Жените се делят на два вида. Първите непрекъснато се самоизяждат от чувство за вина. Вторите винаги карат другите да се чувстват виновни. Вторите обикновено успяват в живота. Първите най-често се оказват негови жертви.
Усещането за вина е сизифовият камък на деструктивната жена. То е първопричината за повечето форми на автоагресията: анорексията, наркотиците, депресиите и маниите, социалната изолация, болестите и влечението към смъртта. Но то е в основата и на творческото начало.
“Всичко започна със Сара Кейн.
Тя беше млада, красива, изключителна, една от най-страхотните в драматургията. Пиесите й бяха дълбоки и безпощадни, исках и моите да са такива… Спомям си буцата в гърлото, болката в гърдите, объркването, когато чух, че се е самоубила. Оттогава почувствах мистериозно привличане към жените, брилянтни и дръзки като Сара. За нещастие, повечето от тях бяха също толкова саморазрушителни. Стигнах дотам, че ако една жена бе изключително интелигентна, откровена и страстна, поглеждах към китките й за белези. И почти винаги ги откривах.”
Това са редове от въведението на Сабрина Чападжиев към сборника от есета “Да го преживееш”, който в момента е бестселър в САЩ. Сабрина е инициатор и редактор на книгата, в която двайсет американски писателки, поетеси, сценаристки, авторки на комикси, музикантки и журналистки разказват своите истории за възпламеняващия и опасен микс между творческата и разрушителната стихия. Те са умни, брилянтни и чувствени. Те са
раздирани от вътрешни демони,
задушавани от вината, натресена им от родители, деца, любими. Когато се отърсват от чувството за вина, са на върховете на славата, когато падат под неговата тежест, стават аутсайдери.
Сабрина Чападжиев (1971 г.)
е половин българка – тя е малката дъщеря на Шефкет Чападжиев, един от най-успелите българи в САЩ. Известна е в артистичните среди на Ню Йорк като изключителен музикант, драматург, писател и редактор. “Свикнали сме да мислим, че саморазрушението е ужасно нещо. Терапевти и психолози ни казват: “Това е лошо.” Аз бих искала да го редактирам като: “Това е. Това е просто една друга стъпка в твоя живот. Но не и краят му”, казва Сабрина.
Изповедите в “Да го преживееш” са посветени на “онези, които мислят, че няма да могат да се справят”.
Карол Куин е сексолог, автор и редактор на 11 книги.
Тя разказва за връзката между един болезнен спомен – лишената от всякаква романтика загуба на девствеността, и проявеният по-късно талант да вниква в психологията на свързаните със секса проблеми. “Трябва да благодаря преди всичко на самата мен, на Карол, която не се самоуби в онези кошмарни дни и която намери сили да се превърне в цялостна личност и да помага и на другите хора да си простят.”
Когато станеш известна, ще пишеш ли за танците в кухнята със своя татко? Това е последното, което поетесата и авторка на Chicago Sun-Times Патриша Смит чува от своя баща.
Малко по-късно той е убит от крадец, вмъкнал се в същата тази кухня, все още пазеща топлината на стъпките им. Тогава започва нейният ад – обсебена е от образа на убиеца,
задушена е от омраза и от самообвинения,
че не е могла да предотврати случилото се. “Аз не знам къде си сега. Но за целта на тази поема ще си представя, че си мъртъв. Ти не ме познаваш, аз ще те убия, кучи сине…” След много усилия и терапии от задушаващия хаос на думите, объркал десетилетия от живота на Патриша, постепенно изплува опрощаващото: Cannot. Take It. Away.
“Ти не можеш да ме нараниш повече./ И аз повече не наранявам./ Не съм самотна вече./ Не казвам вече, че не съм хубава./ Мен почти ме няма./ Почти съм ангел вече./ И мога да летя.” Цитатът е от поемата на писателката Никол Блакмен.
Тя става известна с поемата си Holy, в която разказва от първо лице какво е да си аноксеричка – да наказваш своето тяло заради вината на другите. Самата Никол никога не е имала подобни проблеми, но успява да изрази обърканата същност на момичетата, страдащи от хранителното разстройство толкова разстърсващо, че те вярват, че и тя е една от тях. Така им помага да излязат от кошмара. “Саморазрушението е резултат на незнанието на жените как да изразят своята сила. Хранителните разстройства, наркотиците, нараняването, дрогата, алкохолът – са все същите странни и насилствени начини да се изразиш”, смята Никол.
Едно малко момиченце обожава да танцува. То облича розово трико и излиза на дансинга на градинско парти. Чувства се леко като перце, което може да полети. Но една от лелите му отива до него, покрива тялото му с дълга дреха и го издърпва настрани. “Тогава разбрах, че бях твърде дебела, за да съм в трико. Разбрах също, че
възрастните могат да бъдат по-жестоки от децата”,
разказва Стефани Хоуел, певица и преподавател, чиято основна тема като лектор е борбата с килограмите и пътят към идентичността.
От най-ранна възраст теглото е нейният основен проблем. Сваляне и качване на килограми, победи над кантара и мъчително връщане към “природното състояние”. Стрелката на кантара като индикация за тежестта на усещането за вина. Килограмите като материализиран израз на вината. Този омагьосан кръг бележи живота й до премиерата на операта Gypsy, в която Стефани изпълнява соловата ария. Костюмът й е оскъден, по време на репетициите тя избягва огледалата, а също и мисълта за това как зрителите ще реагират на тялото й. Когато след края на арията публиката става на крака и бурно я аплодира, изненадата й е огромна. Това е и краят на кошмарната битка с килограмите. Стефани се научава да се приема каквато е. От този момент тя помага на много жени да преодолеят срама от килограмите. Става идеолог на дебеланите, което в американската култура е равностойно на героизъм. “От наблюдател на килограмите се превърнах в наблюдател на наблюдаващия килограмите.”
Необичайна е историята на поетесата Дафне Готлиб.
Първата си стихосбирка тя пише в предучилищна възраст. На осем публикува първата поема. Някъде по това време се проявява и неустоимото й влечение към смъртта. Животът й е поредица от страхови неврози, състояния на паника, депресии и опити за излекуване. Дали антидепресантите ще й попречат да пише, това е въпросът, който я измъчва най-много. “Но между състоянията, когато всичко изглежда безсмислено, мрачно, когато оставяш телефона изключен, а белия лист празен, има и моменти, в които си казваш:
Живей, живей, заради слънцето!
И заради това, че има толкова много неща, които трябва да бъдат написани.”
Чрез илюстрации и текст представя своята история и авторката на комикси с артистичния псевдоним Флай. Тя описва маниакалните си състояния – месеци на еуфорично безсъние, редувани с периоди на срастване с леглото. Когато чувството за вина се оказва по-силно от теб. Тези състояния рефлектират в любимия й жанр – автопортретите, които са истински документ на саморазрухата. “По време на моите ментални пропадания правех серии от автопортрети, повечето от които след това не можех да погледна.”
Ракът на гърдата като най-крайният
и злокобен вариант на самоунищожението и кристализиралото чувство за вина. Борбата с болестта като вдъхновение, като арт-проект. Изкуството като бягство от болестта. За това разказва хомосексуалната двойка Елизабет Стивънс – скулптор и фотограф, и Ан Спринкъл – бивша порноактриса.
Една от най-потресаващите истории в сборника е на анонимна авторка. “Тихо тяло, говорещо тяло”, е заглавието на есето й. Тя е хореограф от Бруклин. Нейните мании са танцът и влечението към смъртта и към болката. Танцът и болката са двете неща, които я карат да се чувства жива и реална. Които заглушават усещането за обида или за вина. Изпитва страст към самонараняването чрез разрези по тялото. Открива тази странна тръпка случайно – един ден порязва ръката си и усещането я довежда до екстаз. После започва сама да го предизвиква – нанася рани по цялото си тяло. “Разрезите наистина вършат работа. В сравнение с всички останали форми на деструктивното, които съм пробвала, нараняването е най-малко болезнено. Белезите винаги изчезват. Почти.”
0 Коментара