Преди години приятелка работеше като анкетьор към Центъра за психично здраве. Уговаряше си предварително среща с всеки един от анкетираните и се разхождаше из София и околните малки градове с дебели въпросници под мишница. Придружих я по време на пътуването й до Сливница, където трябваше да издирим улица „Максим Горки“ 4 и да се срещнем с поредния, съгласен да отговаря на въпросите й.
На цялата улица (която отдавна вече не се казваше по този начин) имаше само един леко наведен към дерето блок с четири входа. Около него – няколко дървета, хлебарница, развален, полуръждясал трактор – владение на пуйките и кокошките. Входовете бяха заключени и на всеки бяха изписани по няколко номера. Например вход 4, който беше също вход 2 и вход 8. А вход 1, беше още 6 и 3. Кое обаче беше вярното число, не можехме да разберем. Звъняхме на различните звънци и се надявахме някой да познава госпожа Н… или пък да попаднем на самата нея. Повечето хора бяха на работа, никой не отговаряше. Най-накрая се чу мъжки глас. Човекът не се сещаше коя жена търсим, но ни обясни, че след промените улицата е преименувана няколко пъти – от „Максим Горки“ на „Париж“, после на „Христо Ботев“, след това по друг начин и
вече никой не знае на какъв адрес живее точно
Затова просто ползват най-старото й име, известно на пощаджиите и на жителите на града. Заедно с всяка смяна на името, идвала и промяна на номерата на четирите входа. Та никой не можел да каже и на кой номер е в момента. На таблата със звънци нямаше написани фамилии. Човекът ни посъветва да прозвъним всичките входове, щом имаме предварително насрочена среща и така да намерим жената, която търсим. Послушахме го.
20 минути по-късно вече бяхме в уютния хол на госпожа Н… и слушахме историята й. Била родена и израснала в къща на тази улица. После къщите – тяхната и съседските – били съборени и на тяхно място построили този панелен блок. Дали им апартамента, в който седим и посръбваме горещо кафе. Цял живот работила в хлебарницата отсреща. Оженила се за съседското момче, с което израснали заедно – живеело в съседния вход. Ходила била до София. И два пъти до морето. Няма да ви разказвам повече подробности. Ще ви споделя само, че през цялото време жената звучеше доволна, спокойна, уверена, че е на мястото си – и буквално, и преносно. Можете ли да си представите –
тя познаваше всяка пукнатина по тоя нещастен, сив панел
Пазеше спомен за това, как са й звучали разхождащите се пред блока нервни пуйки, когато се е прибирала от среща с любимия и когато е носила на ръце детето си към „Бърза помощ”. Играла си е в дерето, когато е била на десет и е прибирала внуците си от там. Знаеше как пада слънчевата светлина върху старата секция в хола й във всеки един момент от деня. Не съжаляваше, че не е посетила стотиците красиви места по света, за които мечтаят всички.
Когато коментирахме смяната на имената на улицата и номерата, я попитах къде всъщност живее. Тя ми отговори простичко: „Тук“. Никога не съм получавала толкова изчерпателен отговор на този въпрос.
Ние, пътуващите, сме новите варвари. Знаем малко, снимаме много. Носим по новите места навиците си, „Макдоналдс“-а си, желанието да си купим сувенирчета, да имаме климатик, телевизор и незабравими преживявания, а после се жалваме, че навсякъде всичко изглежда еднакво, някой непрекъснато се опитва да ни продаде нещо, градовете са твърде претъпкани и сме самотни.
Неуважението ни към новите хора, които срещаме, и местата, на които пристигаме, е потресаващо. Слепотата ни за всичко, което изисква повече от 30 секунди до минута внимание – съкрушителна.
Много време мина, но не мога да я забравя тази жена и това „тук“. Сещах се за нея в Париж, Анжер, Рим, Венеция, Барселона, Саламанка, Гранада, Барака, Берлин, Бремен, Истанбул, а също и веднъж, докато се разхождахме из Източните Родопи. От време на време преговарям наум любимите си хора и места, преброждам ги до най-дребни подробности. След това си задавам въпроса: „Къде живееш?“ и се успокоявам само, ако с чисто сърце си отговоря: „Тук“.
0 Коментара