какво ще се откажеш. Повтарях си го всеки път, когато се озовавах на летището с претъпкан сак в едната ръка и дете в другата, за да чакам полета София – Брюксел. И се упреквах, че на мнозинството от хората, които познавам, не им е никакъв проблем да съберат живота си на едно място, само аз, идиотът, искам взаимно изключващи се неща – и хората, които обичам, и живота си като българка. Проблемът беше, че между едното и другото винаги е имало поне 2000 км в целия ми зрял живот.
Бях на 25, когато в астрологична прогноза, подарена ми за рожден ден, прочетох, че ми
предстоят два брака, все с чужденци.
Смях се с глас, не само защото не планирах да се омъжвам. Без да съм атакистки тип патриот и родолюбец, обичах живота си такъв, какъвто е, в собствената ми страна – никакви сериозни трудности, с плътна и здрава мрежа от приятели и с всичките възможности за развитие, които се простираха обещаващо пред мен. Един от най-големите ми страхове от дете беше да не се наложи да напусна България и да свиквам с ново място, нови нрави.
И така малко допреди 27-ия ми рожден ден, когато, натоварена с част от организацията на психиатрична конференция, трябваше да взема от хотела делегация колеги от Прибалтика и да ги заведа до заседателната зала. Пръв от въртящата се врата се показа млад мъж, още почти момче, с езерносини очи и дръзка усмивка, която казваше „Не ме е страх от нищо“.
Първата ми мисъл беше
„Еха!“, втората „Ето за този ще се омъжа“.
И имаше такова красиво име – Дайнюс, на литовски – бард. В следващите пет дни момчето наистина доказа, че не го е страх от нищо. На конференцията спореше с абсолютни авторитети, два пъти по-възрастни от него, и обикновено побеждаваше. Изпрати ме до вкъщи. После пак ме изпрати и остана до сутринта. Две седмици по-късно бях на самолета за Вилнюс. След седем дни там, за пръв път започнах да се замислям дали все пак няма да се справя и извън чудесния живот, който бях подредила за себе си в България. В София се върнах с учебник по литовски и усещането, че трябва да направя избор, който гласеше „Той или целия ми свят“. На 26 все още не си давах сметка колко е страшно да очакваш от един-единствен човек да замести целия ти свят.
Не се наложи аз да вземам това тежко решение,
направи го бъдещият ми съпруг. По-малко от година след първата ни среща го посрещнах в София като неин бъдещ жител и животът ни заедно започна. Не пожелавам никому да е в позицията на човек, отговорен за адаптацията на любим чужденец. Поне една година се чувствах така, сякаш току-що съм родила и всяко изпускане от поглед на „бебето ми“ ще има фатални последствия. Не смеех да го оставя сам и за час. Не излизах никъде без него, а част от приятелите ми не говореха английски и това водеше до неловки ситуации. Вечерта, в която Литва стана европейски шампион по баскетбол, бъдещият ми съпруг плака, че не е с приятелите си, които му се обаждаха на всеки пет минути, за да го направят съпричастен към събитието. А аз се чувствах толкова виновна,
че му вдигнах напълно незаслужен скандал,
ей-така, за изпускане на парата. Да не споменаваме дори ситуацията с липсата на работа и дългите дни, в които аз работех, а той беше сам.
На сватбата ни имаше само мои приятели и родители. Въпреки всичко мъжът ми никога не се оплака,че му липсват родината, приятелите, храната, усещането, че държиш живота в собствените си ръце и не зависиш от никого, най-малко от настроенията на жена си. Аз обаче непрекъснато се оплаквах от многото отговорности, с които съм натоварена около неговата адаптация. И те наистина не бяха никак малко. Доста бързо започнахме съвместни начинания и бизнес, защото за чужденец работа в България се намираше трудно. Така отношенията ни се натовариха и с работно напрежение. Всичко това избиваше в скандалите ни и в целия ни общ живот. Тогава започнах да разпитвам други хора в нашето положение как се справят с техническите трудностите и междукултурните бариери и разбрах, че не бяхме само ние.
Стана ми ясно, че на международните двойки им се налага да преодоляват поне двойно повече препятствия пред и без друго трудната задача да останат заедно, че единият често живее с горчивината на ощетения, а другият – с тежестта на отговорността да осигурява стабилност.
Стана наистина тъжно, когато с времето мъжът ми започна да губи усмивката си, онази, която казваше „не ме е страх от нищо“ и заради която се влюбих в него. Макар че се научи да говори родния ми език не по-зле от всеки българин и създаде приятелства, животът извън естествената му среда вземаше своето. Енергичността и дързостта му избледняха.
Приятелка, женена за шотландец, често казва „Винаги, щом не се разбирам с него,
ми е по-лесно да обвиня за това културните разлики“.
При мъжа ми и мен извиненията с междукултурната пропаст не проработиха. Когато след 6 г. се разведохме, го отдадохме на собствените си демони и проклетия. Но тогава разбрах колко е хубаво да се разведеш с чужденец. Липсваха класическите за балканските ширини скандали, въвличания на роднини, настройване на детето срещу родителя, враждебност и делби на сервизите за хранене. Получи се така, защото мъжът ми не го позволи, не допусна и думичка да се каже за мен – аз вероятно бих се прихлъзнала по балканската повърхност. Разводът ни беше най-сближаващото събитие в общия ни живот. В годините след това, малко по малко, осъзнавах на колко неща съм се научила от него – да ценя уроците, които просто нямаше да мога да получа в брак с нашенец. Да се усмихвам често например. Да не се оплаквам, да не казвам „това не може да се направи, няма да стане“, да вярвам, че винаги има начин. Да не се огъвам пред авторитети. Да отстоявам правата си. Да не отговарям „Остави се, много зле“, когато ме попитат как съм. И още, и още…
Благодарна съм на бившия ми съпруг, понастоящем най-близък приятел и съмишленик, за всичко научено. Особено сега, когато го разбирам толкова добре, понеже се омъжих повторно за чужденец и големият ми страх се сбъдна – напуснах България и заживях в
най-неподходящия за темперамента ми град – Брюксел.
Едва тогава осъзнах колко нечувствителна и неподкрепяща съм била. Разбрах какво е да смениш целия си живот, който обичаш, за един-единствен човек. Какво е всеки ден да ти носи предизвикателства, които подновяват отново и отново въпроса „Той или всичко останало“. Усетих детската безпомощност пред нормални, ежедневни задачи, които в собствената ми държава ми отнемат минути. Разбрах какво е да плачеш пред снимките на приятелите си във Фейсбук и как умората от това да ти липсват блокира желанието за създаване на нови приятелства. Какво е да усещаш, че не си достатъчно полезен, че кариерното развитие, което си планирал, е останало Там. Че възпитаваш детето си сред порядки, които не непременно одобряваш. Какво е да ти се яде храната с вкуса от детството ти. Какво е да нямаш онези поне десет души, които те познават по-добре от теб самия, на един телефонен звън разстояние. Какво е и аз, на свой ред, да огъна човек с непосилното очакване да стане цял свят от всички останали човеци и неща.
И ми се иска да си ударя главата в стената и да извикам „Извинявай, Дайнюс“.
0 Коментара