Вицепрезидентът Илияна Йотова: Между #metoo и писмото на Катрин Деньов избирам второто

Вицепрезидентът на България г-жа Илияна Йотова откри Второто издание от серията дискусии ЖЕНИ. ТЕХНОЛОГИИ. ВРЕМЕ, което този път отдаде дължимото на юбилея от демократичните промени у нас. Разговорът бе под мотото „30 години. Женският прочит на Прехода и преходите“. Събитието бе организирана от списание „Жената днес“ и се проведе в Литературен клуб „Перото”. Дискусията даде любопитни отговори на въпроса – как се промени българката за последните 30 години. Вижте част от изявлението на г-жа Илияна Йотова: 

Аз съм от поколението на промените. През 1989 година, в годината, в която завърших образованието си, светът се преобърна, и така както бяхме мечтали за една кариера, за една професия, за едно бъдеще, се оказа, че, буквално за една нощ трябва да оцелеем в едни много различни, променени и непознати условия. При това като всяко нещо, което е непознато и ново – достатъчно плашещи.

Ако днес ви кажа, че сме били достатъчно информирани за това, което ни чакаше, за това как ще протекат тези промени – няма да говоря истината. Днес си признавам, че за тежките решения, които понякога трябваше да вземам в личния си живот, по-скоро ме водеше някакъв инстинкт, женска интуиция, отколкото, както днес е модерно да се казва – вземане на информирани решения.

През 2019 година говорим много по голямата тема за

равенството между половете.

Когато става дума за преход или жени, тази тема изниква формално от нищото. От впечатлението ми от разговорите ми с моите родители, от онзи малък стаж, работен, който имах за цялата 1989 година, съдя, че тази тема за равенството някак отсъстваше от онова общество. Дали защото съвсем друга беше концепцията на бившия вече социализъм за темата равенство между мъже и жени, дали защото на жената се даваше едно друго право или даже по-скоро задължение… Никак с добро око не се гледаше на жени, които не ходят на работа, трябваше да има някаква извънредна причина, за да си стоят вкъщи. На жената

не й се отреждаше място само да се грижи за домакинството

и да отглежда деца, а беше задължена да върви на работа, независимо от степента на нейното образование, но някак тази представа за мъже и жени беше съвършено различна от това, на което сме свидетели днес и между другото, такава каквато е традицията на западните общества. Дали е имало добри и лоши страни, не мога да съдя, защото много малко съм живяла в това вече като работещ човек. Но, разговаряйки с моята майка, тя въобще не може да си представи да не ходи на работа. При това тя е хидроинженер по професия, строеше цял живот язовири, много рядко я виждахме, разказвала ни е как са живели във фургони, и никога тя или нейните колеги

не са смятали, че това не е женска работа.

Колко са ощетявали децата, колко те са били отглеждани от баби и дядовци, дали това е добро или лошо, в крайна сметка нещата са индивидуални. Аз съм голям противник на това да се правят големи заключения. Така или иначе, това видимо равенство на двата пола по отношение на кариера и работа, създаваше една по-голяма конкуренция между мъже и жени, и аз като жена много добре зная, че стремежът винаги да се доказваш, че си добрият – и професионално, и по отношение на ценз, професия, образование, работа – ако не повече, то поне наравно с мъжете.

Преди 4 седмици в Брюксел се състоя една много интересна дискусия, която се провежда всяка година и всяка година се измерва един индекс на равенството между половете. Този път Европейската комисия надмина себе си – обикновено сухите доклади и диаграми, които изнася, този път бяха разнообразени от едно сравнение, един образ за това, че този индекс за установяване на равенство между двата пола от новото хилядолетие насам се движи с бързината на охлюв. Затова нарекоха

индекса на равенството на половете през 2019 година „Индекс Охлюв“.

Много е интересна разбивката на държавите-членки – има държави, в които почти е постигнато това мечтано равенство – Италия и Франция, Германия донякъде, Скандинавието е в първата половина, някъде в златната среда са страни като Гърция и Испания. Много ниско ниво в тази класация заемат бившите социалистически страни. Което подтиква към сериозна тема за размисъл. Дали през тези 30 години сме загубили достатъчно много от това, което сме имали, или сме си мислели, че преди тези 30 години е имало в действителност равенство, а неравенствата са били скрити умело в онази система? Но все пак в тази група на изоставащите сме в една по-добра позиция, преди Вишеградската четворка.

В какво изоставаме?

Обикновено се говори за това, че има неравенство в заплащането между мъжете и жените, участието на жените в управлението на фирми, бордове на банки, в информационните технологии. Аз съм една от щастливките, когато отивам на подобни международни форуми, че все пак България е представена в това отношение по-добре, дори от някои утвърдени демокрации в Западна Европа. Има още доста какво да се направи. Отдавна говоря и с представители на изпълнителната власт, че една сериозна практика, която съществува в някои страни, би могла сериозно да помага на жените. Това са т.нар. „социални бонове“ и гъвкавото работно време. Можете да си представите как бихме могли да се възползваме ние жените, ако имаше възможност безработни хора или хора с ниска квалификация,

да ни помагат в неизбежните задължения,

които всяка жена има, почасово да стоят с децата, когато те не могат да са на детска градина или са болни, или просто някой да дойде и да подреже цветята. Има страни в Западна Европа, които имат такава система на бонове. И тези, които получават бонове, които са една определена твърда сума, след това с тези бонове могат да плащат и детската градина на децата си, даже обучението в университетите. Могат да плащат и в супермаркета.

Публична тайна е, че в София, за да запишете детето си в детска градина, трябва да изтеглите жребий, и ако то има късмет – ще попадне там. Или да чакате с месеци, да нямате кой да го гледа, да отсъствате от работа – това е другият сценарий. И можете да загубите и работата си заради това. А такива добри практики можем да приложим и при нас, след като вече някъде работят.

Днес много си говорим дали има реална еманципация сред жените. Говорим много по-свободно за различни неща, от такива каквито бяха буквално забранени преди 30 години. От това

как жената може да изглежда по-добре,

колко напредна естетическата медицина, колко много жени прибягват до нея – за добро или за зло, защото, знаем, резултатите не винаги са добри. Да се грижим за телата си, да разполагаме със себе си, да бъдем достатъчно еманципирани в женския свят помежду ни. Това обаче дали е скъсяване на дистанцията с мъжете е въпрос с повишена трудност. Дали се промени отношението към нас, жените? Ако трябва да избирам между големия световен спор – между #metoo и писмото на Катрин Деньов – аз съм от онези, които биха подписали писмото на Катрин Деньов.

Много често през тези 30 години се намесваше и политиката. Имаше период през 90-те години, в който чествахме 8 март, това си беше наш празник,

мъжете ни извеждаха на вечери, подаряваха ни цветя…

Имаше и друга категория жени, които веднага се отрекоха от него, казаха, че това е комунистически празник. Имаше и трета категория жени, които го празнуваха тайно. Преди четири седмици в една от федералните части на Германия, там където столицата е Берлин, 8 март стана официално неработен ден, официален празник – ден за защита на правата на жените. При това един празник, приет не от бившето социалдемократическо управление на Берлин, а от християндемократите. Жените си избраха този ден да бъде неработен.

Казвам го, защото аз също приемам този ден не само като ден на жената, на майката, а като ден, в който трябва да помислим за женските права. За мен е унизително и не го допускам и в личния си живот в този ден да ми продават два чорапогащника на цената на един, защото е 8 март, да ми сервират бира в розова чаша, а искам да се чувствам човек със самочувствие – една жена, която е обичана, уважавана и ценена от всички, които я заобикалят.

Днес за жените може би е най-трудно в политиката.

Една част, в която не сме стигнали още стандартите, това е политиката. Замислете се за целия този преход, за тези 30 години, как изглеждат жените в политиката. Един единствен министър-председател жена, при това на служебно правителство. Колко пъти предложихме жена за президент? В нашето общество има някаква преграда, не зная откъде е наследена, при положение, че в държавната си традиция България твърде рано позволява на жените да гласуват, за разлика от утвърдени демокрации, каквато е Франция например.

А коя беше най-употребяваната дума в изборните нощи, сега на местните избори? Ако направите един контент анализ, ще видите, че най-често употребяваната дума е „демокрация“. Благодаря на моя екип от млади хора, които от всички тези изборни студиа извадиха думата „демокрация“, но около нея винаги с по едно негативно определение.

Липсваща демокрация, недостатъчна,

злоупотреба с демокрация, заплаха за демокрацията. И това, забележете, е употреба не само от социолози, не само от политолози, а от самите политици – от управляващи и опозиция. 30 години по-късно около това се върти цялото ни обществено съзнание, от това чувстваме някаква недостатъчност, дефицит. Разбира се, всеки го разглежда от своята си гледна точка, но така или иначе изводите са общи.

Когато се връщам 30 години назад, премахването на Желязната завеса даваше надежди за обединение, за единство, за сваляне на бариери, за премахване на предразсъдъци, включително в глобален, европейски модел – между Изтока и Запада, вътре в обществата. Макар че

доста от тези надежди и мечти се изродиха

в първите години. Страшно много се дразня обаче и споря до дупка с всички онези, които зачеркват живота преди 1989 година, зачеркват нашата действителност. Това е най-малкото некоректно и неуважително към живота на нашите родители. Ние не приемаме всичко от това време, светоусещане, идеи, особен поглед – към нашия собствен живот и към миналото, но отрицанието е проява преди всичко на слабост.

Вижте какво се случи в България, което е и доста характерно за целия Източен блок –

първите прояви на протест се случиха заради екология.

Русенското движение. За мен беше много любопитна статията в последния брой на „Жената днес“ за жените в Русе – какво си спомнят те – как първите протестиращи са майките с количките. Тогава, когато думата протест за нас, по възрастните, които помним това време, не беше позната във всекидневния ни речник. И изведнъж тези жени се вдигат в името на децата си, в името на това да запазят живота си и природата. И вижте къде е парадоксът? Днес няма нито една сериозна екологична партия в цяла Източна Европа, включително и в България. Много бих искала да има такава партия в България. За съжаление през последните 30 години нямаме сериозен такъв политически субект, който да е представен в Народното събрание, което автоматично намалява възможността за влияние. Подобна е ситуацията и в други страни в Източна Европа.

Не съм виждала изследване, което да направи един разрез

кои са по-разочарованите от прехода –

мъжете или жените? Би ми било интересно да прочета. Тук още се спори дали преходът е свършил или още продължава. За една държава, която е на последните места по всички възможни критерии в Европейския съюз едва ли можем да считаме, че преходът е свършил. По някои финансови, социални и икономически показатели сме на нивото на развиващите се държави.

Важно е и какво се случи като честване на тези 30 години. Мога да направя едно сравнение с преди 10 години, когато се отбелязваше 20-годишнината от падането на Берлинската стена. Тогава в Германия се събраха всички световни лидери, едно огромно мнозинство,

символично разрушиха още веднъж Берлинската стена

и направиха една клетвена декларация такива стени повече да не се издигат. Тази година в Германия беше далеч по-скромно. Г-жа Меркел покани само лидерите на Вишеградската четворка, не зная как да го тълкувам – може би най-отявлените противници на Европа в момента, или поне най-резервираните. Дали защото на нея й харесваше олицетворението на нежните революции… Но някак фойерверките от преди 10 години липсваха… Повечето политици в Европа избраха Фейсбук комуникацията. Това също е много интересен факт. Колкото и Фейсбук да е социална мрежа, в която виреем всички, все пак Фейсбук остава не толкова интерактивен. Остава анонимен, ако щете, защото

човешкото общуване не е само думи –

отнема възможността да погледнеш другия в очите, да изразиш това, което мислиш, с жестове, с поглед, а това нашите политици и много европейски политици си спестиха.

Днес като че ли е много трудно да се направят равносметки, а да не говорим, че няма никакво желание да се правят равносметки за тези 30 години, може би защото и в европейски план нямаме точен отговор как искаме да се развива Европа, къде сме ние, къде е Изтокът и Западът, дали тези пропасти продължават да живеят, дали ще има Европа с нови разширения. Въобще какво става оттук нататък. И затова може би удобно се избра Фейсбук общуването.

Аз съм от хората, които не приемам такива тежки и радикални твърдения от рода на „В България няма демокрация“. Напротив, имаме демокрация. В България, 30 години по-късно, хората вече не се задоволяват с тази „плакатна демокрация“. Да, имаме свободни избори, да, имаме различни институции, които са заковани в нашата Конституция – всяка една със своите правомощия. Но хората вече

искат нещо различно, искат качество.

Искат тези, начертани на книга критерии за демокрация да бъдат изпълнени. Искат те самите да имат много по-сериозно участие във взимането на решения. Едно от нещата, с които се злоупотребяваше на последните избори, освен думата „демокрация“, беше думата „граждани“. Гражданите това, гражданите онова. При това се правеха едни дълбоки разделителни линии – кои са граждани и кои не. Това е недобрият подход към нас като общество. Всички сме граждани на тази държава, но искаме да се намерят онези механизми, с които можем да участваме повече във взимането на решения. И съм убедена, че ако тази възможност се отвори, нещата в България ще се развиват в по-добра посока.

Мислехме преди 30 години, че падането на тоталитарните режими непременно ражда демокрация. Оказа се, че

тя е доста крехка и чуплива

и за нея трябва да се работи всеки ден. Започнахме с правата на жените. Смятам, че в последните години има регрес въобще в защитата на човешките права. Залитането в радикализма, в ксенофобията, в популизма, на моменти в буквално кафяви настроения в обществото, носи в себе си липсата на защита на човешките права. Това е по-страшно. Понякога лесно се отказваме от това, което сме имали. Дълга тема е откъде се зароди. Разбира се, и у нас, в българските форуми… Дали това не е липсата на отговор, който не ни дадоха онези, които трябваше да взимат решенията за тежката криза от 2008-2009 година? Когато хората

не виждат една държава,

която може да се бори с неравенствата, несправедливостите, една част от тях завиват в тази посока…

Много ми се иска да има по-сериозно участие на гражданското общество в България – нещо, което не направихме за тези 30 години.