В огледалния свят

Въведение:

These days, the stars seem out of reach

These days, there ain’t a ladder on these streets

These days, are fast, nothing lasts

There ain’t no time to waste

There ain’t nobody left to take the blame

There ain’t nobody left but us these days

Bon Jovi, These Days

Първо действие:

“Ей уруд

Майка ти да е*а

Лезбийка урудлива”

(Правописът е запазен в оригинал, с изключение на думата, в която от приличие поставих на мястото на една от буквите*).

Това е само едно от съобщенията, които получавам редовно от непознати в Messenger. При това е едно от относително по-поносимите. А получавам всякакви. Амплитудата на обидите в тях е много широка, а тази на заплахите може да й съперничи успешно. Няма нещо, което да не се ме наричали и няма заплаха, която да не са ми отправяли, включително и да ме ликвидират. Такива са фактите.

А сега, моля, угодете ми и си представете как в реалния, жив живот, някой идва на вратата ви (вие не го пускате у вас, защото не го познавате) и ви крещи такива неща, обижда ви и ви заплашва. Някой напълно непознат, с когото, да речем сте се разминали по улицата, той ви е блъснал и вие сте му казали да внимава повече. Е, как е, получава ли ви се? Мхм, и на мен не ми се получава. В живия живот хората не се държат така.

Но в социалните мрежи нямат спирачки.

Защото социалните мрежи не са реалността. Те са само някакъв елемент от нея, който обаче прогресивно започва да расте и расте, и расте, и за някои хора се превръща от алтернативна в основна реалност.

По данни на Statista – средното време, което хората прекарват в социалните мрежи всеки ден е 145 минути. Това са почти 2.30 часа. Всеки ден.

В социалните мрежи можеш да си всякакъв. Да си измислиш ново име и история, да изглеждаш така, както си се представяш в ума си, но на живо не си. Можеш да сътвориш живота, който винаги си искал да имаш, да трупаш приятели, лайкове, одобрение, да се превърнеш в лидер на мнение, да обиждаш, да плюеш и да мразиш безнаказано. Дори можеш да се издържаш от тролене и даже да се замогнеш като инфлуенсър…

Както показва и иновативният български опит,

може даже да печелиш избори

и да ръководиш партия или държавата през социалните мрежи…

В тях често всяка емоция е крайна, всеки спор е на живот и смърт, всяка реплика е изострена. Хора, пълни с фрустрации, стаен гняв, вътрешни демони, лични драми и какви ли не други неща, вършеят, карат се, държат сметка, колят и бесят без умора и без пощада. Не могат да проведат един смислен разговор, не могат да водят диалог, не могат да спорят, защото не се интересуват от аргументи и факти, а само от това да са прави, по-умни, по-специални. Подиграват се безмилостно на всеки, знаят всичко за всичко, лъжат безогледно, давят се в конспирации и фалшиви новини… И въртят ли въртят

колелото на алтернативната реалност.

А извън нея се случва… животът. Онзи, в който хората не си крещят, в който пият бира заедно и припяват на любима музика, в който нещата не са преекспонирани, в който птиците будят слънцето, а залезите са убежище на влюбените, онзи, в който хората закъсняват в задръствания, имат младежки пъпки, борят се със зависимости, килограми и болка, онзи, в които не печелят винаги, но и не губят винаги, сменят си работата, напускат ги, пътуват, чакат, молят се, настигат ги порои, ядат здравословно, плачат от безсилие, вземат изпити… Онзи, в който никой не е перфектен и няма нужда да бъде.

Второ действие:

“Радина, здравейте,

добре дошли и весела ваканция! Мога да ви оставя моята кола, която е хибрид и “харчи” 4-5 литра бензин/100. Помислете, абсолютно безвъзмездно е, имам винетка до 20/09 😉…”

Това пак е съобщение от моя Messenger, публикувам го с леки съкращения. Изпрати ми го дама, която тогава познавах само виртуално. При мое пътуване до България, се оказа, че колата, която трябваше да ползвам няма да е налична. Писах на страницата си, че ми се налага спешно да търся кола и ще взимам под наем. И тогава тази дама ми писа. Даде ми чисто новата си кола. Без да ме познава на живо. Така се запознахме през 2018 г., а днес е сред най-скъпите ми приятели. Не, не заради колата. Заради това, че е

такъв човек, какъвто е.

В началото на тази година родителите ми се заразиха с Ковид. Споделих във Facebook, че са се разболели. Трудно е да ви опиша какво е усещането да си далеч и да не можеш да направиш нищо. Исках веднага да пътувам, но приятели ме спряха, така и така не можех да отида при нашите, а и бяхме в локдаун и пътуванията бяха трудни. Приятели, основно една приятелка, вече минала вируса, пое изцяло грижата за нашите. От началото до оздравяването им, че и след това. А онази приятелка с колата и до днес пък ходи, пазарува им, носи им разни вкусни неща. Стотици, не преувеличавам, стотици хора ми писаха тогава на лични с информация, с предложения за помощ и съдействие, с протоколи за лечение, опит с вируса, добра дума и грижа.

Никога няма да забравя този период.

Никога. Слава Богу, мама и татко имаха късмет и изкараха вируса леко. Обаче без хората, които ги посещаваха всеки ден и се грижеха за тях и без огромната виртуална подкрепа от познати и непознати, не знам аз как щях да се справя психически.

Това са само два лични примера. А в социалните мрежи такива примери има хиляди, ежедневно. Хора, които се обединяват за каузи, събират дарения, спасяват хора, животни. Хора, които се организират за протести, за доброволчество, за гасене на пожари и помощ при всякакви бедствия. Хора, които садят дървета, като инициативата на Никола Рахнев. Хора, които обучават безплатно деца. Хора, които правят геройства и чудеса… Социалните мрежи могат да бъдат

платформа за безкрайно вдъхновение,

човещина, подкрепа и доброта. Благодарение на тях бездомните животни намират домове, а болните – лечение. В рамките на дни, дори за часове, се събират средства в борбата за живот на деца и възрастни, вдигат се разрушени домове, намират се лекарства… Благодарение на тях се ражда творчество, споделят се идеи, обменя се важна информация. Хора, където и да се намират по света, съхраняват връзките помежду си, намират съмишленици, ментори и приятели, изграждат общности.

В социалните мрежи хора се срещат с други хора и заедно правят онези малки или големи неща, от които е изтъкано човешкото величие.

Епилог

Та, “за” или “против” социалните мрежи? Не знам. Социалните мрежи са просто инструмент, който ние решаваме как да използваме. Като ножа, например. С него можеш да отрежеш филия, да я намажеш с масло и да нахраниш някого. А може и да го използваш като оръжие.

Сигурна съм, обаче, че отнема много повече енергия, за да поддържаш в социалните мрежи фалшива самоличност, фалшив свят и фалшив живот, в сравнение с това да си автентичен. Още повече, че каквото и да правиш, живият живот винаги те настига, неизбежно е просто. Та е по-добре с него да не си играете на криеница. И ми се струва доста разумно всеки от нас да поеме отговорност за виртуалното си битие, поведение и присъствие – точно така, както го прави в реалността. Защото “There ain’t nobody left to take the blame/ There ain’t nobody left but us these days”…

Край