Извънредното положение е вече зад гърба ни и можем да поемам глътка въздух от облекчение. Дойде време не просто да направим равносметка за изминалите три месеца, а и да се подготвим за настояще, което няма да е “както преди”. Безспорно, пренареждане ще има, защото случилото се е едно огромно изпитание за цялото човечество. Изпитание, за което никой от нас не беше подготвен. То засегна здравето на много хора, а психиката – вероятно на всички ни.
Коронавирусът пренареди почти като кубчето на Рубик всичко около нас. Дори и възприятието ни за обич.
Умеем ли да обичаме безусловно в дни на изпитание? Умеем ли да подкрепяме всеотдайно? Умеем ли да приемаме безрезервно? И по-важното –
дадохме ли си искрени отговори?
Оказа се, че има семейства, които, оставайки заедно физически под един покрив за по-дълго време, разбраха дали действително се обичат, дали изпитанието ги прави по-сплотени, или всъщност живеят по инерция. Осъзнаха, че преди карантината те не са живели заедно, а са съжителствали. Всеки със своя свят, своята работа, своите приятели, своя принос в плащането на сметки и покупки и някакви общи ангажименти „помежду другото“, прибирайки се в общо жилище, но не и в един дом.
Коронавирусът пренареди нашите приоритети.
Коронавирусът пренареди нашите ценности.
Ценности, които някои хора си мислеха, че имат, а всъщност се оказа, че нямат. Дали истински важното за нас е да гоним кариера, срокове, пари, полети и командировки? В тази гонитба често губим себе си. Губим и своите ценности. В последните години под „ценности“ мнозина не разбират духовни ценности, а материални – първите две нива на пирамидата на Маслоу. Искрено се надявам това „разтърсване“, което преживя цялото човечество, да пренареди тези ценности и да се замисляме за четвъртото и петото ниво на същата тази пирамида – за себереализацията и себеутвърждаването, за приятелите.
„Дали коронавирусът ни направи по-мъдри и по-добри?“
Журналисти и психолози усилено задават този въпрос, а някои от нас се престрашиха да го зададат и към себе си. Отговорът няма как да е еднозначен, но съм убедена, че много хора действително станаха по-мъдри и по-добри. Станахме свидетели на болката на хора на други континенти и я съпреживяхме. Това страдание докосна сърцата ни, независимо от географската отдалеченост. Замислихме се за това, че сме част от цялото, а не всеки за себе си. Дадохме си сметка, че сме неизменно свързани и това, което се случва на другите, може да се случи и на нас. Целият свят прояви съпричастност и си стоя вкъщи, за да пази себе си и другите.
Осъзнахме, че сме изключително свързани
и през призмата на комерсиалното потребление. Не можем да си купим батерии от Китай, защото там в момента е затворило производството. И затова няма батерии за играчката на детето ни. Дадохме си сметка, че ни пука за човешки животи, едва след като усетихме неудобството в ежедневието си…
Шоково ни дойде и невъзможността да пътуваме. Да прелетим до Айфеловата кула и да погледнем света отгоре, в Лувъра да намигнем палаво на Мона Лиза, да хванем самолета и да се потопим в рая до Малдивите. Не можехме да отидем дори до родните си места, до гробовете на баба и дядо, а някои хора и до родителите си. Други пък, с месеци не бяха със семейство си, защото не са български граждани, но имат деца и съпрузи тук.
Чрез тези изпитания някои станаха по-мъдри. С вяра, че можем да се справим с всичко, ако се обединим. Други се поддадоха на страха и паниката и се сбиха за пакет тоалетна хартия… и демонстративно не спазваха правилата за изолация и мерките за превенция. С гордост при това.
Пренареждане имаше и в семействата.
Времето спря и отново започнахме да прекарваме време заедно у дома. Много родители осъзнаха, че не умеят да общуват с децата си и сякаш въобще не ги познават. Готови са да работят до пълно изтощение, за да им осигурят всичко – елитно училище, куп извънкласни обучения, спорт, езици, изкуство, но нямат сили и подход да общуват с тях, не ги разбират. Тези родители трябваше да се запознаят наново с децата си и да преоткрият комуникацията помежду си. Както с децата, така и с половинките си.
Коронавирусът пренареди и света на децата.
Най-малките не можеха да играят заедно с други деца навън, да се радват на слънцето, да създадат приятелство, правейки първите си крачки в парка. Тези, които точно бяха срещнали първата си ученическа любов, загубиха радостта да се държат за ръце, да се целунат, да се прегърнат… Вместо трепетно, това беше опасно. Общуваха само онлайн – нещо, от което толкова много се опитвахме да ги опазим.
Наложи се баба и дядо да разбират от Zoom и Viber, за да общуват с внуците си. Наложи се учителите в пенсионна възраст да разучат онлайн системите за преподаване. Това беше най-дълбокото пренареждане – на обучението на децата, на ценностната система, на начина на общуване. И осъзнаването, че никога не е късно да научиш нещо ново.
Децата бяха лишени от радостта от игрите навън, катеренето по катерушките и люлеенето на люлките, букетите от паднали листа от дърветата. Не усетиха аромата на тази пролет, не ги погали слънчев лъч.
Коронавирусът е вирусът на социалната дистанция. Това е неговото истинско име и същност. Социалната дистанция запази нашето здраве и нашия живот, но ни ограничи в изразяване на чувствата и емоциите си пълноценно. И това засяга най-тежко децата. Дали утре, когато дете види някой възрастен човек да се подхлъзне на снега, ще му подаде инстинктивно ръка, за да му помогне? Или ще запази дистанция, ще отмине, защото така е по-безопасно?
Какво ни отне коронавирусът и какво ни даде?
Да, направи ни по-грамотни в дигиталната среда, научихме се да правим бизнес конференции, онлайн обучения и рождени дни дори. Но ни отне свободата. Свободата да излизаме, да се забавляваме, да се прегръщаме, да се целуваме, отне ни мечтите за пътешествия – да летим, да плуваме, да видим и чуем лично поздрава за Великден на папата на площада във Ватикана, да се изкачим до Мачу Пикчу, да стъпим в храм в Азия, където да си събуем обувките и да коленичим в него с още стотици хора.
Искрено се надявам точно отнемането на свободата ни да ни направи по-отговорни. Да не се страхуваме да подадем ръка за помощ, защото този отсреща – болният, страдащият – може утре да си ти. Силно вярвам, че това “корона пренареждане” може да ни направи по-добри, по-мъдри и по-човечни в тази асоциална обстановка. Дори да върне близостта ни, която не зависи от физическите измерения.
А Вие в какво вярвате?!
0 Коментара