“У дома” не е място, а чувство – за защитеност, за цялост, за уединение и сливане едновременно. Първото ни “у дома” винаги е утробата на мама. Последното е гробът – като земя и космос.
Пробвайте да опишете усещането си “у дома” и ще пристигнат думи като покой, уют, комфорт (на английски значи и утеха), огнище, крепост, пристан, тил, гнездо… Аз го преживявам като убежище – място за бягство надълбоко в себе си. Достатъчно е да затворя очи, да уравновеся дишането и да потърся своя център, следвайки дъха си… Няколко пръста под пъпа – там е. У дома.
Човек може да си бъде у дома навсякъде – дори в напрегнати, опасни, мъчителни или гадни моменти. В окото на гръмотевична буря, сред съмнителни типове на пуста среднощна гара, в чакалнята на операционна, в претъпкан до козирката смрадлив автобус, в разгара на хулиганска свада… Практикувала съм го в такива ситуации и знам, че работи дори в най-страшните ми пристъпи на паника. Затварям очи, бавно вдишвам и издишвам, абстрахирам се за момент от външния свят – агресивен, заплашителен, отблъскващ или отчайващ – и се обвивам мислено в прозрачен, но плътен пашкул от доверие и любов. Недосегаема съм. Събрана вътрешно, центрирана, пиеща директно от извора на живота – енергия, утеха, спасение, вдъхновение, кураж.
Има и друго “у дома”: в него дишаме споделено – в прегръдките на любим, на родител, на дете, на приятел. У дома ни връщат също тайнството на молитвата, екстазът на секса, уханията от детството, откровението на музиката, съкровеността на изповедта…
Но има разлика между “у дома” и дом.
Домът е принадлежност, език, идентификационен код. Той е външната ни обвивка – вид втора кожа, продължение на същината ни в материалния свят. И носи не само личния ни отпечатък, но и този на различните епохи, култури и нации, от които сме съставна част.
В традиционната ценностна система на българите, например, домът е заемал централно и сакрално място – едновременно затворен като твърдина (с високите си каменни дувари) и отворен като хан (за комшии, роднини, приятели, дори непознати, които всеки момент могат да се отбият да ги нагостиш и даже да останат да преспят). Специфичен за балканския дом е комшулукът – лабиринт от потайни вратички, никога заключени, винаги на разположение за помощ или внезапно бягство, превърнали съседстващите вътрешни дворове в скачени съдове…
“Моят дом е моята крепост”, твърдят пък англичаните, настоявайки на неприкосновеността на своето лично пространство. Онова прословуто и свещено privacy под формата на (поне) двуетажна къщичка с островърх покрив, камина, и преден и заден двор общо колкото две носни кърпички. Както казва Джеръми Паксман, дом (home) е онова, което англичаните имат вместо отечество (Fatherland). Защото германците живеят в Германия, римляните в Рим, а британците вкъщи.
И ако Лондон е град на покривите, то Милано е град на етажните тераси. Ключовата роля на площада в живота на италианците е добре известна – пиацата е бунтът на изолирания човек, мястото, където той отива, за да се отърве от самотата си и да срещне други хора. Обратно, жилищният блок, където живеят в апартаменти днес масата италианци, е алибито на общителния човек – тук се затваряш, за да не виждаш никого. Тук близостта на другите е постоянен източник на раздразнение, а всеки натраплив звук – капещо кранче, стържеща бургия, тътрузене на мебели, затръшване на врати е повод за междусъседски войни. Антрополози твърдят, че възлово място в италианското жилище винаги е играла трапезарията – точно, както кухнята е сърцето на спарената руска комуналка (с неизменния й самовар) или на просторната американска сглобяема къща. Столовата е политическият и географски център на италианския дом. Около сервираната три пъти дневно маса се събира цялата фамилия, за да обсъжда всичко: сватби и раждания, сметки и болести, планове и ваканции. Тук се яде и говори много, понякога дори прекалено много, но поне различните поколения още си говорят – докато в англоезичния свят все повече си общуват чрез бележки на хладилника между тренировките, курсовете, училището…
Домът е и личният ни сериал,
история с продължения, маркирала различните етапи в биографията ни. Дълги години за мен “дом” беше разтегливо и трудно за дефиниране понятие. България е моят обичен дом, но и доста неугледната София; дом ми е Европа с нейната култура, традиции и сезони, а също и Земята, където сме разквартировани всички – човечеството и останалите.
Докато живеех с родителите си, обитавах техния дом. Не го имах за свой, защото животът ми се случваше другаде – в махалата, в училище, на купони у приятели, на морето, по бригади, а по-късно – в редакциите на всекидневниците, където работех, по кръчми, чужди къщи, хотели, коли, самолети… Така свикнах да се изразявам не през вещи, имоти и бит, а през летливи емоции и мигове-отпечатъци. Водех живот на номад и постоянното движение доста дълго беше по-важно за мен от вкореняването. Любимият ми мъж ме приютяваше, когато имах нужда от тил и твърда земя под краката си. Постепенно отвоювахме заедно нови, общи територии, създавахме споделени пространства, но поотделно всеки продължаваше да има свое автономно място. Нашите винаги бяха наблизо – за да ме сглобят, когато унивах или се разболявах. Затягаха с любов и грижа развинтените ми от турбуленции чаркове. Номадът трябва да има къде да върже коня понякога. Дори амазонката прибира в ножница меча, за да го окачи за кратко на стената. Домът е там, където те чака топла супа?
Когато си тръгнах от „вкъщи” и се пренесох под наем, взех само част от дрехите и книгите със себе си, дори снимките си не взех. Нямах нужда от спомени, защото имах бъдеще. Вярвах, че всичко ми предстои и котвите само ще ми пречат да се понеса стремително по бързея на шанса.
Номадството дава доживотни умения
и наслади, които никой “уседнал” не познава, освен ако поне за малко не е бил скитник. Лекотата да се събереш в несесер, раница или куфар – и да изкараш така месец или година. Удобството да приемаш целия свят като дом, свободата навсякъде да си си вкъщи, без значение къде си точно: в Сахара, Шанхай, Сидни, Рио, Куинстаун, Антигуа, Ню Йорк или Лисабон. Има хора, които губят съня си, още щом прекрачат прага на дома си и се разделят с възглавницата си. Аз се адаптирам към всеки пейзаж за 15 минути. Но дори за такива като мен идва ден, когато решават да се “задомят” – сигурно, за да се почувстват най-после пораснали.
Изграждането на собствен дом
е, наред с всичко друго, и сериозно психическо изпитание. Най-напред изисква търпение да го изчакаш да се случи. В себе си бях решила да не си поставям срокове и да не натискам излишно педала на газта. Казала си бях, че няма да позволя домът да ми стане идея фикс, да ме обсеби и пороби. Бях си заповядала още да не се гневя за битовизми и “баш-майсторски” проблеми отвъд контрола ми. Не че беше лесно, но успях да изпълня резолюцията си. Не можах да избегна обаче друга една фрустрация – от самото преселване. Как да смениш безболезнено чипа, с който си свикнал? Как да подредиш вече не-временното си жилище така, че в него да ти е естествено и удобно като в собствената ти кожа? Как да е наистина точно твоето външно, творческо проявление, да те изразява, но и да те структурира?
Отговорите на тия въпроси ми отнеха толкова месеци и засилка, че накрая моят мъж (по ирония на съдбата заживях като семейна в преходния си “бездомен” период и – какво ми се случи, мислите? – започнах да готвя, качих 3 килограма и се пристрастих към турските сериали) ме застреля от упор с въпроса: имам ли изобщо намерение да се заселя в апартамента си или той да се пренася там?
Днес, обживяла жилището си вече от петилетка,
наблюдавам с любопитство как вещите ми живеят свой собствен живот. Кътовете се оформят сами – понякога в разрез с първоначалния замисъл. Нямах намерение да “настанявам” мини-олтар за домашни духове във всекидневната си, но той някак се получи. Спя не където си представях. Често местя маси и мебели взависимост от гостите си, защото едни искат една видимост, други – друга… Даже в малкия ми домашен свят господстват флуидност и гъвкавост, свойствени за природата ми като цяло.
А къде е “у дома”-то на дома ми? Има ли аналог вътрешният ми център в моята проекция навън, питам се. Погледът ми опипва стаята в търсене на отговор: библиотеката с най-ценните ми книги, любимите картини, супникът на цветя от баба ми, антикварната пишеща машина, която ми напомня за татко, вазите с лавандула от селската ни къща, спомените от екзотични пътувания: статуя на Буда, аборигенски бумеранг, венецианска маска, калиграфски оригинали от Китай… Малки котви, които ме привързват към съществуването, за да не излетя като Ремедиос красивата от “Сто години самота” на Маркес – докато сгъвам чаршафите на бляновете си. Защото домът е и място за волно блуждаене на ума… А аз, макар и “задомена”, още не съм пораснала.
0 Коментара