Колко дни са необходими, за да свикнеш да ставаш в 6, без мобилният апарат да надува „Джулай морнинг”? В кой ден се предаваш на рутината? Колко часа еднообразие поставят началото на навика? И коя е майката на скуката? Подозирам, че тя е незаконно дете на безделието, но другите й роднински връзки остават неясни.
Скуката не живее в моя дом въпреки твърденията на децата. За тях всяка забрана, наложена върху използването на компютър или гледането на телевизия, е равнозначна на скука. Нещо, което опъва до крайност и бездруго отънелите ми нерви, но с което се боря с упоритостта на колорадски бръмбар в самоковски имот.
Скуката, казвам аз с „оня тон”, означава, че мързелът е победил. Дошъл е, завзел е територия, някой се е предал без бой, и мързелът се настанява с нагласа да остане завинаги. „Скучно ми е” означава „нямам въображение”, продължавам аз. Ръката ми подсъзнателно започва да маха като в опит да се заловя за нещо, сочейки библиотечни рафтове и десетки корици на книги. Ако въображението има нужда от тласък – то си намира начин да го получи, убедено продължавам. Вярвам в това, в което убеждавам децата си.
Въображението е моят пръв приятел и спасител.
Имам го отдавна. Ако не беше то, вече щях да съм вдигнала ръце от себе си. Все по-малко харесвам нещата, които виждам. Ако се местех на ново място всеки път, когато душата ми възнегодува от обкръжаващата я среда, отдавна щях да съм се превърнала в полупрофесионален номад. Не ми харесват компромисите, които постоянно се налага да правя, но продължавам да ги приемам като необходимо зло. Като хапче против остеопороза, което съсипва черния дроб.
Разбитите плочки отвън познават крачките ми. Паркиралите направо върху тротоара коли подушват ядното ми желание да сритам самодоволните им едрограйферни гуми. Вмирисаните на тютюн и бърза закуска таксита чакат момента, в който цепя минутата на две и отивам някъде – винаги навреме. Градът познава всекидневните ми маршрути и отдавна не ме изненадва с нищо – освен с някоя поредна съборена къща от детството. В града ли съм – графикът е ясен. Бягството от него е физически невъзможно – променя ли час или място на среща, цялата колода карти се разпилява, подреденото домино полита спънато напред и всичко трябва да започне отначало. Продължавам да опитвам да крада по малко време за себе си, но
най-успешна е терапията с мечта.
Тя не изисква нищо. Може да се практикува у дома, пред печката, пред телевизора, в колата, на път за работа, на връщане от работа, преди сън, по време на сън. Трябва само начало. Някаква идея, хрумване, случайно прелетяла мисъл, достойна да бъде уловена, огледана добре и опитомена. Може да е спомен от детството, пораснал в зрелостта.
Спасителното бягство от ситните, многобройни и стържещи стомаха проблеми – моят въображаем бъдещ свят. Започнах да го градя по случайност, изкопах му стабилни основи, излях първа плоча – намерих му мястото. Последвах няколко случайно изтървани порива и дадох на порастващата ми мечта и цвят, и мирис. Харесах я, поканих я да остане, споделих я като страничка във фейсбук с мъжа ми, приятели, двама-трима роднини. До такава степен свикнах с нея, че започнах да я надграждам, да свалям два-три реда тухли, да събарям покрива й и да вдигам втори кат.
Заниманията ми с мечтата наподобяват пъзел, подреден наполовина върху свалената от пантите врата. Той е толкова голям, че няма маса, достойна да го поеме. Спасява ме от плашещата мисъл, че в следващите десетина години съм закотвена при плочките, начупения тротоар, изпотените таксита и брулещия вятър на дома.
Спасителната мисъл ме изпраща някъде дълбоко в Родопите, там, където ме очаква
неголяма къща с двор, геран, подпряна току до обора диканя
с изпопадали от гнездата й кремъци, две едри кучета – Боромир и Фарамир, две кози или две крави – Миндя и Мерданя, (имената са решени, но не и обемът на вимето!), три-четири хубави съседки на 80 и отгоре, китарата на мъжа ми и лаптоп за връзка с порасналите ми деца. Ще имам чанове над портата, за да чувам гостите – когато идват и когато си отиват. Някой ден ще закова на стената си пушка и ще я чакам да гръмне. В края на двора ще дочакам река. Или поточе. Ще каня кметския наместник и жена му на раци и бира по случай някой от официалните празници. Като облаци под стрехите ще виснат кантарион и жълт равнец, встрани от входа към дома ще окача оглавник, останал от съседското магаре. Ще окрада цветята на жениците наоколо, за да се хване поне саксия индрише….
Мечтата е такава, че всеки ден мога да си я променям, оформям и дори да се отказвам от нея. Какви ти Родопи, кой ще ти зареже Варна поне за шест месеца в годината, ти какво – ще чакаш да се пенсионираш ли?… Но в удобните моменти се хващам как сама се питам: „И докъде бях стигнала?…”
И хуквам към Родопите. Въпрос на сгоден момент и въображение.
0 Коментара