Ранно утро. Клепачите ми тежат като олово. Но чувството за вина е по-силно от всичко и ме изстрелва като тапа от леглото, за да направя закуска на детето. Най-добрата, най-сложната и най-трудоемката закуска на света. Защото аз съм виновна пред дъщеря ми и трябва да изкупвам тази вина ежеминутно. Така ме работи подсъзнанието. Знам, че е тъпо. Но имам желязна мотивация, която е напълно убедителна за пред моето ирационално Аз.
.jpg)
Прокурорът в главата ми е нащрек 24 часа в денонощието и бди да не би случайно да си позволя някоя приятна волност. И веднага вади всички доказателства, че съм виновна пред едно малко, напълно невинно и безпомощно човeшко създание и
нямам право на щастие
Обвинителният акт е дълъг:
Виновна съм, че съм била толкова наивна и самоуверена, за да реша сама да нося грижите за детето си. Виновна съм, че съм го родила в общество, което е враг на децата. В град, в който „парк” е мръсна дума. На място, в което кучетата влачат мърша по улиците и са повече от децата. Сред молове и панелки, санирани в стил пачуърк. В отровен облак. Сред хора, които си тупат пърхота върху другите в рейса. Виновна съм, че не съм достатъчно търпелив учител, не съм весела и забавна майка, не съм по-красива от другите майки, нямам парите на татковците, не карам добре кола, не мога да направя къщичка за птички, не знам как се помпат гумите на колелото…
И тази вина като лепкава паяжина се простира върху дните ми. И предизвиква верижни катастрофи – една вина води до друга, до трета и до пета. За да бъда изряден родител, зарязвам някой важен ангажимент или връзвам тенекия. Експлоатирам безмилостно роднини заради нейния комфорт. Принуждавам се да тъпча чужди интереси в неин интерес. И пак съм виновна – този път пред другите.
И така, сутрин е. Вън се развиделява – перфектното време за излежаване още малко в леглото. Особено ако си с някого.
Но този някой отдавна съм си го забранила
Не мога да отпусна и сантиметър от емоциите и времето си за друг. Не мога да се съобразявам с чужди желания и навици. Вън чуждите миризми и кални стъпки номер 44! Теренът трябва да е чист, за да мога стопроцентово и перфектно да обслужвам прищевките на дъщеря си. Вината ме следва и навън, по „Витошка”. Често ми се е случвало половин час да отварям и затварям портфейла си пред касата. Да отивам и да се връщам до магазина. Накрая все пак Вината побеждава и си тръгвам с празни ръце. Не мога да откъсна от сърцето си и един лев за себе си, без дълго да се самобичувам впоследствие.
Всеки мой „шопинг”, на който тръгвам с твърдото решение да си купя ботуши или рокля, завършва с вакханалия в някой детски магазин. С всяка нова дрешка запушвам устата на Прокурора. А леко торбестият ми занемарен вид в огледалото ме затопля с удоволствието на изпълнен дълг. Един час на козметик, един час на маникюр, глупости.
Горчат ми всички благи неща, които могат да ми се случат. Ваканция на морето в райско кътче – ад, ако не съм с нея. Не мога да се насладя на нищо, ако то не е споделено с детето ми – не мога да допусна сама да консумирам радостите на живота.
Любимото мохито с приятели сега ме кара да се чувствам като на понеделнишко съвещание. Драскам с нокът по масата и си гледам часовника – за това време можех да сготвя поне една супа.
Срещите с приятелки – може, ако си говорим за децата. Иначе пак го слагам в графата „загуба на време”. Уж слушам как Весето си счупила крака в Алпите, гледам я с широко отворени като тигани очи, но мисълта ми се рее над училището на дъщеря ми в опит да надникне в часа по математика. Социалните ми контакти са сведени до форума бг-мамма и до ограничен кръг хора, които биха могли да ми бъдат полезни в нейното отглеждане. Затова повечето ми познати ме смятат за тотален егоист и егоцентрик.
Всъщност не съм ЕГОцентрик, а ДЕТЕцентрик. Което май пак си е чист егоизъм, защото
бдя над продължението на собственото си его
Съветват ме да се обърна към професионална помощ, но аз не искам, защото имам една „малка тайна”. Това е моят начин да чувствам удовлетворение от живота – като съм напълно себеотдадена. Всеки ден се изправям в битка с чувството си за вина и доказвам на себе си и на света, че съм добра майка. И тази битка осмисля живота ми. Лесно ми е да се чувствам виновна. Вината ме прави предвидима за себе си и за околните – лесно вземам решения в полза на смекчаващите вината обстоятелства. Вината ме прави послушна. Иначе не бих имала мотивация и причина да изпълнявам задължения и да следвам норми. Само чувството за вина ме държи в коловоза на нормалния бюргерски живот и ме предпазва от рискове (ами ако загубя някой пръст, как ще мия прозорците). Не си давам вината, тя ме държи жива.
0 Коментара