Съществуват неща, които осъзнаваш и на крехките 15 години. Емоции, стоварващи се с цялата си тежест, когато все още за лично удобство и успокоение родителите те наричат „дете“. Моменти, чупещи дъха. Оставащи завинаги в съзнанието като „първата стъпка към цяла личност“. Борбата за равноправие без феминизъм. Целите личности са единственият път към нормална двойка.
Затова исках да му докажа, че мога. Да отстоявам правото си да бъда пълноценна носителка на две Х-хромозоми въпреки голямата разлика в годините и фактът, че именно заради това поставяше отношенията ни под въпрос. Не ми стигаше да съм „симпатична мацка“, целех се по-високо. Да съм Съвършената. Композиция от кокетна инфанта, смирена половинка (или може би непокорна осминка), авантюрист, любовница, разбиращ приятел. Lady пич.
Първият ни скандал ме побърка
Кой да предполага тогава, че така правят големите, че това не е краят на света. Но аз реших да сложа финалната точка поне на моя. От ръба ме делеше единствено едно идиотски спонтанно решение. Страх? О, да, имаше го. Желанието да му натрия носа? Надделяваше. Близките ми? Никога не са ме съдили жестоко, щяха да понесат и това. Така в една чиста утрин се озовах на парапета. В главата ми препуска влак с коловози „Мразя го!“ ; „Защо не ме обича?“ ; „Какво ми липсва?“ ; „Майната му!“. Краката ми треперят, но от адреналина се чувстам някак щастлива. Не мога, това е единственият начин да се справя и да изляза от ситуацията. Разпервам ръце, поглеждам за последно няколко тъпо мотащи се чайки и продължавам напред. Или надолу, все тая. Към безкрайното синьо и
края на агонията да си мисля, че ме презира
Метал. Облаци. Мисли. Въздух. Малки хора. Миниатюрни лодки. Крясък. Баам. Краката ми треперят, всеки нерв вибрира, а чувството за самосъхранение плаче, наритано в ъгъла.
Не знам дали трябваше да го правя. Опипвам наум тялото си за болка. Няма я. Наистина не съществува. Облива ме надежда, че сега всичко наистина ще е наред. Фред и Барни.
Докато размишлявам върху малките бягства от големите неща, чувам гласа му: „Направи го все пак, честит първи бънджи скок, обичам те“.
И страх няма, за първи път.
0 Коментара