Да, наистина беше така, ако искате, ми вярвайте. Моята Душа не бе от най-послушните и тъй като не се чувстваше добре в кожата си, т. е. в Тялото си, реши един ден да го съсипе.
Беше отдавна, дори не искам да си спомням какво точно провокира Душата ми да си отмъсти на Тялото. Май трябва да се върна в детството… Психолозите казват, че оттам идват проблемите. Бях умно и красиво дете, всъщност сега смятам така, тогава имах друго мнение за себе си. Липсваше ми самочувствие, знаех обаче, че искам да бъда номер едно навсякъде – в училище, сред приятелите, у дома, да бъда съвършената. Този мой перфекционизъм ми изяде главата.
Но да се върна в детството. Спомням си първата среща с Тялото, което тогава намразих завинаги. Трябва да съм била в началното училище. През лятото бях прекалила с бабините филии с лютеница, които обожавах, и вероятно съм била качила някое и друго килце. За фигурата си и с какво се храня въобще не мислех. Важното беше да е вкусно. Една вечер с децата от махалата измислихме игра – всеки да нарисува портрет на другарчето си. Мен трябваше да ме нарисува мой по-голям братовчед. Когато ми подаде листа с готовата рисунка, се вцепених. Знаете ли какво имаше там? Едно прасенце с панделка. Може и да ви е смешно, но на мен не ми беше, никак при това. Идеше ми да потъна вдън земя. Не забравих това унижение.
Не забравих и първата любов, когато бях на 15 години и той ме изостави под претекст, че съм била напълняла. Глупости, нямаше такова нещо, но тогава му повярвах. След 20 години разбрах, че и той се бил пошегувал. Наскоро се срещнахме, призна си, че съм била най-хубавото момиче в Математическата, най-умното, но
не намерил друга причина да скъса с мен
и решил да е тази, тази от която мен най-много ще ме заболи.
През това време обаче аз трябваше да се боря със себе си, с душата и с тялото си. Те не живееха никак добре заедно.
Тялото искаше да се храни, а душата нямаше нужда от храна. Тялото искаше да облече най-хубавите си дрехи и да живее на пълни обороти, а душата искаше да си сложи пижамата, да легне на топло на дивана с книжка в ръка. Тялото искаше куп изтощителни грижи, а душата имаше нужда само от една друга душа, която да я разбира.
Десет години след случката с първото гадже, завършила университета, вталила се до неузнаваемост и по-красива отвсякога, бях със самочувствие под морското равнище. Бяха трудни години, години на прехода, спомняте си ги навярно. Току-що завършила, чудех се накъде да поема. Нямаше я стряхата на Софийския, където да се скрия, нямаше го безгрижният студентски живот. Тогава загубих човека, когото обичах най-много на света. И се сринах психически и физически. Почувствах се виновна за всичко, почувствах се недостатъчно успяла, недостатъчно добра, за да живея… Не се харесвах, не се понасях и исках да умра. Реших да се накажа.
Знаете ли какво е автоагресия? Именно това, което си причиних. Наранявах себе си, като не се хранех достатъчно. По едно време и въобще. Беше бавно и мъчително. Първо отказах всякакви вредни храни, после станах вегетарианка, след това започнах да се храня с детска виличка и лъжичка, да ям по веднъж на ден, да броя калориите, да изчислявам всеки поет зелев лист и морков. Доволна бях, ако не ям, недоволна – ако се поддам на изкушението. Гледах се в огледалото и се виждах дебела. Беше ми студено, много студено. През зимата обличах по два чорапогащника и два панталона, за да се стопля.
Спях с възглавница между краката, защото кокалите ме убиваха.
Не можех да седя дълго време на дупето си, защото и то ме убиваше. Ако някой ми казваше да ям, го намразвах. Не исках и не можех да правя секс, бях станала фригидна, не бях жена, не можех да имам деца. Въобще Душата убиваше Тялото. И то не й остана длъжно – направи ме зависима. Вече не можех да се движа без придружител, правех няколко крачки и падах. Отказвах се, връщах се вкъщи и не излизах, нямах сили. Тялото надви Душата ми и я контролираше. Мислеха, че съм болна от неизлечима болест, мислеха ме и за наркоманка дори. Напук на всичко това изследванията ми бяха прекрасни, въпреки че бях много слаба, сякаш излязла от Освиенцим.
Беше преди 11 години. Тогава не се говореше за анорексията, както днес. А и тогава едва ли бих признала, че съм болна. Трябваше да мине много, много време, за да се съвзема и да започна нормален живот. Помогнаха ми обичта на семейството и мъжа ми, помогна ми баба ми, която се грижеше за моето „изхранване” с пресни яйца и мляко, помогна ми една страхотна психоложка, която разбра за проблема и пред която говорех открито за страховете и желанията си.
Освен любовта, работата беше тази, която ми вдъхна увереност. Увереност, която ми липсваше. Осъществих детската си мечта и се сдобих със самочувствие, вярно мъничко, но достатъчно, за да бъда доволна от постигнатото. Удовлетворението ме върна към живота. Спрях да се наравнявам. Започнах да се награждавам. Миналата година родих прекрасна дъщеричка – Елизабет. Обещах си, като порасне, да я запозная с Тялото и Душата и да й дам няколко полезни съвета за живота. Като начало ще й дам самочувствие.
0 Коментара