696 ПРОЧИТАНИЯ ОТ 12 септември 2023 Брой 7 2023

Всички мои страхове

Велимира Василева Лице назаем

Била съм на три и половина години, когато страхът от старостта, бедността и самотата влезе в живота ми. От тогава ме е съпровождал и в най-щастливите ми мигове. Случи се в Пловдив. С майка ми сме били там по някаква причина. Заради крехката ми възраст не помня нищо друго, освен мига на раждането на страха.

В спомените ми има църква – огромна, висока, същинска катедрала. Със стотици стълби водещи към нея. Вероятно в действителност въобще не е толкова грандиозно здание, но аз съм била дребосъче и съм я виждала такава. А и годините предъвкване на спомена са наслагвали още метри, още стълби и още могъщество на тази сграда, очевидно символизираща живота. На стълбите пред нея беше седнал старец. Тих, смирен, в шаячни дрехи, целите на кръпки. Със сребърно бяла коса и калпак сложен пред него. Хората минаваха, било на влизане или на излизане от църквата

пускаха в тоя оръфан калпак монети,

а някои по-щедри и хартиени левчета, с Шипка и с гроздоберачката. Ще попитате как е възможно да помня такива подробности, след като съм била съвсем малка и е било толкова отдавна. Има отговор. Вероятно съм извайвала този спомен, ден след ден, година след година, добавяла съм подробности, дължащи се на въображението ми и вече натрупания опит. Трупала съм плът върху скелета на първоначалния смут и тревога, на страха настанил се в ума ми.

Попитах майка ми защо този човек стои там и защо хората и тя самата му дават парички. Трябва да имате предвид, че това се случва в средата на седемдесетте години на миналия век и тогавашната власт не поощряваше просията под никаква форма. Практически бедността беше изключено да съществува, освен в приказките на Ангел Каралийчев. Подозирам, че и аз, в по-късни години, от там съм взела детайлите от образа на моят старец, оцелели тъй живи и ярки във времето. Все още се чудя, как е възможно старецът въобще да го е имало на стълбите пред църквата.

Нямам обяснение.

Думата ми беше, че никога не бях виждала просяк и нямаше как да знам какво е. Затова и чаках отговор от майка ми. Тя ми обясни, че човекът е стар и немощен и няма как да се труди за прехраната си, че вероятно няма деца и близки, няма семейство и не може да се справи сам с живота и затова стои тук, а хората му дават пари, за да му помогнат да оцелее. Какво значи да оцелее, попитах. Тогава научих две думи – оцеляване и милостиня. Имаше обаче и друго. В невръстното ми съзнание се загнезди страхът от старостта и самотата, а също и разбирането, че семейството е най-висше благо и застраховка срещу предните две. Надали съм могла да го формулирам тогава, родило се е само усещането.

Минаха години, аз пораснах, случваха ми се хубави, прекрасни и не толкова неща, някои трагични, други необикновено щастливи, случваше ми се животът с две думи. Споменът за този просещ пред храма старец, се беше забил като трънче в мозъка ми и не ми даваше мира. Дотолкова, че аз

реших твърдо, че няма да остарявам.

Че старостта е неприемлива и нежелана. Не става въпрос за онази старост, която се характеризира с лабиални или околоочни бръчки, с бели коси или липса на тонус на кожата. Става въпрос за старостта на празните стаи, на отлетелите от гнездото птичета, на албумите с хартиени снимки. Старостта, която е гостоприемна домакиня на бедността, недоимъка, болката, вярна спътница на самотата. Старостта, която не е просто цифра, освен ако не е числото на сбора от падащите монети в калпака на стареца от моя детски спомен.

ВСИЧКИ МОИ НАДЕЖДИ