„Поемете дълбоко въздух и два пъти по-дълго го издишайте, за да изхвърлите напрежението от деня.”
На Вили напрежението й е от нощта. Петнайсет жени, отпуснати на постелките в шавасана. Страхотна група сме. Всички сме на онази възраст, на която, преди да ни хрумне да се запишем на йога, сме си задавали въпроса: струва ли си изобщо на тези години. Обаче някой ни е казал, че за йога възраст няма, кога, ако не сега, когато децата са вече големи, излетели са от гнездото, изпълнили сме дълга си и можем да направим нещо за себе си. Най-после за себе си. След като сме направили всичко за децата си? О, ние знаем, че човек не може и не бива да прави всичко за децата си. Направили сме най-многото – създали сме ги. Оттам нататък сме ги обичали, не сме им пречили, ние не сме тук от чувство за лична вина. Напротив, гордеем се, че са станали големи и силни момичета и момчета, и се правим, че болката от липсата им е нормална някак, поносима почти.
Вдиииишваме.
Вили почти всяка нощ сънува един и същ сън, много кратък. Вижда сина си на вратата, той й казва: „Дойдох само да си налея водичка.” Той си тръгва, а Вили скача в леглото: „Детето е жадно!” Детето всъщност е млад мъж. Живее в Америка, много далеч от Вили. Издиишваме.
Това лято Вили отиде да го види. Детето я разходило из половината Америка. И въобще не е жадно. Няма никакъв проблем детето с водата, за разлика от хляба, защото няма вкуса на българския. Преди да се завърне от бригада в САЩ, дъщеря ми изпрати следното писмо. „Моля ви, когато пристигна, вкъщи да има следните неща: хляб (да не е сладък!!!), сирене (да не е „Фета”!), печени чушки (много). Яхния от праз и сини сливи. Сарми с кисело зеле. Супа от коприва, може и лапад. Десертът да не е чийзкейк, скрийте всички пакети с мюсли, да не ги виждам.” Винаги предпочитайте български билки – казва преподавателката ни по йога, която се предполага, че би трябвало да е заплесната по аюрведа, – щом растем на една и съща земя, значи те са най-добрите за нас.
„Отпуснете всяка част от тялото.
Челото, веждите, горен клепач, долен клепач…” На Нуши й личи, че се съдира от рев тези дни. Няма и седмица, откакто дъщеря й замина да учи в един градец до Лондон. „Дали ще се върне?” – попита, преди да започне часът по йога, докато все още се мотаем край постелките. Точно срещу нея сме Нина, Ирина и аз. И на трите ни дъщерите са заминали много преди това в Лондон. Какво да й кажем? „Бъбренето е онази човешка дейност, през която най-много изтича вашата енергия – казва ни често нашата преподавателка по йога. – Съхранявайте енергията си, не я хабете в бъбрене. Бъдете точни и кратки, не спестявайте мнението си, спестявайте излишните думи.”
Не, Нуши, най-вероятно няма да се върне.
Още преди да завърши, ще започне да попълва формуляри за кандидатстване за работа. Първо ще търси някъде да мие чинии, да сервира бира, да раздава листовки. Няма да намери. В ресторанта ще предпочетат филипинеца, който на въпроса как ще мие чиниите, ще отговори: без ръкавици и не непременно с топла вода. Ще се запише в сайта на au pair. Стая, храна и джобни срещу гледане на деца, не е лошо. Родителите на децата ще я попитат защо на толкова години все още няма никакъв трудов стаж. Нашите деца са по-възрастни от английските си състуденти в курса за магистратура. Тръгват на училище по-късно, учат по-дълго тук в гимназиите и университетите.
Трудно ще му е на нашето момиче пред английски родители
при конкуренция с 19-годишна австралийка. И така ще стигне до попълване на формуляр за по-сериозна работа, каквато всъщност заслужава. „Издишвайте бавно, много бавно, два пъти по-дълго, отколкото вдишвате, това изхвърля натрупаното напрежение!”
Като осведомихме Нуши, че не, най-вероятно няма да се върне, тя вдиша толкова напрежение, че имаше нужда от всичките йоги на света, за да го издиша. Трябваше да измислим нещо спешно и смешно. Ха, казвам, погледнете ни, ами че ние тук сме колкото за един чартър до Лондон, хайде след часа да наемем самолет и да отидем да ги видим децата. „Мен ще ме вземете ли?” Това е Валя. Валя е като ментов бонбон, каквото и да е на душата й, от нея винаги можеш да получиш малко свежест. Дъщеря й е в Люксембург. И тя отиде да учи, и Валя се е питала, сега вече има отговор – няма да се върне. „Къде без теб, Валя, вземаме те в самолета, ще те пуснем над Люксембург.” Как ще я пуснем ли? Хора, които практикуват йога, не се питат такива дребни неща.
„Първи закон: не прави зло нито с действие,
нито с дума, нито с мисъл – казва нашата преподавателка. – Втори закон: не обещавай, без да си убеден, че можеш да изпълниш. Обещанието е енергия, която си пуснал и тя ще се върне с негативна сила обратно към теб, ако не изпълниш…” Е да, де, ама ние ще изпълним обещанието си да пуснем Валя от самолета за Лондон, прелитайки над Люксембург. Валя обаче се съмнява: „Това е малка държава, може и да не я забележите отгоре.” Важното е, че Нуши се смее. „Ами аз?” – това пък е Вили. Нейната дестинация е САЩ, няма как да я вземем. Обаче в групата на по-напредналите имало няколко майки на деца в САЩ, ще се уреди въпросът и на Вили.
Плачем, смеем се и си въобразяваме, че сме млади. Преподавателката ни: „Човек е толкова млад, колкото е гъвкав гръбначният му стълб.” Нашите са гъвкави. Можем да падаме по стълбище, без да се потрошим. Душите ни обаче не са. Трошат се, ако скайпът дори само една вечер не звънне. Ако входящата поща е празна. В моята снощи имаше само една снимка. Странен натюрморт – буркан лютеница (£ 2,49 ) и парче сушеница (£ 2,35 ). Бързала е дъщеря ми, не е написала нищо. Но аз разбирам: купила си е българска домашна лютеница и българска сушеница от най-близкия турски магазин в Лондон. Беше ми разказвала, че когато отишла там за първи път, по-възрастният продавач обучавал по-младия как да казва „Добър вечер” на български. И ухаело като в магазинчето на нашата улица. Росен от Мюнстер: „Купуваме си българско сирене от турския магазин. Но хляб купуваме техен, защото няма наш.” И после хайде не сънувай, че дошли за водичка.
Плачем, смеем се.
„Обърнете се сега надясно и направете точно толкова вдишвания, колкото бяха и наляво. Дишане – издишане. Прилив – отлив. Пълнолуние – новолуние. Изгрев – залез. Планетата и човекът са баланс на енергиите.” Да, обаче нашата тъга е по-голяма от нашата радост. Какъв баланс е това? Дали пък не се уравновесява с това, че радостта на децата ни е по-голяма от тяхната тъга? Дано да е така, дано да е. Хазяйката на Тони я питала всички ли български думи завършват на „ца”, тъй трудно произносимо за нея като англичанка. Защо, учудила се Тони. „Уел…, защото лютеница, краставица, баница, мартеница.” Това е същата хазяйка, която попитала Тони „На коя дата трябва да сваля тази лютеница от ръката си?”. Всички хазяйки са опитвали лютеница, таратор, баница, пълнени чушки. „И сиренето в саламура не е гръцко, мадам, запомнете – българско е. Както и йогуртът не е измислен от „Данон”. И кирилицата не е руска! А столицата ни е София, не Букурещ!”
Когато същите тези наши деца бяха малки, попитах един датчанин защо техните деца мога да си играят с „Лего”, а нашите да не могат. „Защото ние сме им ги направили, затова могат да имат хубави играчки” – отговори той. Ние сме петнайсетина жени, които нямат лична вина. Нашата вина е колективна – не направихме държава за децата си.
0 Коментара