От прекрасното списание „Жената днес” ме попитаха искам ли да пиша по темата за изборите. „Политически ли?” – стреснато попитах аз. И така започна всичко.
Намирам се в Австрия, в центъра на Виена, през зимата, и си мисля за настоящето. Забравям всъщност колко важни са спомените. Спомените за всичко онова, което е преминало. Защото всяка стъпка в пясъка е ново решение, нов смисъл, нов път към светлината…
Поне за мен е така – живея ден след ден и дъх след дъх в името на идеята да изградя неоспоримия си образ, да избягам от неистинната действителност. Все по-често стоя буден по цели нощи и питам себе си дали съм постъпил правилно. Дали съм завил в пресечката, която води към улицата на моята любов?
Любовта е най-великият избор, който човешкото същество може да направи.
И ангелите обичат, помнете.
И това стои над цялата останала бутафория, която ни заобикаля в ежедневието. Грешките губят давност, когато човек изслушва сърцето си…
Не ме питайте къде е моето сърце. То сега е другаде, но болката утихва, щом пред вас разливам хаотични, но искрени изречения. Изречения, родени в самота…
Какво е да направиш важен избор в живота си? Ще ви дам моя отговор – това е повече от необходимото за всекиго. И понякога е болезнено. Откровено болезнено.
Майка ми наскоро се опита да поговори с мен. Попита ме дали съм щастлив и спокоен за бъдещите си мигове. Замълчах, почувствах се крайно объркан, изгубих се сред мислите. Умът ми опустя. Тогава осъзнах, че ничий избор не е безвъзмезден, че подредбата на този свят е предопределена и най-вече – всеки скок между две пропасти носи своя чаровен риск.
Заповядах на страха си да ме послуша,
да се отдалечи от мен така, както балонът се отдалечава от погледа на разплаканото дете, което го е изпуснало. Следва нов избор, нов изпуснат балон, нов плач…
Така е – в днешно време смелите хора са нищожно малко. Налице е рутината, неудовлетворението от лошите условия в държавата, високите сметки за ток, локвите кръв пред парламента, сваленото правителство, похабените животи, хорските крясъци. Заслужените крясъци. Крясъци, породени от безсилие, от липса на правото да бъдеш човек. Имах желание да избягам от тази проблематична точка, но реално не съм способен на подобно предателство. Думите ме дърпат натам, аз съм кукла на конци, движена от кукловода на своето ясно съзнание, и именно затова ще си позволя да изрека следното: човечеството има право на топлина. Както искате го разбирайте. Когато отнемеш храната на което и да е същество, то неминуемо става звяр. Гладен, хищен звяр… И още повече – звяр, водещ след стъпките си глутница премръзнали зверове. Оттам нататък водещ е инстинктът. Нищо друго освен инстинкт да съхраниш и малкото останала национална памет, да се пребориш за бъдещето на близките си.
Тогава си истински герой.
България помни своите герои. Под герои имам предвид Левски, Ботев, Бенковски, не Азис. Казвам го неслучайно, защото добре знам, че сред подрастващото поколение мнозинството е далеч по-информирано за която и да е поп фолк дива, отколкото за Яворов, например. Простете за тъжния факт, но това е самата истина.
По въпроса за протестите се изписаха хиляди редове, а проблемът остана нерешен. Правителството падна, а тъгата доплува до повърхността. И аз, тук и в този момент, бих попитал: мила родино, защо прогонваш от сянката си младите интелигентни хора? Защо аз не мога да получа достойно образование в София? Защо трябва да бягам тъй далеч от твоя силует? Защо? Защо? Защо?
Въпросителен знак, оставен без отговор. Заглъхнал въпрос. Удавен въпрос. Съвсем в края на страницата искам да ви уверя, че ако има дори едно мое качество, за което не съжалявам, то е смелостта ми. Смелостта да създам този текст, да въдворя парче изкуство в него по моя начин и да ви прошепна: бъдете внимателни, когато ходите по леда. Забранено е. И все пак това също е ваш личен избор.
Благодаря за вниманието.
0 Коментара