Аз съм жената, която съсипа живота на няколко души (между двама и трима). И сега трябва да живея с това. Редях безмилостен пъзел от отношения с двама мъже, в който водеща логика бяха цветовете на емоциите, а не рационалността на парчетата, от които бе направен. И колкото по-красив ставаше, толкова по-грешен ми се виждаше. И все пак той имаше цялост. Знаех, че разместя ли вече напаснатите елементи, колкото и криви, и гротескно подредени да бяха те, ще срина не пъзела, а логиката на всеки един елемент поотделно.
Вината разяжда. Няма по-страшно нещо от факта да бъдеш виновен. Много егоистично и егоцентрично, но факт. Раните, които нанасяш на хората, не значат толкова, колкото фактът, че ти държиш средството за мъчение. Тогава изваждаш единствения антидот на отровата, която разпръскваш – любовта. Но колкото повече любов даваш, толкова по-силно нараняваш. Оказва се, че
лекарството е истината,
само тя неутрализира вината. Логиката е проста. Чувството за вина е следствие от извършен грях. За да го изкупиш, трябва да направиш нещо добро. А дали обратното също е вярно? Дали всяка добрина, която правим, е следствие на някаква вина? Едно е сигурно – светът се движи от един мотор и той се нарича чувството за вина. Без значение дали тя е малка, или е голяма, защото е достатъчно мощна.
Човек се ражда с вината. Тя е еднаква за всички, само нюансите й са различни при отделните душевности. Ева взела ябълката и посегнала към познанието. Но за да не е сама в посегателството, тя натопила и Адам, като го почерпила. След като им просветнало къде се намират, двамата били изгонени от Рая. Така човекът съгрешил за първи път и дамгата останала завинаги. И с всичките ми уважения към библейския текст за първородния грях, кому е било нужно да вменява изначална вина на човечеството. И то каква вина само – за намерено познание! Сигурно, ако попитате създателите на филма Zeitgeist (“Духът на времето”), то тая работа с първородния грях ще се окаже някоя брутална политическа манипулация на човечеството, инициирана от масонски организации, подкрепящи американското правителство в стремежа им да станат господари на света. Дали изначалната вина е
средство за контрол на хората?
Какво друго са религиите освен куп ограничения и табута, които всъщност предпазват социалната група от разпадане? Всеки един модел, подобен на първородния грях и вината от него, е тънка форма за контрол на социума. Дадено е на хората за назидание. Около него започва да се изгражда цял апарат от етични норми и препоръки, които да гарантират необратимостта на социалното развитие спрямо биологическата по своя характер еволюция. Сборът от правила и забрани изгражда обществения морален кодекс, а легализирането им черно на бяло днес наричаме Книга на книгите, Библия или Коран.
Излиза, че вината е положителна етична категория. Положителна е за обществото, но не и за индивида. Чувството за вина представлява комплекс от емоции – разкаяние (за прекрачването на морална норма), съвест (осъзнаване на вината) и отговорност (изкуплението). Тази придобита отговорност кара хората да действат не според своите желания, а според прищевките на останалите.
Да вземем например отношенията родители – деца. През целия си живот
човек изпитва задължение към майка
си затова, че го е създала на този свят и отгледала. Въпреки че никой лично не е поръчал да се ражда или да бъде възпитаван. Това е безвъзмезден биологичен процес, дан към света, за който не се изисква възнаграждение или потупване по рамото. Често майките, макар и несъзнателно, допълнително натоварват детето с чувство на вина.
Порасналият син например може само да се разкайва, че е причинил на майка си нечувани страдания, като е потеглил на далечен път със самолет и тя през цялото време се е притеснявала за него.
А замисляли ли сте се колко бракове са конструирани единствено върху чувството за вина и съжалението? Колко ваши познати поддържат семейството си заради децата? Или защото другият няма да успее сам да си сготви пилешка супа и да плаща парното? Във всяка любовна и дори само сексуална връзка има един водещ – този с по-силния характер, този, който движи двойката напред. Често, за да компенсира своето второ място, по-слабият се опитва да вмени вина на относително независимия. Най-страшното идва, когато някой сам избере позицията си на жертва, а изфабрикуваната вина трябва да породи извратено чувство за отговорност у другия, което в повечето случаи преминава в досадно задължение. Кой е жертвата тогава?
Със сигурност като жертви се самоопределят днес онези между двама и трима човека, чиито животи съсипах. Почувствали се веднъж употребени, те не съзнаваха, че единственото, което правят, е да консумират. Но какво облекчение е да дегизират собствените си грешки като чужда вина. А когато истината излезе наяве, се оказа, че парчетата изобщо не са от един пъзел.
0 Коментара