Издигнали сме прошката на пиедестал, обвили сме я в божествен тюл и дори за разкош сме я посипали с розов прашец. Казваме „човешко е да се греши, божествено е да се прощава“. След кратко разравяне сред мъдростта, която предците ни са оставили по темата за прощаването, ще откриете, че нейното количество изобщо не е малко.
Моята агностична натура обаче прави няколко отривисти крачки встрани от обожествяването на прошката и от нейното извисяване. В дълбините на този акт е вкопано егоистичното начало и личното желание на всеки прощаващ да освободи себе си от яда, гнева и усещането за предателство, които са му донесли без/действието на сгрешилия. Това изобщо не е лошо, даже напротив. Вероятно прошката е тази, която е запазила човешкия вид и го е умножила до 8 милиарда. Има обаче някои особености и една от тях е, че прошката трябва да е дадена правилно, иначе е абсолютно безсмислена и безстойностна.
Прощаването трябва да е много интимен акт и да бъде направен докрай,
без да се веят мръсните гащи на огорчението от грешката.
Не трябва да е половинчата работа – ‚прощавам ти, но ми остава едно наум‘, което после да се вади като кристалния сервиз от сватбата – при всеки подходящ повод. Дава се, взема се правата лопата, изкопава се дълбока дупка (поне два метра) и всичко се заравя в нея – прегрешението, терзанията и прошката. Край! И ново начало…
Лошото е, че не сме устроени точно така. Мозъците ни са малки своеобразни машини на времето, които не/услужливо ни разкарват назад-напред из дебрите на съществуването ни. Те също вадят правата лопата, разкопават онази дупка със завиден ентусиазъм и с пръстче човъркат в съдържимото. Будят ни нощем в 3, за да обсъдим всеки малък детайл и да възкресят де що може от това, което сме си мислили, че старателно сме закопали. Най-вече огорчението, което пък с нокът издълбава в съзнанието „имай едно наум” и отива да тича на воля поне до 5 сутринта.
В този смисъл прошката не е еднократно действие и по-скоро е като миенето на зъбите.
Прави се всеки ден – редовно и старателно,
за красота и здраве, иначе се появяват болезнени усложнения. Едно от тези усложнения е отмъщението и желанието другият/съгрешилият да изпита същото – огорчение, яд, разочарование. Доста примитивно, но първичното в нас често побеждава еволюцията и животинското надделява над човешкото (или божественото, както искате го определяйте).
Не съм експерт в прощаването и търсенето на такова. Вероятно вътрешното ми устройство не ми позволява да приемам нещата много дълбоко, избягвам драматизирането, тръшкането, анализирането на действията на другите и най-общо казано се ръководя от идеята всеки да гледа себе си и да прави, каквото иска. Обаче никой не е имунизиран и искаме-не искаме челният удар се случва. Без предизвестие, без сръчкване, без съобщение в чата.
За мен се случи преди 5 години и започна с обаждане на баща ми и въпроса дали може да се видим на кафе. Това питане звучи на първо четене доста обикновено и дори безинтересно. Не и когато баща ти е бивш униформен и за него не съществуват въпросителни, а най-вече съобщителни изречения, завършващи с дебела точка или удивителна. Такова изречение е „В неделя, в 3, на обяд вкъщи.“.
На следващия ден се видяхме и той извади документи, които нямах представа какви са. Каза, че ще разбера, но да го прекъснаq ако знам историята. Тогава ме изненада, че е
бил женен за друга жена преди майка ми,
с която не са можели да имат деца… И са осиновили мен. Все още не мога да открия подходящи думи, за да опиша шока от това изречение. Имам и две сестри, с които много си приличаме и изобщо не можех да си представя да съм осиновена. По-нататък историята продължи с това, че осиновителката ми била много болна и скоро след моето осиновяване, тя починала. Преди да почине обаче, му казала, че иска той да намери биологичната ми майка. След погребението баща ми тръгнал, за да се опита да изпълни последното й желание, защото е такъв – мъж на думата и на честта. Без значение как, но е успял да намери биологичната ми майка. Накратко историята продължава с това, че двамата се влюбили и се оженили. После се родили и двете ми сестри.
Така приключи нашата среща. И двамата имахме задачи, които да ходим да вършим и се разделихме. Преди това той ми беше казал, че няколко пъти обмисляли да ми разкажат тази история, но всеки път се случвало нещо, което ги разколебавало. Майка ми не искала да говори, все още се измъчвала от това, че ме е оставила. Всъщност, както към онзи момент, когато научих личната ми нова история, така и към ден-днешен, тя все още не иска да говори. Но тогава, след като се разделихме с баща ми, реших да отида при нея, на работното й място. Сигурно се е досетила защо отивам по средата на деня, защото е знаела, че баща ми ще говори с мен. Взехме си кафе и излязохме да изпушим по цигара на една пейка. И първото нещо, което й казах, не е,
че й прощавам, а че много я обичам.
Че няма от какво да се притеснява, срамува или тревожи. Че е страхотна майка и каквото и да се е случило, за да вземе това решение, то е в миналото и аз не я обвинявам за нищо. Видях как й олеква, как се променя изражението й и напрежението в погледа й леко се оттегля. Видя ми се напълно излишно да й казвам, че й прощавам. Тя знаеше, че не я укорявам, за да й прощавам. Това, което обаче си мисля и до ден-днешен, е, че всъщност тя има нужда да прости сама на себе си. Знам, че все още не е. Въпреки всичко и щастливото развитие на тази сложна история, тя се напряга, ако темата се спомене, макар и отдалеч или косвено.
Вероятно точно това е най-затормозяващото – липсата на сили да простим на самите себе си. Даването и получаването на прошка от друг човек е процес, при който имаме шанса да изговорим това, което ни измъчва и да „рефлектираме емоциите си“, както биха казали хората, учили психология. Този шанс го нямаме сами със себе си и се лутаме в търсене на собственото си опрощение. Заравянето на личните ни демони, които ни връщат там, откъдето много отдавна сме си тръгнали, е най-голямата борба, която колкото и „божества“ да ни простят, просто не спира да се води на всички възможни фронтове.
Все пак прошката е следствие на случила се грешка, а безгрешни хора няма. Хубавото е, че поне се опитваме да се учим от грешките си и да порастваме с всяка една направена или преживяна такава. Със сигурност няма да сгрешим, ако простим. Най-вече на себе си.
0 Коментара