I.
Тя не искаше дъщеря й да е дебела. Защото знаеше от личен опит, че дебелите жени не прокопсват, използват ги и накрая ги зарязват. Беше убедена, че всичко опира до килограмите и отношението на мъжете към тях. В началото то е въодушевяващо, мъжете обичат да има какво да пипнат. После обаче става срамно да си с такава жена до теб, руши ти някак имиджа. Затова сега тя трябваше да се справя сама със собствените си килограми, както и с тези на дъщеря си. В нея й беше надеждата. Затова не й даваше да яде: сладко, мазно, много, лакомо, вкусно. Трябваше да хапва малки порции от блудкави храни при това с ритуал – на покривка, с нож, вилица и платнена салфетка. Беше чела, че „ритуалното” ядене води до по-малко поети калории.
II.
Дъщеря й ядеше тайно и ставаше дебела явно. Понякога посред нощ угризенията й я водеха до тоалетната, където се опитваше да повърне скришом нагънатите вафли. Мразеше майка си, която беше по-стройна от нея, мразеше зеленчуците й на пара и видеокасетките с аеробиката на Джейн Фонда. И все пак растеше с подсъзнателното убеждение, че нищо хубаво няма да й се случи в този живот, ако стрелката на кантара надхвърли 60 килограма. Затова, когато стигна до 80, побърза да забременее от един съученик, който нямаше никакви планове към нея, надхвърлящи въздействието на изпитата евтина водка.
III.
Тя обаче имаше планове. Беше решила, че няма да повтори майчиния си модел и няма да остави нероденото дете без баща. Изтърси се в дома на съученика, една седмица заговорничеше с майка му и накрая го ожени за себе си.
Работеше на две смени, за да купи гарсониера и да заживеят самостоятелно. Фиксидеята й беше истинското семейство. Той, напротив, не обичаше нито нея, нито детето, но беше мекушав, за да предприема резки движения, и се застоя в новата гарсониера. Дори когато той престана да внимава в телефонните разговори, в закъсненията и дори в забравените чужди чорапогащници във форда, тя пак мълчеше инатливо. По-добре лош баща, отколкото никакъв. По-важното беше детето да се чувства щастливо.
IV.
Детето обаче не беше щастливо. Беше властна и неудовлетворена девойка. Щом успя да стъпи здраво на врата на майка си, нейното покорство вече не я кефеше. Презираше еснафското й решение да крепи измисленото си семейство на всяка цена. Към баща си изпитваше по-скоро съжаление, той изглеждаше по-нещастен и от нея самата с тази дебела жена до себе си. Бащата пък открито я избягваше, дъщеря му беше твърде самостоятелна, твърде решителна, твърде наперена. Повече, отколкото той някога е бил.
V.
Тя се разведе, когато дъщеря й замина на бригада в САЩ и повече не се обади. Остави гарсониерата на мъжа си и се върна при майка си, която от години й натякваше, че я е зарязала. Беше си изградила имунитет срещу вечното мрънкане на старицата и вече не й се връзваше на приказките, че се е провалила в живота. На втората година майка й почина. Тя изпрати вест в Щатите, но дъщеря й само отвърна, че няма да откаже парите от апартамента на бабата, ако го продадат. Една вечер тя се напи, а на следващия ден продаде апартамента с всичките му вехтории, сред които беше и грозният кантар от нейното детство.
За първи път се усмихна в Париж. Един художник, от онези, които седят на сгъваеми столчета край Сена, й предложи да я нарисува. Имала много изразително лице. Беше първото й невинно удоволствие.
0 Коментара