Толкова ми е кофти, че не искам да стана. Стискам очи. Мозъкът ми вече е буден и се опитвам да го подмамя: „Спи още, де, закъде си се разбързал?“
Часът е 11 и 30. Голямото дете отдавна е отишло на училище. Събудило се е, приготвило си е закуска. Вероятно се е облякло с панталона, който си купи самичко от мола.
Малкото дете още спи, понеже снощи си легна в един и половина. Играе на „Растения срещу зомбита“, докато аз се наливам с вино и пуша на балкона.
След час то също трябва да е на училище. Но ми призлява при мисълта, че трябва да стана. Гади ми се, че после трябва да си направя кафе, а на него да направя закуска. Отвращавам се, че след това трябва да го заведа, да отида на работа, да напиша нещо, да тръгна обратно, да напазарувам, да се прибера, да сготвя, да вечеряме, да пуснем „Растения срещу зомбита“, да изляза на балкона с бутилка вино и кутия цигари…
Дали да не се обадя в работата и да кажа, че съм болна? Не, миналата седмица пак бях болна. Счупила съм си крака? Тъпо. Починала е пралеля? Пак не – само тая година горкана почина около 18 пъти.
Добре де, защо да не кажа истината?
Например: настинала ми е душата.
Или: сърцето ми е хванало свински грип и вече само грухти. И когато ме попитат каква точно ми е диагнозата, ще им кажа, че е много тежка и почти неизлечима. Нарича се „Да не обичаш себе си“.
Не да се мразиш, а да не се обичаш. Има разлика.
Да не се обичаш, означава да бъдеш безразличен към единственото същество, което винаги ще ти бъде вярно. Означава също да не уважаваш това същество и да му пречиш да взема правилните решения за живота ти. След като не само не го поощряваш, но и не му обръщаш внимание, то се отдръпва от теб, като от време на време започва и да ти отмъщава.
Моето необичано Аз го направи така: тръгна като теснолинейка от вкъщи през училището до работата; от работата през училището до вкъщи. Разграфено до секундата, то се движеше по улиците, навело поглед към плочките на тротоара или пресмятайки колко прави сборът от числата на автомобилните номера.
1736 е равно на 17, а като го редуцираш, става 8. Ха, а 9845 прави 26, но първите числа – 9 и 8, също правят 17. С редуцирането на 26 отново се получава 8!
Каква е логиката ли? Няма такава.
Моето необичано Аз не полудяваше, а се оказа не особено отмъстително.
То си внуши, че основната му задача е да ме отведе до работата и да ме върне, като по пътя се опитваше да ме разсейва от сърцебиенето.
А то връхлита изведнъж. Започва с тежест в гърдите – там, където винаги съм си представяла, че се е свила душата. Не мога да дишам, а главата ми се отвинтва от черен тирбушон, с какъвто всяка вечер отварям бутилката вино.
„Вдишай – издишай; вдишай – издишай“, повтаря моето Аз, докато съм се облегнала на някаква ограда или съм седнала на ръба на тротоара. Сърцето бие като за последно и се чувствам като риба на брега – виждам как реката си тече спокойно и се чудя дали и този път ще се върна обратно.
Винаги съм се връщала, защото трябва.
Трябва да напазарувам и да приготвя вечерята. Трябва да попитам как е минало в училище. Трябва да напиша обещания текст, като не трябва да изглеждам толкова уморена, отвратена и отчаяна, колкото съм Е, да, но тази сутрин не искам да стана. Отказвам да го направя. Отказвам да давам каквито и да е обяснения.
Няма да звънна в работата, но няма и да се появя. Ще заведа малкото дете на училище, след което ще се прибера и ще напиша текст с умора, отвращение и отчаяние. Няма и да пазарувам, защото парите свършиха и ще караме на спагети. Нищо няма да правя, което оскърбява моето Аз. Точка!
Ставам и… нищо не се развива според Големия План.
Няма ток и не мога да си направя кафе. Без кафе съм заникъде, но проблема на детето ще разреша с кренвиршка от левче.
В портмонето имам 50 стотинки плюс 12 по 2, което прави 74 стотинки. В джоба си намирам още 4 по 1 стотинка и три по 5 стотинки, което вече прави цели 93 стотинки. За седем стотинки едва ли ще ни направят въпрос.
Тръгваме.
– Пак ли ще закъснеем? – пита детето.
– Няма, миличък, и да закъснеем, всичко ще бъде наред!
По пътя отказват да ни продадат кренвиршка за 93 стотинки. Купуваме близалка за 20 и тичаме, за да не закъснеем.
– Винаги тичаме! Ние сме победители! – казва доволен синът ми.
– Ние сме най-тичащите победители! – отговарям.
Оставям го в училищния двор, а
черният тирбушон отново завърта корковата тапа на мозъка ми.
Облягам се на оградата на игрището. „Вдишай – издишай; вдишай – издишай“…
Отдавна свързвам усещането за щастие с това, че пулсът ми се нормализира и отново мога да вървя.
Ние не съзнаваме какво значи да можеш да вървиш.
Как движим левия си крак, после десния, сетне левия, десния, левия, десния. Дотам сме свикнали с телата си, че не ги насърчававаме.
„О, монадо без прозорци“ – така ли беше казал поетът?
Каквото и да е казал поетът, в този ден го осъзнавам наистина. Моето откритие е моето спасение. И някак, без да искам, се връщам у дома, като се прегръщам.
Ето вървя. Аз се движа. Жива съм и мога да редувам краката си. Мога да стъпвам здраво на земята, че и да прескачам локви. Мога дори да пазарувам с отказаните 93 стотинки (след близалката те станаха 73) от онзи дядо, дошъл от Челопеч, за да продава на ъгъла на „Оборище“ и „Черковна“ домати, лук и марули.
Моята маруля е завита в два листа от хартия, като букет.
Огромна маруля, която започвам да чистя веднага след като се прибирам.
Първо махам хартиените листа, после сърцевината. Сърцебиене. „Вдишай – издишай.“ Продължавам да мия.
Всичко за салатата е готово. Всичко излишно е в боклука.Сърцебиене. „Вдишай – издишай.“
И изведнъж панически се втурвам към кофата с боклука, за да извадя листовете. Без да знам защо, аз ги разгръщам и прочитам:
„Когато обикнах себе си, разбрах, че мъката и страданието са само предупреждаващи сигнали, че живея срещу своята собствена истина. Днес вече знам, че това се нарича “Да бъдеш самия себе си”.
„Когато обикнах себе си, престанах да крада от собственото си време и да мечтая за големи бъдещи проекти. Днес правя само това, което ми носи радост и ме прави щастлив, което обичам и което кара сърцето ми да се усмихва. Правя това така, както го искам, и в своя собствен ритъм. Днес наричам това “Простота”.“
Как листовете, обгърнали моята великолепна маруля, са се озовали в дядото от Челопеч, не ми е ясно. Думите са избледнели, хартията е подгизнала от вода. „Простота“ почти не се чете, но аз се досещам за какво става дума.
Да се досетиш, че си изгубил простотата, е равносилно да те ударят в тъмното
от неочаквана посока. Това е да се изгубиш, въобразявайки си, че си нещо повече от себе си.
Простотата е тъкмо онова „вдишай – издишай“, което вкарва сърцата ни в ритъм. Тя е „да тичаме“, което децата свързват с победата. Нищо не сме, ако не се движим и ако не съзнаваме какви усилия и радости ни струва движението. Нищо не сме, ако не търсим решение дори в кофата за боклук.
А в моята кофа, оказа се, била част от речта на Чарли Чаплин по случай 70-годишния му юбилей.
Каза ми го голямото дете, когато се върна от училище. Каза ми още, че се прибира с нетърпение, защото вкъщи е топло.
– Аз ли да взема брат ми или ти? – пита ме детето.
– Не, аз ще го взема – казвам.
Толкова не ми се ходи и съм толкова нещастна, че ще полудея. Обаче успявам. Вземам го, купуваме още една близалка и тъкмо докато пресмятам номера на някакъв опел с номер СА 0050 СК (равно на 5, а що не на 50!), до лявата си обувка съзирам 50 лева.
0 Коментара