Вечер преди заспиване, докато прехвърлям нещата, които съм пропуснала да свърша през деня, и тези, които висят от месеци, обикновено се сещам за нещо, което е тревожно, но търпи отлагане.
Моят син, собственият ми малък наследник, не чете.
Не че не може да чете, напротив, може да чете и на кирилица, и на латиница, но никога не взема книга в ръцете си. Иначе е добър ученик – или поне така казват учителите, на които плащам достатъчно, за да не им вярвам безрезервно. Доскоро купувах търпеливо всякакви детски книги с надеждата, че така ще го изкуша и най-после ще попадна на книгата, която да грабне вниманието му. Накрая купих абсолютно всички книги с детско съдържание, които се продават, но това не промени нищо. В опитите си да го накарам да чете се сблъсках с огромната му изобретателност, когато не иска да направи нещо. Признавам си, че не съм опитвала кой знае какви стратегии, за да го накарам да чете. Противник съм на насилствените мерки и всеки път си казвам, че като поотрасне още малко, четенето ще му хареса от само себе си.
Не мога да си представя, че може да има хора, които не харесват четенето – абсолютното и най-голямо удоволствие за мен. И най-вече не можех да повярвам, че такъв човек може да е моя плът и кръв,
очаквах все пак чудото да стане
Ето затова започнах да чакам и да имам дежурни угризения, когато заспивам, и обикновено на сутринта забравях за тях. И така до деня, в който не получих 35-те писма на млади хора, които бяха отговорили на обявата ми за работа.
Търсех грамотен и разумен млад човек, който да „владее писмен и говорим български език“. Мотивационното писмо трябваше в свободен текст да каже защо човекът смята, че е подходящ за обявената работа. От 35-те изпратени писма разполагах с:
1. Девет автобиографии на хора, които очевидно не правеха разлика между автобиография и писмо.
2. Тридесет от изпратените писма съдържаха най-малко 5 груби правописни грешки и категорично не препоръчваха автора им като владеещ писмен, а вероятно и говорим български.
3. Осем от писмата грозно издаваха, че техният автор не знае изобщо за каква работа кандидатства.
4. Двадесет и две от писмата бяха направени по един и същ шаблон, вероятно взет от интернет.
5. Повече от половината съдържаха мотива, че кандидатът е подходящ, защото „бих искал да допринеса за развитието на Вашата фирма“.
6. Едно от писмата завършваше с откровеното „смятам, че няма по-подходящ човек от мен за тази работа и имам много интересни идеи за развитие на вашия бизнес и надявам се няма да постъпите некоректно като всички останали, които никога не отговарят на молбите ми за работа“
Прочитах и препрочитах писмата и автобиографиите в продължение на няколко дни с надеждата да намеря някакви скрити причини да извикам поне няколко от кандидатите на интервю. Равносметката ме депресираше неприятно – 1 луд, 9 отнесени и вечно неразбиращи нещо кандидати, 30 неграмотни, 8 небрежни, 22 без въображение и желание да се представят добре и 17 промити мозъка, които говореха като в български филм от началото на прехода. Накрая разумният довод, че не разполагам с достатъчно време, та да мога да го губя безцелно, надделя и свих избора си до един човек, който несправедливо трябваше да понесе целия ми скептицизъм за останалите 34 златни младежи, които бяха задълбочили
вечерните ми угризения по отношение на собствения ми син.
Дали ако не чете, ще стане човек? Или ще се подреди до онези 35-ма, вероятно прекрасни момчета и момичета, за които едно време баба ми използваше по малко по-различен повод определението „изпуснати“? Честно казано, малко се срамувах от този терзаещ въпрос. Ако не четеш достатъчно, може би няма да натрупаш достатъчен речник и ще се изразяваш по-трудно от другите, но това не може да е единствен критерий за човека. Може да стане гениален астрофизик и направо да се впусне към специализираната литература, която обикновените хора като мен никога няма да отворят.
Но една вечер заедно с човъркащите угризения, че отново нищо не правя за помиряването на сина ми с книгите, си спомних един филм – „Нашествието на варварите“. В него главният герой е съвършеният, клиширан по европейски интелектуалец – професор, женкар, неамбициозен, интелектуално съзерцателен и с верни приятели. Почти всичко, което си спомням от филма, е противопоставянето на Реми (главния герой интелектуалец) и неговия блестящ, но в традицията на американските клишета син. Синът е добър и успял, съвършен продукт на култура, която брои за успех свръхамбицията, кариерата, парите и моногамността. Зад тях обаче няма нищо повече.
Филмът показва драмата на човек, чийто единствен син не е прочел нито една смислена книга през живота си дори и само с намерението да зарадва баща си. Синът си има своето виждане върху нещата и в крайна сметка смята, че баща му е пропилял живота си, тъпчейки на едно място. Новите варвари, за които – струва ми се – говори филмът, са младите, разбиращи успеха единствено в материални стойности.
Ерудицията за тях е престанала да бъде дори аксесоар
Всичко беше ясно – моят син проявяваше симптоми на варварин, а аз седях безучастно и наблюдавах как се слива с останалите пълчища. Но не наричам ли варвари хората, само защото са различни и не правят като мен? Между другото точно оттам идва и първото значение на думата при древните гърци. Те смятали за варвари всички не-гърци. Било защото не разбирали езика им (и от звукоподражанието на неразбираемия им език наричали чужденците бар-бар, откъдето по-късно дошла думата варварин), или защото отказвали да приемат другостта на културата им. Другите станали варвари.
Либералните ми възгледи върху живота изобщо ме караха да се чувствам леко гузна – силата на думата варварин и нейното използване не е само в напрежението на демонстрираната другост, която тя размахва на преден план, а също и в амбициозното желание да постави някой на мястото му. Тя изразява също така и претенция за нещо повече – този, който казва, че другият е варварин, по презумпция не е.
Нахъсвайки сама себе си, започнах да разпознавам и останалите симптоми на оварварения ми наследник. Синът ми предпочита опосредствената комуникация – през монитор или слушалка. Когато компютърът и плейстейшънът не са му подръка, се вкопчва в игрите на мобилните телефони, защото се
нуждае от „електронни патерици“, за да не му е скучно
Знанията си измерва в точки и проценти и приема информация, само ако тя е задължителна. Неграмотен е, познанието не го изкушава, но смята, че е успешен и много способен. Знам, че и занапред ще трупа онова знание и информация, които са задължителни. По пътя на усвояването на задължителните нива (като в електронните игри, които играе) ще достигне до финала. Но не би се отклонил от някое ниво, за да поеме информация, която само ще натовари харддиска му.
Не се притеснявам за него. Но се притеснявам за общуването ни – на кое ниво точно ще се загуби в превода. Никой не е казал, че родители и деца трябва да си общуват на всяка цена. Но една от причините да се радвам, че имам дете, беше предвкусваното удоволствие от общуването с него.
Затова съм готова за поход – на варварството трябва да се сложи край. Защото колкото и либерални да са възгледите ми, книгите са единственият възможен посредник между мен и детето ми, който не може да бъде заменен с нищо друго.
Знам, че преди да седна с него като с равен, той трябва да премине своята „подготовка“ като в стар каратистки филм. Но не в будиски манастир, а в книгите, без значение какви са те. Бих се радвала, дори и да чете комикси. Готова съм на всякакви компромиси, само да видя хартия в ръцете му. Варварите не интерпретират света, а това ги лишава не само от удоволствието, което това носи, но и от усилието да разбират битието и да го съчетават с живота си. Притеснява ме и това, че новите варвари не умеят да вземат грешни решения. Те са праведни и прави.
Като в комикса за Конан Варварина, който купих и най-после синът ми започна да чете
Прочете го на един дъх. Новите варвари не обичат неизвестността – те предпочитат лесно усвоимите рецепти, въпроси, в които можеш да заградиш един правилен отговор. Затова единствената литература, която е по вкуса им, са самоучителите с начална дума в заглавието „Как…“.
Добре, поправям се – да чете всякакви книги, само не и тези за самопомощ и самоусъвършенстване. Все пак всяка родителска либералност си има своите граници.
0 Коментара