„Страхотен късмет“ – каза докторът. Цицината зад ухото на сина ми била на милиметри от „много лошо място“.
Седемнайсетгодишното ми детенце учеше в престижна гимназия в центъра, отличник, никога не бяхме имали проблеми с него, въпреки лошото възпитание с което аз и майка му сме го белязали завинаги. Лошото възпитание все някога щеше да доведе до сериозни проблеми, знаех си, но – слава богу – този път се бе разминало на косъм.
Какво всъщност се бе случило? През голямото междучасие група съученици – три момчета и едно момиче, отиват до кварталната бакалия на стотина метра от сградата на училището, за да си купят кроасани. Пред магазина висят мъж и жена с вид на битници и пият бира. По някаква причина – след разменени реплики – битничката хваща момичето за гушата. Тук се проявява „лошото възпитание“ на момчетата и те се опитват да ги разтърват. Мъжът тутакси им налита, но те – благодарение на численото си превъзходство – го отблъсват, след което той отваря багажника на паркирания наблизо автомобил и вади бухалка. Хлапетата се разбягват, онзи
хвърля бухалката и тя удря сина ми в тила.
На милиметри от „много лошо място“. Той пада и за няколко минути губи съзнание. Онези скачат в колата и изчезват с мръсна газ. Съученичката на сина ми се обажда на баща си, който се оказва висш полицай. За норматив пристига патрулка, както и група цивилни (от чиито вид – според сина ми – „направо умираш“). Разпитани са свидетели, всички отиват в районното и до час извършителите са открити, арестувани и разпознати от потърпевшите и свидетелите. Изяснява се кои са и какви са (не че полицаите не са знаели) – наркомани, кварталът отдавна е пропищял от тях. Мъжът – малко над тридесет, с куп висящи дела за обири, побои, изнасилване. Попълването на документи отнема още няколко часа.
Случката се задържа известно време в центъра на внимание на приятелския ни кръг, тъй като всички имаха деца и им трепереха, пък и познаваха сина ни и знаеха, че няма как той да има и грам вина. Питаха ме какво мисля да предприема, намеквайки за саморазправа, сигурни, че на „гадния наркоман“ ще му се размине. Аз пък бях убеден, че след като „извършителят“ не е както обикновено „неизвестен“, то би трябвало – със или без роднинските връзки на момичето – да има някакво възмездие. Още повече, че по случая явно се работеше – няколко пъти викаха момчетата „за справка“. След осем месеца получих прокурорско решение, че дознанието – или каквото е там – се прекратява, тъй като е установено, че двете групи са влезли в словесен конфликт, предизвикан от… потърпевшия (тоест непълнолетния ми син).
Срам ме беше дори да му покажа този юридически пасквил.
Споделих с най-близките си приятели – трима зрели мъже на средна възраст, добре възпитани и образовани. Добри бащи и съпрузи. Типични „консерви“ от средната класа, с нейните традиционни представи за морал, добро и зло, а също за личната отговорност към обществото. Но и с изисквания към държавата – за нейната отговорност към същото това общество като цяло и към неговите индивиди в частност. Какво беше учудването ми, когато по-късно и тримата (всеки в разговор на четири очи) ми предложиха помощта си, за да „не оставим нещата така“. След известно проучване от моя страна ги събрах заедно на боен съвет, запознах ги с кратката биография на извършителя и разговорът се завъртя не около това какво следва да се направи, а кога и трябва ли потърпевшият да знае „откъде му е дошло“. Трима предлагахме да изчакаме няколко месеца, за да не бъдат свързани двата „инцидента“, а най-радикалният от нас настояваше да действаме незабавно. Аргументът му беше железен: „Този боклук има толкова „противообществени прояви“, че половин София е пряко заинтересована „да му се случи случка“. Кой знае колко души го чакалят. Въобще няма да стигнат до теб ченгетата, пък и ти ще си на семейна почивка в Гърция, когато ние… такова.“
Макар до този момент да бях гледал на всичко това като на
разтоварващо психиката перчене и
екзистенциален бунт на интелекта срещу безпросветната наглост, внезапно осъзнах, че приятелите ми са напълно сериозни. Приемаха случилото се прекалено лично, явно им беше прекипяло от беззакония и безнаказаност. А аз лично се колебаех…
Реших все пак да споделя със сина ми за писмото от прокуратурата, казвайки си, че ако той махне снизходително с ръка, няма да предприемам нищо, но ако видя, че се чувства онеправдан и безсилен (като мен), то аз в ролята си на баща съм длъжен да действам.
„Ти си луд – ококори се той. – Нямаш грам идея как се случват нещата.“ Според анализа на неговия приятелски кръг, ченгетата щели да накажат онзи много по-яко от закона, затова и прекратяват официалната процедура. „Абсурд!“ – покашлях се без нужда и му разказах за решението на „старата гвардия“ да вземе правосъдието в свои ръце. Той се смя от сърце (с което леко ме засегна) и най-синовно ме посъветва да не прибързваме с глупостите.
След няма месец ми подхвърли: „Почерпи твоите авери и им кажи, че ние, младите,
познаваме по-добре от вас – чичетата от соца – новата действителност.“
С последното определение направо ме разби и аз – обиден – така и не попитах за подробности. Не че щеше да ми каже. Но „чичетата от соца“ все пак имаха връзки тук-там и сами си ги изровиха. Във въображаемите си отмъщения не бяхме се изкатервали дори до базовия лагер на суровата действителност.
Не зная дали бихме могли наистина да бъдем „третата ръка на закона“, но на приятелската ни компания определението „чичетата от соца“ много ни допадна и започнахме да се наричаме така помежду си. Въпрос на чувство за хумор. И на приятелство.
0 Коментара