Виргиния Захариева: Да пуснем на свобода цветовете в нас

Какво е да си жена днес, Вержи, в общество, обзето от мания по младостта и външния вид? Взимам въпроса от анонса ти за едно „празнуване на женската заедност“, което предстои край морето през лятото – нарекла си го „Цялостната жена“.

Цялата козметична и wellness индустрия ни е повела на война с остаряването – неравна битка… Тук-там се чуват отделни гласове за правото ни да преминаваме с достойнство през различните възрасти. Но как? Принципът на огледалните неврони действа: образите и формите, които се лансират масово, формират един модел за сравнение, спрямо който сме винаги несъвършени. Това е нещо като кафкианска вина – неопределена, вид заплаха, че нещо не ти е наред, че не си както трябва… Трудно е да се измъкнем от това влияние, освен ако не събудим усещането за себе си.

„Такава, каквато съм“ е мотото на дискусията, която „Жената днес“ ще организира по случай 75-годишнината от създаването си. Двете събития имат близък заряд и пълнеж. Как очакванията, с които ни инжектира външната среда (социални стереотипи и мании, рекламни послания, социални мрежи, медии) влияят върху начина, по който изглеждаме, чувстваме и по който се заявяваме пред света?

Добре е, че с този слоган отбелязвате годишнината. „Жената днес“ също остарява… Хубаво е, че остаряваме заедно. Нека го мислим така: списание със 75-годишна традиция!

Списанията неизбежно задават модели и някои от тях са непостижими. Това създава напрежение, възхита, стремеж, желания. Това влияние се отнася до всичко, особено до външното, до изглеждането. От друга страна, не можем да не отчитаме реалността с нейните кодове. Въпросът е доколко ще й позволим да ни формира. И това зависи от устойчивостта ни, от стабилността на Аза ни. Твоето списание от години задава важни въпроси, които съпътстват жената днес – това създава необходимата дистанция, която осигурява повече и различни гледни точки към случващото се.

Как новите технологии и новите обществени вярвания преобръщат възприятията ни за красотата, можеш ли да кажеш?

Удължава се времето на жената. Има повече време за апетита й да опита различни роли, да опознае света, да има повече от всичко и, ако съумее да се възползва от това за повече радост, би било чудесно. Виж колко пъти повторих думата „повече“.

Ще се научим ли някога жените да бъдем заедно? Не са ли повече нещата, които ни разделят?

Женската солидарност е въпрос на осъзнаване на собствената автентичност и респект към другата жена и нейната автентичност. Единството на хората се получава, когато гледаме в една посока. Каква да е тя за жените освен радост, смислен живот и добруването на този свят?!

На жената, като корена на обществото, й е време да се погрижи първо за себе си, защото, ако тя е добре, любимите й същества също имат шанса да са добре. Майката има всичко в себе си, за да може бебето да оцелее и да расте здраво. Но ако тя не е добре, какво наистина може да даде на детето си и на каква цена?! Жените са  сила – всяка една по отделно и особено, когато се съберат заедно.

Спомням си какво ми каза водещият на една група за мъжката и женската енергия: „Като ви гледам, българките сте много разединени. Мъжете ви се обединяват по-добре“. Дали това все още е остатък от малцинствения комплекс, в който се борим помежду си за благоволението и привилегиите, които идват от мъжете? Е, това беше преди 20 години. Сега ми се струва, че сме се променили много в тази насока – в далеч повече неща успяваме заедно, помагаме си и се подкрепяме.

А къде е ключът към цялостната жена – в автентичността ли?

В чувството за собствен център. В щедростта към себе си. В доверието в тялото и интуицията. Чувството за доверие е присъщо на тялото ни и ако сме будни за него и се вслушваме какво става навътре в нас и се подчиняваме на тихия му глас, всичко ще е наред. Защото тялото не иска много. То винаги иска простички неща. Като възстановим тази връзка, няма нужда да прекаляваме. Появява се усещането за ДОСТАТЪЧНО. Автентичността не може да бъде цел. Тя е излъчване, което е следствие от много неща: как се отнасяме към себе си, към света, какви избори правим, дали живеем своята истина, проявяваме ли се? Да, такива, каквито сме!

Ти си учител – включително и мой личен – по творчество и себе-приемане. Как да творим себе си, как да подкрепяме и съхраняваме нашата хубост и мъдрост – можеш ли да посъветваш онези, които се лутат?

Ние взаимно се учим една друга. Събираме се заедно и правим неща, създаваме нещо. Това е тъканта на женската заедност. В нея има много цветове, нашите цветове. Да пускаме на свобода цветовете в нас – това е рецептата. Толкова е кратък този живот! Качествени хора на едно място, с желание да се развиват, да учат, да търсят… какъв подарък! Тук сме, за да видим кои сме. Да се споделяме. Твоето любопитство, Мира, е израждало толкова истории от мен. Разказвала съм ти ги, защото си ги искала. А ти си ги предавала нататък чрез тази медия, за която се грижиш и чрез която обхващаш търсенията на жената днес, вчера и утре.

Помниш колко сутрини сме ставали по тъмно, как тръгвахме за билки в планината, как треперехме в утринната мъгла, облечени в дебели пуловери, с чаша горещ чай на чардака на родопската къща в очакване на практика и медитация. Има ли нещо по-красиво от споделената тишина, в която рисувахме с часове?! Познаваш вятъра, който се втурваше в камбанките по чардака, и исото ниско долу от шумоленето на стотици изрисувани листа.

Да бъдем заедно, да творим, да палим огън, да месим хляб, да чистим къщата, да варим сладко, да мълчим и да слушаме дъжда, да пеем и танцуваме, да плетем венци, да работим в градината, да приготвяме храната за другите. Това е тъканта на женската заедност… Женски неща. Да, женски. Истински. Да се споделяме по пижами, да си разказваме истории, да сме съпричастни. С облекчение да разбера, че и другата го е преживяла това, че не съм сама и да мога да се отпусна в ръцете й, докато ме носи в топлата вода…

Оставането по този начин в женска енергия храни, изкърпва рани, връща сили, вдъхновява – преди отново да се впуснем да изследваме света, преди пак да погледнем към мъжете. Това ще правим и това лято на морето и в планината. Ще бъдем за-Едно…

Кое надделява в живота ни като жени: стремежът да сме винаги перфектни – като част от някакъв неписан обществен договор (но никога не сме достатъчно красиви, слаби, успешни, нали?) – или щастливото съжителство с малките ни несъвършенства?

За да се случи това щастливо съжителство с нас самите, е нужно да сме честни със себе си, да се свързваме по-често с тишината вътре в нас. Да оставаме сами. С природата. Да пребиваваме повече в настоящето. Да поемем отговорност за качеството си на живот.

Втората половина от живота е време, когато жената може да възстанови личната си власт, да намери истината за себе си и да се осмели да я живее. Тогава Азът й е по-укрепнал и тя може да избере как да влиза в света, да си разреши да бъде себе си. Това е време, когато жената има шанс да намали тътена на родовата история, която тежи над нея като очаквания, когато може да повдигне воала на травмата си и да достигне до напълно различна интерпретация на същността си. Някои жени и от по-рано познават удоволствието на зрелостта.

Снимка Камелия Спасова

Ако красотата е цялост, нашата цялост (а аз вярвам в това) – то за кои части от себе си непрекъснато забравяме, загърбваме ги и се ограбваме така без милост?

Нашата същност. Потъналите ни същности. Когато потъне някое наше качество, се получава дупка. Примерно усещането за стойност. За присъща стойност. Когато сме били неглижирани, не сме се усещали специални и желани от родителите си, се утвърждава разколебаване в собствената ни стойност, в това, че заслужаваме да бъдем обичани. Нататък следват много случаи, в които самите ние започваме да се предаваме. Познато, нали? Само-саботиране. И се опитваме да запълваме тази дупка с какво ли не: работохолизъм, покупки, отношения, покриваме я с неглижиране на нуждите ни или със свръх-активност (или просто ги редуваме). Под тези поведения винаги се крие някоя потънала същност. Да я открием и интегрираме отново е наша лична работа.

Нужни са търпение, кураж и приемане, за да се вгледаме внимателно в липсата, а не да бързаме да я затъпчем с нещо. По-често първо я виждаме в някого от обкръжението си и се дразним – как си позволява този да проявява стойността си!? Да сме раздразнени е една от вратите, през които можем да влезем в дупката. Добрата новина е, че под дъното на дупката неотменно стои наша същност. Тя е винаги там. Защото се раждаме съвършени.

В сайта на Виргиния Захариева www.virginianotes.com можете да видите всички процеси, които тя организира.