Възможно ли е идеалното?

“Слушай, започваме! Когато стигнем до края на приказката, ще знаем повече, отколкото знаем сега, защото всичко започна с един лош трол, най-лошият. Това беше самият дявол.

Един ден дяволът беше в изключително добро настроение, защото бе направил огледало, което можеше да поглъща всичко добро и хубаво, а всичко лошо и грозно изпъкваше още по-ясно и по-отвратително. Прекрасните пейзажи приличаха на варен спанак, а добрите хора се отразяваха грозни или с главата надолу, без корем. Лицата бяха така обезобразени, че не можеха да се разпознаят. А ако човек имаше луничка, можеше да бъде сигурен, че тя ще се проточи по носа и устата му.

Беше изключително забавно, твърдеше дяволът.

Ако през главата на един човек минеше добра, благочестива мисъл, от огледалото се разнасяше висок кикот, което караше дяволът да се гордее извънредно много с произведението си.

Всички ученици от неговото магьосническо училище ходеха и разправяха, че е станало чудо. За първи път, казваха те, можело да се види как наистина изглеждат хората и светът. Те разнасяха огледалото навсякъде и накрая не остана нито една страна, нито един човек, който

да не се бе видял обезобразен в него.

Най-накрая дяволите решиха да литнат към небето, за да се подиграят на ангелите и на Нашия отец. Колкото по-нависоко се издигаха, толкова по-силно се кикотеше огледалото. Едва го удържаха. Летяха все по-високо и по-високо, доближаваха се до Бога и до ангелите. Но в кикота си огледалото се затресе така ужасно, че се изплъзна от ръцете на дяволите и полетя право към земята, където се разби на стотици, милиони, милиарди и даже повече парченца.

Така то причини още повече злини отпреди.

Някои от парченцата не бяха по-големи от песъчинка и се разлетяха по целия свят. Ако влезеха в окото на човек, оставаха си там и човекът или виждаше всичко наопаки, или пък виждаше само лошото, защото всяко парченце бе запазило свойствата на огледалото. На някои хора парченца от огледалото влязоха в сърцата и стана нещо ужасно.

Сърцата им се превърнаха в буци лед.

Някои парчета пък бяха толкова големи, че от тях направиха прозорци. Но не беше добре човек да гледа приятелите си през такива стъкла. От някои парчета направиха очила и винаги се случваше нещастие, когато хората ги слагаха, за да виждат по-добре и да бъдат справедливи. Злото се смееше, та от смях щеше чак коремът му да се пръсне. За него това бе неописуема радост. Но из въздуха се носеха даже и по-малки стъклени прашинки”.

Началото на „Снежната кралица“ от Ханс Кристиян Андерсен

Бог разбрал, че Ева е откъснала и пробвала ябълката, когато ги видял с Адам да прикриват телата си. Децата днес все по-рано започват да се срамуват от тялото си – тогава, когато някой нарече части от тях „мръсни“, „срамни“ или „грозни“. Тялото става територия, която другите оценяват, а ние, в рамките на реалните ни, телесни граници наричаме части от него „неприемливи“. Защо искаме, защо имаме този стремеж да подобряваме? Дали няма някакво „нормално“, „социално

приемливо тяло“ или то е „идеално“ само в главите ни?

Как бихте искали да изглеждате и на кого да приличате? Какво искате да нямате и имате? Ако съберете всичките красиви части на различни хора, красива комбинация ли би се получила? С телата ни сме в толкова неизгодна позиция, когато не ги харесваме – ние не ги харесваме и ги наказваме с диети, операции и инжекции – а то, тялото, не може да се отърве от нас и ни търпи.

Територията на женското тяло е обект на непрекъсната трансформация – скубем, търкаме, мачкаме и какво ли не още! Красотата за много хора все още е болка. Или глад. Все се стремим към индивидуалност – но приличайки на другите.

Уникално еднакви…

В същото време тялото ни се променя с всеки етап от живота – едни сме като бебета, други като момичета, нарастваме в тийн годините, тялото ни се уголемява при бременност и увисва с идването на старостта.

И всеки сезон има своето „идеално“, все има някой друг, който се справя по-добре, спортува повече, яде по-малко или познава по-добър козметичен специалист. В годините съм срещала много жени, някои с операции, други без да са пипали нищо, някои известни, а други не – но най-впечатляващите жени, които познавам са доволните жени – тези, които са направили всичко, което е било на сърцето им и щастието е оставило белези върху излъчването им, не върху тялото.

Аз-ът в реални граници

Някои типове лице и тяло продължават да се възприемат като превъзходни, а други за грозни. А всъщност височината, костната структура се определят от вашите гени – така се раждаме. Същото важи за очите, носа и устата. Черупката, която носим, можем да променяме само отчасти – поне преди естетичната хирургия да напредне до степен, в която

понякога не можеш да разпознаеш жени,

които не са близначки – само защото ползват един естетичен хирург. Промяната на реалния външен вид може да бъде труден и изтощителен, но човек, посветен на тази мисъл, не може да бъде спрян лесно. Честно казано – и по-добре – виждала съм красиви трансформации от това, че даден недостатък е бил поправен – и тогава смисълът от естетичните корекции е овластяването на естетиката над природните дадености.

Дори трансформациите на жените от масовата култура, която наричаме чалга, за това че „всички са еднакви“, не може да ме одраска или възмути – тези, които ги направиха, ме възхищават с това, че знаейки на какъв унищожителен вой ще бъдат подложени се промениха така, че

да се харесват на себе си, не на публиката.

Публиката не винаги разбира това, сякаш публичните лица са длъжни да се съобразяват с техните желания. А тези хора се будят ден след ден с нос, лице или устни, които не харесват – и имат възможност да променят – и го правят. Реалността е, че в момента живеем в култура, която насърчава един тип тяло (и лице). Слаби в тялото, обем в лицето. Бавно, но сигурно, милиони хора спрират да живеят щастливо, защото някак си са повярвали в идеята, че не заслужават да са щастливи, защото не отговарят на общия стандарт. И това е така. В днешни дни е често срещано, ако не отговаряш на общия стандарт, да бъдеш подложен едновременно както на приемане, така и на омраза, спрямо групата, пред която си.

Ние имаме възможност да се променяме,

като в същия момент промяната може да е сигурният начин за обезличаването ни – и в това има голям риск, но и шанс – да станем „по-добри версии на себе си“.

Следващия път, когато видите красив човек, вместо да изброявате всички начини, по които не отговаряте на стандарта за красота, предлагам да опитате нещо различно. Опитайте се да си представите, че този човек е несигурен, колкото и вие в това как изглежда, и

да се видите през неговите очи.

Частите от тялото му, които сте сравнявали със своето, може да са най-голямата му несигурност. Докато сте отказвали вашите функции и сте пожелавали като неговите, той може да е правил точно същото нещо на някой друг. Без значение колко перфектно си мислите, че е тялото му, има непреодолима вероятност той да не вижда това, което виждате вие, когато се погледнете в огледалото. Истината е, че нямате представа какво чувства този човек към тялото или лицето си.

Сезонът промените

В търсенето на идеалния Аз сме подвластни на бурите, на ветровете на въпросите, а малко хора са научени да харесват себе си. Джейн Фонда (надявам се още да е по HBO документалния филм за нея „В 5 действия“) е от тези, които разкриват на глас пътя към харесването на самата себе си. Трудно е да се приемеш за красив, когато си отраснал с най-големите звезди на Холивуд и поколение след поколение, тя, която е икона за поне две от тях, разказва за трудностите пред себе си да се хареса.

Дори „широкоскроените“ днешни хора изпадат в безумен буквализъм за това, кое е грозно и обичат да мразят Сара Джесика Паркър, забравяйки, че харесват характера на героинята й, стила на обличане и маниерите й, тя не е

избрана заради това, че е красавица.

Там някъде – между идеалния ни Аз – формиран от родителите, филмите и приказките – и реалния Аз – на гените, минаващите години и калориите, стоим, разкъсани между минало и бъдеще, все недоволни от настоящето, като най-показателната метафора за това разкъсване е жена на 60, която кима на своята снимка на 20, 30 или 40 години и си спомня колко недоволна е била тогава от своето тяло… Какъв ли би бил живота на тази жена, ако в годините беше заставала срещу огледалото и си беше казвала с усмивка „великолепна съм“ –

на кои мъже щеше да се усмихва,

с какви мечти щеше да отива към деня? Не знам – но бих искала да разбера.

В края на приказката за Снежната кралица, разказана от Ханс Кристиян Андерсен Кай и Герда се връщат вкъщи и баба им, седяща на топлото слънце, прочита на глас следните редове от Библията:„Няма да достигнете царството Божие, ако не станете отново деца“. Така седяха двете вече пораснали деца, деца по душа. Беше лято, топло, благодатно лято. Децата не преценяват другите деца по тялото им или дрехите, а по това дали се усмихват, дали искат да си играят с тях и дали са им интересни. Някъде там, където започва порастването, започват и съмненията в тялото, сякаш то принадлежи на света на възрастните, а на децата е усещането на душата на другия…