– Защо не се върнеш при мъжа си? – пита ме един крайно приятен и безкрайно чужд ми господин, но именно липсата на близост ни дава свободата да си задаваме каквито си искаме въпроси.
– Защо да се връщам при мъжа си? – още дори не съм си изнесла целия багаж, толкова е прясна раздялата.
– Заради удобството – казва.
– Да се върна заради удобството, означава да се откажа от всичко, което искам и вярвам за себе си и за дъщеря ми – дори аз не съм подготвена за този отговор, а ето че той осмисля цялата акробатика по изнасянето.
Има дни, в които пия на крак сутрешното си кафе, а тя кръжи наоколо и със свойствената за тригодишните артикулация чурулика най-съкровеното си желание: “Искам с мама вкъщи пли тате.” Гордея се с търпението, на което само тя успя да ме научи, и го впрягам цялото, за да обясня, че в петък тате ще я вземе. Повтарям го двайсет и осем пъти при последното преброяване. На двайсет и деветия вече съм готова да изхвърча за работа и без да съм се гримирала, защото неприкритата молба в гласа й ме е стиснала за гърлото с една ръка, а с другата събира уликите зa погребаната вина, преди да са потекли по бузите ми.
Вината – тази вярна спътница на 90% от самотните майки,
които са избрали да отглеждат децата си без татковците, почука и на моята врата. Доведоха я най-близките ми хора – семейството ми и бащата на дъщеря ми. Доведоха я в най-подходящия момент – момента, в който колебанието дали постъпваш правилно те е погълнало почти цялата. Доведоха я в момент, в който и най-лекият повей на съмнение може да има фатални последствия.
Застанаха с нея на прага и се опитаха да ме убедят да я пусна вътре. Когато не си сигурен в решението си, лесно се поддаваш на убеждаваща комуникация. Но аз май съм застанала твърдо в частта от цялото, която съмнението все още не е изяло – доводите за самотата, за битовите трудности и неудобства не сработиха. Тогава
пуснаха в действие емоционалния шантаж:
семейството ми – “няма да те подкрепим”, мъжът ми – “няма да виждам детето”. Да, ама аз имам верни другари, при които винаги мога да потърся помощ, а дали да вижда детето си или не е избор на бащата, за който не нося отговорност.
Накрая изкараха тежката артилерия. Методично започнаха да ме подлагат на обстрел с непоклатимия аргумент “заради детето” с надеждата, че ще се предам, ще се “вразумя”, “ще се взема в ръце”, “ще постъпя правилно” и ще остана в една връзка, в която се чувствам “спряла” и непоправимо нещастна. “Заради детето, бе! Мисли за нея!”
Това, което се случи обаче, изненада и мен самата. Вместо чувство за вина, в мен се надигна един чутовен гняв. Не толкова гибелен, колкото гнева на Ахила Пелеев, но достатъчно силен, че да ме накара да стисна вината, с която се опитват да ме натоварят, за гърлото и да не пускам, докато не усетя и последния й дъх да изтича от тялото ми.
Гняв срещу вина.
Гневът към тях уби вината към нея.
Гневя се срещу опита на други хора да ме изхвърлят от вътрешния ми център и в него да остане само дъщеря ми, за да се вместя в удобните им клишета за майката, която поставя дететето си над всичко, и да избягат от табуто на “разваленото семейство”. А в ситуация, в която светът ти се върти около друг, бил той и собственото ти дете, не можеш да вземаш адекватни решения нито за него, нито за себе си.
Гневя се срещу опита за омаловажаване и неглижиране на личността, чувствата и устоите ми в името на нейната принадлежност към едно прогнило семейство и на връзката ѝ с баща ѝ, която аз така или иначе не застрашавам по абсолютно никакъв начин.
Гневя се срещу опита да бъде отречено правото на всяка живинка, в това число и аз, да търси и да се стреми към личното си щастие.
Моят гняв опровергава класическото разделение на емоциите на положителни и отрицателни. Моят гняв е моето оръжие за масово унищожение на чувството за вина, което само по себе си има потенциала да ме унищожи. Моят гняв е моята съзидателна сила, която ми помага да изместя центъра на тежестта на раздялата и вместо да се огъна под хомота на вината, да поема в пълния ѝ обем най-важната отговорност в живота си:
вместо съвети, да дам на дъщеря си пример,
който бих искала да последва. В случай на противоборство, примерът винаги взима превес над съветите.
Залавям се най-усърдно с нещата, заради които повечето майки в моето положение се пържат в нагорещеното масло на вината – старателно се грижа за себе си, за външния си вид и за душевното си здраве, за интелектуалната си свежест и социалното включване. Давам си време и пространство за всичко, от което душата ми се храни, не само за да се съхраня в конкретната кризисна ситуация на раздялата, а и за да продължа напред в ненарушена психоемоционална цялост.
Правя го по две причини:
• Така се чувствам жива и щастлива. Само щастливите майки отглеждат щастливи деца.
• У нея от мен ще остане само личният ми пример. Искам това да е примерът не на вината, а на грижата за себе си.
Понякога да се погрижиш за себе си означава да използваш главата и краката си по предназначение. Първото, за да разпознаеш връзките и отношенията, в които няма щастие. Второто, за да си тръгваш от тях. Tака че, ако утре моето днешно малко момиче се озове в такава връзка и поиска съвета ми, да мога с чистата съвест на съответствието между думи и дела да ѝ кажа да затвори вратата отвън. А тя да не може да ми зададе въпроса: “А ти защо не го направи, мамо?”
След като уби вината, гневът се оттегли,
за да ме остави във владение на чувството, с което образува дихотомна двойка: смирението. Смирението. Не примирението.
Всеки ден приемам и се смирявам с аксиомата на невъзможните срещи – срещите, които просто не прерастват в свързване. Като моята с бащата на дъщеря ми.
Но аз съм спокойна, защото поех отговорността да й покажа как се постъпва с връзки без свързване. Поех отговорността, но не и вината.
Сълзите, които попивам в сутрините на “искам с мама вкъщи пли тате”, не са сълзите на вината. Това са сълзите на майката, която съпреживява страданието на болното дете, когато го подлагат на болезнена медицинска интервенция в името на оздравяването. Малката болка днес е цената за автентичното щастие утре. Знам, че така е най-добре не само за мен, а и за нея. Защото най-доброто за всяка от нас е най-добро и за двете ни.
0 Коментара