„Угасват пламъците на любовта в семейното огнище.” Гьоте
Не бързайте с брака. Той така и така ви дебне.
Кой, ако не ние, ограбваме любовта си. Майстори сме на увяхването й – поливаме я с толкова досада, че се чудим как сме я посадили в сърцето си. Полудяваме да я имаме, полудяваме да я нямаме. Тя е красивата напаст, която ни прави щастливи, когато я придобием, и още по-щастливи, когато я убием. Създаваме я с единствената крайна цел: да я унищожим. Убили сме толкова любови, че се чудя как още сме живи.
„Сексът е като бриджа – ако нямаш добър партньор, трябва да имаш добра ръка” (Уди Алън). А любовта е като инкасатора: колкото по-рядко те посещава, толкоз повече плащаш.
Ако вкараш най-красивата си колекция от чувства в брачния храм, глобата неизбежно идва. Плащаш не за изконсумираната енергия, а за да имаш енергия. Бракът е най-консервативният съветник. Фонд без рента. Вместо да играеш, робуваш. На какво?
На първата си доброволна вноска. Вкарал си любовта в семейната щампа. Омаян от страсти, от фантазми, човекът, щастлив от този божи дар, преминава в друго качество: в окаян роб на надеждата, че любовта е най-сигурното вложение на живота. Макар и мъдър, макар и с опит, младоженецът прави първата си грешка: не се съмнява в инвестицията. Вярва в продължението. Не иска да види програмирания финал. Не кликва върху него, защото работи с друга клавиатура. В нея липсват буквите на разпада.
Младоженците пишат само на езика на любовта. Не искат да повярват, че с времето речникът става все по-беден.
Умират възторзите, епитетите стават епитафия.
Забравяме не само красивите думи, с които сме наричали любимия, но и причините на нашето поетическо вдъхновение. Поезията се превръща в проза. Рано или късно в някой злощастен ден (нощ) установяваме, че бракът е погребал твореца, хвърлил е във фамилния скрин неуморимия преследвач.
Влюбените влагат надежда в брака. Откриват тази сметка поради горестни заблуди. Първата е традицията, обществената норма. Втората е внезапният порив на желанието: тези, които смятат, че чрез брака ще отворят банков влог, не знаят, че на гишето рано или късно ще застане друг. Ще тегли успоредно, ако не и повече.
Сърцето е най-уязвимата каса на доверието: никога не знаеш докога ще удържи на изкушението.
А изкушението е като автомобила – каквато и кола да караш, винаги ще искаш нов мерцедес. Една приятелка възкликна: „Господи, до ден-днешен не знам защо се омъжих. По-лошо – до ден-днешен не знам защо се разведох.”
В семейния гараж колите са като от аутлет – блъскани, сбръчкани, със спукани форми. Толкова олющени, че не ти се влиза. Ако изкараш това возило оттам, всички ще забележат колко си закъсал. Защото навикът е като пожарната: може и да закъснее, но винаги пристига. Така е и с брака – не съзнаваш, че вместо лаптопа трябва да смениш софтуера.
Защо?
Омръзването е заложено в любовта, досадата е коварният наш инкасатор. Може и да не се появи в срок, но винаги ще ни начисли сметката. Странно е, че досадата брак се ознаменува с нещо предварително досадно: сватбата. Да оставим настрана трескавата подготовка: защо в този ресторант, а не в онзи; какво е менюто; каква да е роклята; кой се бил напил. Ау, какви подаръци. Пет перални. Десет ютии. Сякаш ще отваряте пункт за химическо чистене.
В сватбата се таи нещо по-угнетително: вие давате обет. Поемате съдбовен ангажимент – пред любимия човек, неговите и вашите роднини, пред приятелите, пред обществото. Внушавате на свидетелите вярност до гроб. И никой от присъстващите не изговаря съмнение. То се таи някъде, но се прикрива с добри пожелания. Чакат ви сребърни, златни, платинени юбилеи. Честито! Чакат ви деца. Щастие и грижи.
И никой, никой няма доблестта да ви предупреди: бракът е като бриджа. Добрата ръка може да се окаже по-важна от добрия партньор. Защото добрата ръка не иска ни думи, ни подаръци.
Добрата ръка пише първата молба за развод.
С нея подписвате голямото си фиаско. Защото се чувствате ограбен: вече не печелите, затова пък всяка вноска е загуба. Вие сте във фейсбука на корабокрушенците: чатите, за да си разменяте не сватбени снимки, а сватбени катастрофи.
По време на брака изпълзяват заблудите. Откривате, че не сте инвестирали правилно. Че влогът мляска по време на вечеря. Хърка. От устата му тече лига. Не обича да мие чинии. Мисли на дребно. Роднините му са непоносими. Фамилните празници – кошмар.
Откривате неподозирани дълбочини на маниите, комплексите, добивате чувството (често несправедливо), че ви използват, че ви отнемат свободата, че ви програмират. Не е задължително да измиете чиниите, за да се нараните. Достатъчно е да излъжете, че вместо на купон отивате на съвещание. И почвате да лъжете. Изоставен от първоначалната еуфория на страстта,
завихрен в центрофугата на навика,
вътрешно съкрушен, надхитряте не само брака, партньора, но най-вече себе си. Лъжата е спасителен остров, мислите си? Оставате сам с колежката – тя сваля банския, но вие, колкото и да искате, не можете да свалите факта, че сте женен. И измамата лека-полека става вашата природа.
Бракът може да предизвика революция, но само на семейно равнище. За да избегнат военните операции, хиляди заживяват на семейни начала. Не поднасят подпис на закона. Мислят си, че поемат по-малко вина. Като не се парафират в лоното на обречените, те мислят, че държат ключа за външната врата.
Съгласен ли си да превърнеш любовта в навик? Да я виждаш не на друго място, а в чинията? А току смъкнатата на пода нощница да ти прилича на дух, защото от интереса към материята е останал единствено споменът?
Съгласен ли си бавно, но сигурно да наблюдаваш как годините задръстват любовта? Готов ли си да оглупееш, да превърнеш любимата в собствената си санитарка? Защото всяка старост е болница. Какво беше това, любов? Целувка на плажа край Камен бряг? Песен на „Бийтълс” или Риана? Поезия? Тръпка? Възбуждащи въображението sms-и?
Има хиляди причини да се създаде едно семейство, както няколко хиляди – да се разпадне. Необятен набор от мотиви за едното и другото, които съществуват в неизбежна съвместност, защото без брак няма развод и няма развод без брак. Нашите традиции, нашите родители, нашата църква не понасят ни старите моми, ни старите ергени. Макар че и едните, и другите са били млади.
Ние се раждаме в готова програма: живей, люби, жени се.
Обществото се мръщи, когато матрицата не те вкопчи в правилата си. Ако се измъкнеш, измъкваш се от доброто име. Осъждат те като различен. Дори и в епохата на високите технологии ти се подчиняваш на ниските определения. Майчинството е велика привилегия, ала защо жената трябва да забременява от семейството? Дори и хай-фи времената, когато чатенето направи планетата световно семейство, а хлапакът Цукербърг изцеди от социалната мрежа някакви си 26 милиарда долара, когато границите отмират и шансът да срещнеш човека за тебе е на практика необятен, дори и в това уж разкрепостено време бягащите от брака се преследват. Защото бракът е в главите ни. А там чиповете са винаги прашни.
Всеки си има рецепта за брака. Всеки си го причинява както си иска.
Моята свобода е моята рецепта
Ако обичате любимата с цялата си душа и с целия си опит, ако искате да насладите бъдещето с повече надежда, не я водете пред олтара. Там е палачът, вдигнал навика като секира. Направете друго. Разредете нормата: правете салатата не когато ви кани навикът, а когато ласките ви закопнеят да се срещнат. Ако всеки божи ден човек чете една и съща книга, ще я научи наизуст. За какво ви е да знаете всичко за любимата?
Тайнството е една успешна рецепта за брак. Ала бракът е такъв дърдорко, че превръща рицаря в клюкар. Ако не успеете да съхраните взаимното любопитство, въведете взаимната амбиция. Бачкане, бизнес, творчески експедиции накъдето очите ви видят. Ала не позволявайте съпругата да ви надмине. Успехът на жената наистина кастрира мъжа. А какъв е бракът с един отрязан мъж?
Хипотезите за лошия нрав на съвместното съществуване могат да бъдат оборени само от безбрачието. Не монашеското, а онова, което оставя кислород на връзката. Останалото е предисловие към сватба. Пет перални. Десет ютии. Честито бюро за химическо чистене!
0 Коментара