Уморените коне ги убиват… Или?

Не, ний не можем да бъдем добри познати. Няма среда в любовта.  

Блага Димитрова

Наскоро гостувах на родителите си, което, както всяко мое гостуване при тях, освен всичко друго е свързано с подрипване връз камъните в езерото на моето „някога“. Имам си един шкаф в бившата си стая, където прилежно са скатани всякакви спомени от онова време. Там ме чакат писма от кого ли не. Скици. Черно-бели филми от първия ми фотоапарат „Смена“. Разни бележчици, дребни подаръчета, финтифлюшки. Имам си и ритуал. Предпазливо отварям този шкаф в първия ден на пристигането си. Машината на времето ме катурва в миналото, стискаме си ръцете с него и се отдавам помирена на днешния ден.

Този път пръстите ми напипаха фиш от някогашната ми заплата в един столичен всекидневник. Запазила съм го, защото вътре в него се мъдри глоба от 3000 лв. За отклонение през работно време. Не помня това колко пари бяха, ама самата дума „глоба“ си струва да бъде почетена с място в сакралния шкаф. Спомних си как тогава ми се обади бащата на бившето ми гадже и много държеше да се видим, за да говорим. Вече бяха минали години, откакто със сина му не ни се сливаха дните, нощите и епидермисите, ама хайде, днес нали е четвъртък и няма много зор в редакцията, та мога да си позволя да мръдна час-два през работно време.

Като ми каже някой, че иска да говорим, се накокошинвам. Първата ми мисъл е

пак ли нещо съм сгазила лука с моя благ нрав.

Оставих си чантата до компютъра, да се знае, че ме има, и отскочих до заведението отсреща. Там ме чакаше бащата, а до него се чудеше накъде да гледа шофьорът му. И така пред свидетели бях закована на тема „ние ли, родителите, сме виновни за раздялата ви“. Ама как обичам да ми се човърка в раните! Добре де, минало е вече, нали сме си от бивши по-бивши, какво има още да се обясняваме и да глозгаме кривите кокали на отминалата връзка. Той вече имаше семейство и дете, аз бях с друго гадже и с единия крак в чужбина. Няма ли да ме оставите на мира, колкото и да съм специална. Не, трябваше да излизам през работно време, да слушам омръзнала ми плоча, да гледам сълзи, самата аз да си размазвам грима с рев. И накрая да ме одрусат с 3000 лв. поради своеволие в работно време. Сгънах фиша и го набутах обратно в шкафа.

Тъмното минало няма място на светло.

Да, ама не е баш така. Защото всяка връзка, колкото и да е останала назад във времето, не спира да чегърта по гърба на настоящето с изпилените си нокти, да оставя следи, а в някои случаи и направо да моделира актуалните ни решения. Мимолетните увлечения и те живеят днес с нас и като пияна поетеса с пресипналия си глас ни се подхилкват при сгода. За да се спичаме и разколебаваме в божествената си увереност, че сме господари на себе си и всяка ситуация.

Но какво се случва чисто технически? Да ме прощават конете, тези изящни, волни, надарени и прекрасни същества, че ще сравня мъжете с тях, но хипопотамът, гущерът и пиявицата биха обидили всеки мъж, било той и бивш.

Моля, да влезе породата „умрял кон“.

Него го срещаме след време и се питаме как сме могли да се занимаваме с такова недоразумение. Една моя приятелка така след приключване на няколкогодишна връзка с един хубостник и след като се бяха клели във вярност, любов и безсмъртие, минаваше на другия тротоар, ако случайно се срещнеха. И се чудеше на себе си какво е търсела години наред с него, та дори отиде и на очен лекар.

Друга моя приятелка пък ми разказа как веднъж се срещнала с една бивша нейна изгора, отишли да полеят доброто старо минало, обаче какво се оказало. Дошъл келнерът и отчел, че явно храната в чинията на мойта дружка била толкова великолепна, че чак от кетчупа нямало следа. Знаем как никой не се нахвърля на ядене, ако вниманието му е ангажирано с човека насреща. Е, в този случай приятелката ми всичко облизала. Да би могла, и порцелана щяла да схрупа, само и само да не изяде умрелия кон срещу нея.

Дали пък той не се беше променил драстично?

Или тя. Или и двамата.

Положението от „аз без тебе не мога да виждам на небето безкрайното синьо“ често се докарва до „и ще дойде най-щастливият ден, когато ти ще си далече от мен“. Когато вече всичко е казано, изживяно и изчерпано. Когато тръпката е изчезнала, а с нея и окото за другия. Когато няма сила, която да ви сближи. Когато вече сте празни пространства един за друг. Когато дори телата ви не се пожелават. Там, където е треперело само от мисълта за другия, почвата дори и да се моли за дъжд, ще е нахалост. Така се случи с едно мое някогашно гадже. Най-големият извратеняк в живота ми! Заради него прочетох учебниците по „Вътрешни болести“, разбрах, че не обичам да ме връзват при секс, намразих бялото вино и кралските пудели. Как се разделихме ли?! Влюбих го в себе си и се изпарих. От него ми останаха само едни златни обици в оня шкаф и писмо от четири листа с дъх на „сетила се Мара да се побара“. За последно го мернах да върви за ръка с девойка, която познавах. Щипнах го невидимо по задника в името на добрия стар извратен секс, а на девойката й хрумна да ни запознава. Е, представихме се културно един на друг, усмихнахме се и… се разминахме, слепи и глухи.

Ако при повечето от нас краят е наистина край и само белезите и уроците остават да ни напомнят, че е имало връзка, то има една друга група хора, които придърпват поводите и гнявят така наречената порода „Куц кон“.

Уж разделени, уж всичко приключило,

обаче все ги тегли един към друг. Ако не за друго, поне за ободрителен секс. Имам няколко такива приятели, които подпират вече приключилите си връзки на кекави патерици, или се опитват да дадат нов пулс на нещата чрез дефибрилация. Но накрая пак си тръгват празни и разочаровани. Страстта, която ги е владяла по време на връзката, е мутирала в някакво изясняване, мрънкане, та чак до споделяне като със стар приятел. От опит знам, че почне ли някой да те ползва като душеприказчик, значи за него вече не си жена, а заместител на майката, сестрата, кръстницата, психоложката.

Пази се от мъже, които те хващат за слушател,

или бягай презглава.

Най-често става дума за връзка, която само си мислим, че е приключила, но всъщност има още за доизживяване, доизказване и донаслаждаване. Обуваме си панталона с кръпките, хващаме сутиена с безопасната игла, вкарваме виаграта на самозаблуждението, че всичко отново би могло евентуално да се получи. Възраждане, което впоследствие се изражда, но ние не мислим за после.

Не че не ми се е случвало, напротив. Веднъж. Напуснах го и се върнах. За да си тръгна отново с още по-горчиво и скърцащо усещане между зъбите. Борех се със себе си, залъгвах се, че ни чакат слънчеви дни и птиците навън чуруликат само за нас. Пък то „просто свърши хубавото време, а навън вали, просто трябва ние да приемем, че във нас боли“. Няма смисъл от електрошок и патерици, а трябва да се отдадем на здравословен егоизъм. Моделът „Да си останем приятели“ не функционира, а само обслужва агонията.

Третата порода – „Кон на празни ясли“

Иде реч за онези двойки, които хем ги има като такива, хем не са баш заедно. В тях всичко е изстинало, любовта се е спекла на ниво служебни отношения, мирно съжителство и взаимно уважение, но всъщност двамата са си вече бивши. Вечер между четирите стени на домашното им огнище лъсват празните ясли, в които зоб няма. Няма и разговори освен за битовизми, ежедневието се е побило на престола си, ръцете вече не търсят да се докоснат, а погледите се пълнят главно с отегчение. Онзи сензор, който е свличал гащите безмълвно и естествено, избутвал е зърната навън и е владял хаоса на мислите и чувствата, вече е предал Богу дух, а от клеясалата му същина е останал да скрибуца единствено стонът на безразличието. Празнотата се е разположила като мазно петно в пристанище и не мърда наникъде! Да живее удобството да си във връзка, но духом да си вън от нея. И наказанието.

Е, струва ли си, питам, да мъчим бившите. Аз лично предпочитам бъдещите. Все пак „няма да съм ангелска жена, ако нямам дяволи в очите“.