В гениалния сериал на Сорентино „Младият папа“ Джуд Лоу, който играе фиктивния Пий XIII, се запознава с мъж и жена. Те твърдят, че са отдавна изгубените му родители. Спомените на светейшеството са мъгляви, семейството му го е изоставило като малко дете, но той цял живот сънува миризмата на нежност и лято, която майка му излъчва. Папата пренебрегва всички представени доказателства за родителство, приближава се до жената, затваря очи и подушва врата й. После категорично прогонва измамниците. Жената не мирише на мама.
Казват, че
миризмите са в категорията на краткосрочната памет
Едно повяване на вятъра и сетивата ти заменят спомена за аромата на първата ти любов с мириса на нова авантюра. Но за мен обонянието е по-важно. То е в основата на най-дълготрайните ми пътувания назад.
Сред най-най-ранните ми спомени, например, е миризмата от чекмеджето в нощното шкафче на баба. Шкафчето беше от тежко орехово дърво, а чекмеджето се отваряше трудно. Баба държеше в него прилежно изгладени носни кърпи, знаете – онези, които някога раздаваха по сватбите, както и някои дамски, бродирани, с инициали и дантела, каквито градските кокони изпускали случайно на пътя на напетите левенти и този жест съдържал повече информация от няколко любовни писма. В чекмеджето имаше още празни флакончета от парфюм, кесийка с благоуханни изсушени треви, стара стихосбирка, чийто автор не помня, но помня, че в края на съгласните стоеше буквата ъ или ь, което превръщаше стиховете от любовни в комични. Между пластовете кърпи от време на време баба притуряше нови тайни неща, които изучавах с огромен интерес, разбира се – тайно. Та това чекмедже излъчваше неповторима миризма на дърво, прах, лавандула и загладена от гореща ютия българска роза, което означаваше –
аромат на въздишки и стари времена, освен това – на сигурност, уют и топлина
Безотказна асоциация с дом.
С времето баба си отиде, а с нея си отиде и уханието на чекмеджето, макар още да стои в същата стая. Било е мирис на баба и детство, не на лавандула.
Имам съхранени „файлове“ с миризми и от по-късна възраст. Например „при мама“ мирише на печени чушки за кьопоолу. И на нафталин от пакетираните зимни дрехи в гардероба. Мама слагаше опаковки от „луксозни“ сапуни, но ароматът на нафталин е убийствен, нищо не може да го неутрализира. Слава Богу.
Когато се разведох, ми трябваше известно време, за да намеря опорна точка. Направих детската стая, разместих мебели, освободих си място само за мен, изхвърлих нещата, които ми напомняха нещастливи дни. Но къщата ни се превърна в дом, едва когато започнах да готвя за дъщеря ми. Кухнята се изпълваше с ухания (в началото – на загоряло), а детето щедро ме успокояваше, че въобще не е нужно да се изсилвам с мусака, като мога да изпържа няколко яйца.
Дъщеря ми беше на 5, когато отиде за първи път на лагер. Тогава си взе моята пижама, за да й „мирише“.
Носеше си парче „дом“ в сака, за да не й е мъчно.
От няколко години семейството ни отново се разшири. Банята се изпълни с аромат на мъжки парфюм. И докато крояхме планове какъв ремонт ще направим, как ще сменим тапетите и какви пердета ще изберем, се оказахме щастливи собственици на куче. Малко куче и нови тапети са несъвместими понятия, разбирате. Всъщност, апартаментът ни заприлича на военно-временно убежище, в което всичко ценно е качено на високо, а долните редове столове, маси и шкафове са живописно изгризани. Честна дума, не смеех да поканя гости, но пък домът ни беше пълен с лай и смях. Затова, когато кученцето го блъсна кола, къщата ни се видя отвратително празна, чиста и тиха. Дъщеря ми ходеше увита с кучешкото одеяло и не ми даваше да измия прозорците, по които стояха следите от мокрия му нос.
Издържахме 6 дена и прибрахме друго куче. Сега миризмите вкъщи отново са си както трябва. Книгите пак са качени на високо, а нетапицираните дивани са пълни с косми. Всичко е наред.
Някой беше казал, че хората са единствените живи същества, които позволяват на децата си да се завръщат вкъщи. Домът е завръщане при някого. При човек. А напоследък и куче.
0 Коментара