С каквото и да те е прецакала природата, не можеш да си нещастен, ако си се постарал да се възпиташ в самоирония
Сънят ми започва доста извън леглото. От десет години не помня да съм лягала някъде, откъдето не ми стърчат краката, ръцете или главата. Когато мъж се буди до мен, той се разтрива и огорчено пита защо се бия на сън. Как да му обясня, че всичко ми е късо и неудобно и ми трябва двоен размер легло, двоен размер мъж въобще. Като трябва да съм малката, нежна женичка, в която той да оглежда изконния си маниер за надмощие. Понякога включвам номера с кошмарите. “Имах едно малко зайче, то хукна по магистралата и аз хукнах след него, защото някакви страшни хамъри налитаха да го сгазят, милото…”. После рев (вдъхновена от собствената си измишльотина). “О, какво си хлапе, я ела да те гушна…”.
Ако не си висока метър осемдесет и шест (последните два сантиметра се появиха през последните две години, а вече съм далеч от ранното моминство, т.е. на гръмките 25), няма как да разбереш тази психопатична мания за вдетиняване. И да
дебнеш за моменти, в които се усещаш крайно беззащитна и хлътваш в нечии прегръдки,
далеч от ония, които те сочат с пръст и викат “виж, виж”, все едно си гид на кокили, сбъркал дестинацията и планетата дори.
Малко залитнах към драмата, а не трябваше, защото днес се харесвам. Когато си над нормите, настроението към тялото ти се мени безобразно рязко. Понякога ти иде да хванеш сатъра и да сечеш сантиметри. Друг път направо потискаш останалите с излъчването “Я, колко готина съм била!” Всъщност, откакто се измъкнах от пубертета (а и светът стана по-суетен и фотомоделите превзеха крехката мъжка представа за хубост), не съм имала проблем с гаджетата заради необичайния си ръст. Напротив, висока значи “Охо, манекенка!”, което за мен не е висша форма на комплимент, но пък е по-добре от:
“дългуч”
“маркуч”
“сопа”
“върлина”
“чирус”
“уе-уеее” (придружено с втрещено уригване)
“щеките с обувките ли ги дават” (ужасно изтьркано)
“мръдни тия бъркачки, да седна” (ново обръщение към краката)
“тая е по-висока от стълбата ми” (на всеослушание в центьра на София)
“да не би да вардиш птиците да не скьсат жиците?”
“не ходиш по-земята, а висиш като въже от небето…”
Последните две са ми любими не само защото са литературно издържани, а защото се хилих като след дръпване от едновремешната разсмиваща марихуана. Тогава разбрах, че с каквото и да те е прецакала природата, никога не можеш да си нещастен, ако си се постарал да се възпиташ в самоирония. И просто изпитах лежерно безразличие кьм фрапантно издълженото си тяло и към оная част от хората, които приемат за обида това, че не по своя вина им висиш над главата (да, и към красивите обувки с високи токчета, които никога не обух). Пък и
гаджето ми обожава да ме държи за ръка, въпреки че стърча…
Почнах отзад напред. Преди се чувствах като едноръкия съпруг на Малена, когото тя гордо развеждаше из града след войната.Бях убедена, че съм дефектна и ме приемат от жал. Злочестието ми започна някъде на 12 години, когато рязко се извисих над връстниците си. Добавях сантиметри без килограми и се превърнах в кол с набучена на него глава, от която лъщяха недоумяващи това очи. Забраних си да се поглеждам в огледалото и се успокоявах, отразявайки се в красотата на сестра ми. Тя беше и изключително откровена тогава – когато с приятелки се кълчеха пред огледалото, викаше ме и лаконично уточняваше колко съм зле, а те се взираха за оспорващи аргументи. Поклащаха съжалително глави и ми обещаваха, че един ден ще стана като кака и че ще спра да раста (за второто със сигурност ме излъгаха). Тоя ден така и не идваше и аз изпуснах около пет лета, в които всички се разсъбличаха и гордо разнасяха нормалните си тела из града и по морето. Аз притичвах до магазина за семки с карирани панталони и плътни бели чорапи – бях убедена, че ме скъсяват и удебеляват.
За да си спестя ужаса, който изпитвах от погледите на другите, реших, че е по-добре да си остана с белите чорапи вкьщи. Помолих нашите да ми намерят пищеща машина, за да имам какво да правя – описвах представата си за лятото, разказвах си странни истории и изглеждах изключитено драматично отстрани. Пазя стотици бели листи от онова време с колоритни печатни грешки по тях (но пък забавен материал за дните, в които ще трябва да чета приказки на децата си). Оттам разбирам как несъзнателно съм загърбила тялото си и съм го оставила да се развива напосоки (в буквалния смисъл), обърнала съм се към пишещата машина и съм се обикнала в лудостта си да щракам по клавишите. Когато в главата ти връхлитат фантазия след фантазия,
можеш да понесеш всичко, дори автоомразата към несъвършеното си телосложение.
След няколко години по него вече се различаваха някакви форми, което компенсираше допълнителните сантиметри. Първото момче подсвирна след мен, аз си блъснах главата в един стълб от превъзбуда и за пръв път се осмелих да отида на дискотека. Оттогава не съм спирала. И до- сега не съм уверена, че всъщност съм “цепеняк”, както казва мъжът, който ме обича, и че е много хубаво да си много висок, но пък нямам нито един бял чорап. А обожавам да опъвам фината черна ликра по безкрайните си крака. Поне днес, казах.
0 Коментара