Мнемозина първо била олицетворение, а по-късно и богиня на паметта. Тя е и титанка, дъщеря на Уран и Гея. Спала девет последователни нощи със Зевс и родила деветте музи в тракийската област Пиерия. Крале и поети са получавали красноречието и таланта си от благоразположението и специалните си взаимоотношения с Мнемозина и музите.
Музата не е задължително да бъде жена, която по неподражаем начин те е сграбчила за гърлото и те кара да сграбчиш химикалката или клавиатурата и да пишеш без почивка девет дни и девет нощи, а понякога и повече. Да подреждаш думите в екстаз, в транс, вдъхновено, с любов и опиянение. Музата може да не е точно определен човек, може даже да няма тяло. Възможно е да е съвсем обикновено нещо, в историята на изкуството се е случвало муза да бъде ябълка или домат.
Просто трябва да е нещо или някой, който заслужава да бъде запомнен
и си струва да бъде погледнат или прочетен отново. Без значение дали е съществувал, или е напълно измислен.
Музата помага да се очертаят следите на изгубеното време, да се види по-ясно и силно това, което е невъзможно да се върне обратно и за което е почти невъзможно да се говори, защото просто е отвъд езика.
Между другото панихида на старогръцки е mnemоsynon – ритуална служба за почитане на паметта.
Случва се музата да изникне изотникъде, макар сякаш винаги да е била там и само да те е чакала да я погледнеш, да я разгледаш, за да разбереш напълно и в цялост нещо, за което си имал само смътни догадки.
Латинското име на Мнемозина е Монета. Музата сякаш наистина не е една от милиардите монети, които пускаш в главата си, дърпаш ръчката на ротативката, но трите еднакви знака не излизат и не печелиш абсолютно нищо. Когато пуснеш тази специална монета, се случва непосредственото сблъскване с учудването, с откритието, с откровението, с просветлението, с епифанията, с квантовия скок. При случайността има неподправена честност, тя не се вълнува от планове и предварителни сметки, от его или амбиции. Може би не е случайно, че на старогръцки думата за истина е aletheia, а на латински думата за зар е alea. Заглавието на Захир, един от многото романи на Паулу Коелю, които не съм чел, идва от едноименния разказ на Борхес. В него Захир е
обикновена монета от двайсет сентаво, но създава чудовищна обсебеност в човека,
при когото попада. Той не мисли за нищо друго освен за нея. В същия сборник е и разказът Алефът. Алефът е точка в пространството, където се намират, без да се сливат в едно, всички места от вселената, видени от всички ъгли. Случайно появилата се монета на музата е смесица между Захир и Алеф. Тя те обсебва, влиза под кожата ти, но повлича след себе си стотици други неща и след озарението, което дарява, си отива, за да дойде на нейно място друга монета.
Невероятно е колко често истината се научава случайно и до истинските неща се достига също така случайно, нелепо и абсурдно, макар след това, от дистанцията на времето и след трезва преценка, да изглежда, че не е могло да се случат или да се напишат по друг начин. При сблъсък със случайно появилата се муза се сливат свободата на нещата да се случват както си искат и необходимостта на човека да подрежда хаотичните явления в живота и съзнанието си. Сливат се, защото човекът е същество на реда и класификациите, на списъка и картотекирането, на клишетата и образците и хаосът го подлудява. Трябва да има ред, за да не се срути светът. Изкуството е подреждане, което е забравило, че подрежда. Иначе би било просто по-особена математика.
Музата спонтанно разбърква установения ред, за да се получи ново съзвездие,
което не е съществувало допреди секунди. Несвързани помежду си случки, мисли и спомени придобиват смисъл в една сложна плетеница и паяжина, в която преди това не са били свързани, но след онзи необясним момент са ясни и фокусирани. Неусетно си се хванал в паяжината и противно на логиката там е уютно. Приятно е да си прикован и обсебен от музата. Усещаш, че си в някакво неподозирано и неизследвано пространство, което не е нито тук, нито там, а просто някъде извън нормалната ежедневна картография на скучните разговори и разходки, извън баналния начин, по който човек изразходва времето и въображението си.
Обсесия буквално значи „седя срещу”. Музата е седнала пред теб или по-скоро е седяла, защото вече се е трансформирала в нетленен, но добре оформен образ и фантазъм, който е изплел паяжината, в която си попаднал, и вече спокойно се люлее на стола в хола на главата ти. Тя седи, без да е там.
Разбрах за стиха на Хюз Миърнс „видях мъж, който не беше там” от филма на братя Коен „Мъжът, който не беше там”. Музата, първоначалната идея, която ги накарала да напишат сценария,
дошла при братята, когато видели плакат с разнообразни прически от 40-те години.
Разнообразни са малките и големите музи, които наскоро се появиха около мен. Ето някои от тях:
„Ловецът” е последният филм на Стийв Макуин, заснет месеци преди да умре от рак, който най-вероятно е предизвикан от азбестовата предпазна жилетка, която е слагал, когато се е състезавал и е снимал филмови каскади. В последния кадър на последния му филм той държи бебе, което затваря очи.
Вечерях и разговарях в берлински апартамент, в който се оказа, че през цялата 1981-а е живял естонският композитор Арво Пярт. В Берлин бях главно за концерта на „Рейдиохед”, но и за десетките музеи, книжарници и ресторанти. Една приятелка прескочи и до Талин, за да чуе как Лу Рийд свири албума си „Берлин”. Там разбра, че филмът на Тарковски „Сталкер” е сниман край Талин. Докато тя беше там, аз узнах, че през 1984-а Тарковски е бил няколко седмици в двореца Глинике, където е чел лекции и е уговарял снимането на биографичен филм за Е.Т.А. Хофман.
Често си представям какмузика на Пярт звучи във филм на Тарковски, вече виждам и как двамата се срещат и разговарят мълчаливо на пейка до една берлинска музикална зала под голямото небе над Берлин. В храстите до залата видях статуя на Хофман, държащ в дланта си змия с фес. Беше скрит като дебнещ ексхибиционист.
Муза и
катализатор ми е и това, че чаках час и половина за такси след концерта на „Металика”,
на който не отидох, но просто бях в центъра на града, когато тълпата излезе от стадиона. След концерта на „Рейдиохед” ходих петнайсет минути до метрото, което вече беше на спирката.
Муза ми е и роптаещият мъж, който не спря да мрънка на гаджето си, че „Неуловим” с Анджелина Джоли не му харесва, въпреки че много добре е знаел какво отива да гледа. Пишеше есемеси на телефона си, хрупаше пуканки, потропваше с ръка и злобееше.
Муза ми е и малкото мъртво врабче на стъклената прозрачна козирка на ужасен търговски център. Видях го, когато вдигнах поглед към небето, за да видя дали ще вали. Преди това в парка на тревата забелязах голяма възглавница. Врабчето и възглавницата са се разминали за петдесет метра.
Муза ми беше, е и ще бъде и жена с име, близко до Мнемозина. Понякога паметта и музата също имат тяло. Надявам се нейното да не остане само в общото ни минало. Искам и бъдеще.
0 Коментара