Васил Гюров: Хората, които носят промяна, винаги се събират по пейките

Васил Гюров е роден в София през 1965 г. Баскитарист, текстописец, вокал, режисьор. Той е част от няколко култови за българския рок проекта като „Нова генерация”, „Кале” и „Ревю”.

Васко, за да говорим за „Нова генерация” и новите генерации, нека започнем от 1987 година, когато групата “Кале” е свалена от сцената. Защо?

Свалиха ни заради текстовете на песните, които правехме. Беше такова време, че комсомолът организираше този първи т. нар. Рок фестивал, на който имаше 20-30 групи. Когато ние излязохме, на първото парче започнаха да ни се радват, на второто вече викаха “Кале” и на третото на средата ни намалиха микрофоните и учтиво ни помолиха да слезем от сцената. Това обаче не е единственият случай. Имали сме подобни и с “Ревю” – не само спиране, ами и разправии на различни нива с властите. Включително в Пхенян имахме едни участия – 1989 година, където много бяхме нагазили лука.

Връщам се на “Кале” – следващата година си сменихме името и пак се опитахме да пеем, но ни усетиха и изобщо не ни допуснаха до сцената.

Тогава някъде трябва да се появила и идеята за „Нова генерация”?

Да, решихме го на Синьото кафе, малко след този фестивал, с Воев, Киро и Кристиян.

Говорим за соц България, имахте ли усещането, че правите нещо революционно за времето си?

Не, в никакъв случай не сме имали това усещане. Имахме усещането, че правим нещо ново и като стил, изразни средства и музика, т.е. нещо непознато до момента. През 1985 година, когато основахме “Кале” с Кирил Манчев и викнахме Димитър Воев, направихме група с двама басисти, което чисто стилово беше ново.

Преди седмици имаше прожекция на филма ти „Волни до гроб”. Тогава каза, че това е „една война, която засега са спечелили едните”. Кой спечели и каква е войната?

На представянето казах в общи линии, че на това място (Кравай – бел. авт.), преди 25 години, имаше едни хора с униформи, които водеха битка с нас. Тази битка, според мен, спечелихме ние. Войната продължава, но на други нива. А войната е за свобода.

Каква е войната за свобода през тези вече повече от 20 години?

Войната между духовното и материалното, така бих го обобщил. Ние сме от страната на духа, материята е от другата страна. Тази война няма да свърши никога. Ние само сме участници в отделни битки. В тези 20 години мога да кажа, че за съжаление сме изгубили повече битки. Сега моментът е такъв, че тази сила на духа се връща. В това число обобщавам българската музика, хората на изкуството, младите генерации.

Разликата между свободата тогава, условно казано, и свободата сега?

Свободата си е свобода. Тогава и сега се борим за различни неща, за да се чувстваме свободни. Като свободата на словото, която имаме сега, а тогава нямахме. Сега обаче на всички нас ни е ограничена свободата на избор. Не знам даже дали това не е по-страшно. Когато свободата ти на избор е ограничена, може да не разбереш за някои неща изобщо.

А преди, когато свободата на словото беше ограничавана, ние по някакви начини стигахме до музиката, която искахме да слушаме например. Също така правехме музиката, която искахме, въпреки всички спънки, които сме имали.

Сега матрицата така се е развила, че много хора са лишени от елементарни възможности. Ако погледнем от гледна точка на музиката, не можеш да чуеш музиката, която искаш, защото медиите така са задръстили ефира с пропаганда и корпоративната си политика, че “се спуска“ едно и също навсякъде – като изкуство, творчество и изобщо начин на мислене. Много е трудно един млад човек да се ориентира в другото. Това имам предвид под ограничена свобода на избор.

Като заговори за медии – новини гледаш ли и не те ли потискат?

Гледам от време на време. И, да, потискат ме, но това е нормално. Те са само потвърждение на това, което казах – изборът е силно стеснен, във всякакъв смисъл.

Тогава не си ли мислиш, че се получава един обрат в ценностната система и връщане към тоталитарното ни минало в някакъв смисъл?

За съжаление бих казал, че оттогава досега ценностната ни система е девалвирала. Това дори не е обрат – ние не се връщаме към нея, а просто задълбочаваме случилото се. Преди 89-а, колкото и нещата да бяха стагнирани, имаше по-голям стремеж за духовно обогатяване и повече възможности, може би. Смея да кажа, че сегашните методи на ограничение са много по-опасни от онези преди 20 години. Сега не ни казват открито “не можеш да слушаш такава музика”, “не можеш да говориш по този начин, не можеш да се обличаш с тези дрехи”. Сега никой нищо не ти казва, няма забрани в този вид. Но отвсякъде те заливат с матрицата. Такова ограничаване е по-страшно. Просто те зомбират.

И “Кале”, и “Нова генерация”, и “Ревю” са музиката на бунта у нас. Срещу облъчването ли се бунтуваш сега?

Срещу тази система, която ни лишава от избора ни. Срещу тази политическа уредба, която даже не е ясно дали сме си избрали. Това е огромен проблем – дали животът, който водим, по начина, по който го водим, е съзнателен избор на това общество, или е “спуснат”. Опитвам се да се боря срещу това с действия и музиката си.

Беше ли на Орлов мост? И усети ли там желание за промяна?

Бях в първите редици. Някои от тях казаха през зъби: “Продължавайте да го правите. Ние сме с вас. Защото знаем, че го правите и за нас.” И това на мен ми направи огромно впечатление. Има надежда, защото полицаи и протестиращи, заставайки уж от различни страни на барикадата, всъщност бяха заедно.

Убеден съм, че в историята на човечеството има вълни и периоди, които са белязани от положителен заряд, и такива, които са с отрицателен. Така както може да тръгне световна война или да започне ренесанс. Мисля, че в България е дошъл редът на ренесанса – възраждането!

Как изглежда новата генерация в България?

Не бих се наел да описвам новата генерация. Но със сигурност, ако я видя, я познавам. Има едни хора, които срещам по улиците. Най-много ги откривам по парковете и по пейките. Затова и във “Волни до гроб” има един пасаж, в който се пее: “И се събираме по пейките още.”

Това ли са хората, които променят?

Да, тези по пейките. Те най-често могат да се срещнат в Борисовата градина или около паметника на съветската армия. Точно както ние се събирахме на Синьото кафе и на Кравай. Тръгнахме от “Кале” и “Нова генерация”.

С какво се занимаваш в момента?

Създадохме една Българска музикална асоциация, чиято цел е да подобри климата, в който расте българската музика. Една от целите е да направим сайт, в който да съберем цялата българска музика. В него съдържанието ще се предлага както безплатно, така и срещу малък абонамент. А не слушателят да търси парчета по знайни и незнайни пиратски сайтове.

Основното ми желание е средата, в която българската музика се развива, да се подобри. Това е важно за всички музиканти и ние сме тези, които трябва да направят нещо по този повод. Държавата е абдикирала от културата като цяло. Другото, което ме вълнува, естествено, е да мога да свиря и да правя нови парчета.