Кое тяло е доброто тяло? Кое е онова тяло, което ни служи вярно, което успява да скъта и приласкае душата така, че тя да не напъва нервно да излезе от кожата, да не се бунтува в девиации и комплекси, а притихнала, смирено и красиво да се разполага блажено в калъфа по мярка. Пък и да ни краси и да отива на сложната и уникална (във всички случаи) душевност.

Такъв въпрос навярно измъчва мнозина. Не само онези, които проливат пот във фитнеса – дори те навярно по-малко се измъчват от подобни въпроси, защото са избрали да обковат тялото в броня от плочки и здрави трапецовидни, вертикални и хоризонтални мускулни влакна и това значително ги улеснява. Само че в този момент тутакси застава следващият въпрос: от напъване на всички тези гладиатори не им ли изчезва блясъкът в очите – оня дълбокият, покоряващ, не екзалтираният, дето се появява от физическо бъхтене? От монотонните серии с гири, щанги и прочие железа, повтарящи се до безпаметство, не им ли се изчегъртва блясъкът на тургора и погледа? Виждали ли сте културист или момче, пък защо не и момиче, дето да ти вземат акъла с погледа си на фитнес маниаци? Като че ли прозорците на тези иначе

изваяни неръкотворно храмове са със спуснати щори или направо със заковани капаци.

Там не надзърта интересна и любопитна душа. Може и аз така да си мисля от малодушие. Защото, да си призная, едно време посещавах два-три пъти фитнеса и залите за аеробика, даже направих един скок в лигата на „грижещите се за физиката си”, като махнах почти 20 килограма от себе си. Тези подвизи ги вършех преди десетина и повече години. Сега обаче и под дулото на пистолет не биха ме заставили да изгубя час ли два сред запъхтени, вглъбени в себе си или оглеждащи се критично обичайни заподозрени в работилницата за плът.

Съзнавам колко е важна битката със стреса, холестерола, хипертонията и обикновеното ужасно затлъстяване, което ни нанася такива поражения. Не, не влагам и грам ирония. Свръхпотенето, неподходящият размер и кройка на костюм или ужасяващата гледка в огледалото на пробната на магазина за бельо докарват на човек перманентно мрачно настроение. По-нататък нетърговският вид води логичното следствие – неувереност и безпокойство, които пък докарват неврози, кошмари и самота. Немислими и неуместни са идеите за разкрепостен секс и свободно излагане на телеса, импрегнирани с трепкащ слой бяла и жълта мастна тъкан. Като се позамисли човек какво обвива органите му,

как се задушават те в юргана от безсмислени тлъстини, как се вият тежките мастни вериги

около изнемогващата интелигентна помпа – сърцето, – така неинтелигентно експлоатирана от лекомислието ни… Как клетъчните депа преливат до пръсване от лой… Ужас! Неизбежно е самообвинението „толкова ли не ми стигат воля и кураж да заживея цивилизовано и самоограничаващо се”, но това трае до първата стресова ситуация, до първия позив на зверския глад, който ти изпива мозъка и здравите мисли, произвеждани допреди малко.

Така, общо взето, си живея аз между 55 и 75 килограма, вземайки категорични решения да възприема я дъновистката, я на Лидия Ковачева или друг апологет на гладуването доктрина, и даже има моменти на мъжество, в които тръгвам с уверена стъпка по пътя на здравословния начин на живот, но после…

Ех, само след седмица или две…

Пак съм си аз, ленивата; аз, намираща извинение за по-дългото оставане в леглото през почивните дни; аз, лакомата, неизлечима ценителка на сладкишите и хубавото вино. Аз, дето мога се просълзя при вида на комбинацията на френско сирене с дъхава франзела и направо да заплача за добре приготвено брюле. След това да полегна обломовски на дивана и да поразмисля за полезността и вредите на единия и другия вариант и да се подсетя, че както не един и два примера в религията и литературата сочат и както в природата и историята неумолимо се потвърждава – най-добро е средното положение. Свещената мярка! Дозата!

Много съм информирана и начетена, ама то и сърцето, дето все по-често се обажда, и то диктува правила. А в моя случай тези инструкции се следват сляпо и не подлежат на диктата на здравомислието. Остава ми само утехата, че добро е онова тяло, дето, както е казал Роден, „дарява и умее да получи наслада”. Нали

все още тялото търпи душата – непримиримата скитница, а тя слуша него –

като че съзнателно укрепващо стените за бронебойните гадости на делника. Няма да докарам вид „мислеща тръстика” или „смъртта й отива”, а как си мечтаех да побледнея и излинея, като поетично видение или авангарден модел на Vogue. Не става! И де да имах този акъл преди десетина години, за да сключа примирие с моето си тяло. Моето – с всичките резервни запаси, бебешки целулитно дупе и отсъстващи кокали, които да се подават изпод впитата материя на тясната рокля. Ще си остана без хлътналия корем и отсъстващия поглед. И тук се подсещам.

Направило ли ви е впечатление, че тъкмо отсъстващият поглед е най-обединителната характеристика за момичетата-закачалки и тонивайсмюлеровците? Не е ли по-добре да сме запомнящи се с нашите не „недостатъци”, а „особености” (както хубаво го е казал ценителят на жените и красотата Чарли Чаплин). То май

мъжете, дето си падат по мотовилки, наваксват със сантиметрите,

дето липсват другаде. Пък и мерките 90-60-90 се помнят по-лесно и не изискват въображение.

Наздраве, сладокусни девойки, и да ви е сладко приключението „сдобряване със себе си и тялото”, което щом си е наше, всякак си е добро. А както казва умният Хегел, идеалното пречи на хубавото. Дайте да не разваляме хубавите работи в преследване на идеали.

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара