…пак с пипер да поръся филия от хляба чер…
Тази песен винаги ме носи към тях – баба Цанка и прабаба Иванка. Но техният хляб беше много бял, много топъл, много мек. С хрупкава, загоряла коричка. И само щипка шарена сол му трябваше, за да се превърне в най-вкусното ястие на света… Никога няма да забравя онези слънчеви следобеди на село. Попрегърбената баба Иванка припкаше към върха на баира, откъдето се спускахме с балканчетата или се кикотехме на “Приключенията на Лиско” и Чимиджимичамиджоми под сянката на огромния орех. Всички дечурлига знаеха какво значи появата й: филиите са готови. Наобикаляхме я с колелетата и тя царствено ни повеждаше към дома. Баба Цанка раздаваше апетитните резени, чакаше ни да ги излапаме
и шмугваше в устите ни парчета от най-сладката част на динята
После хуквахме да се къпем в реката, а вечерта се нахвърляхме на горещата дърпана баница и картофите, изпечени в жарта на огъня, който прескачахме до полунощ. Чакаха да се налудеем, без да мърморят. После ни приспиваха с чудни легенди и песни…
Тези миниатюрни бабички със загрубели от селския труд ръце и лица са вълшебниците на моето детство. Непролетите ми сълзи, най-искреният ми смях, най-щастливите ми години. Те са моето добродушие, борбеност, гордост. Никога не казаха лоша дума за каквото и да било, винаги искаха да помогнат и да дадат. И досега не съм ги чула да се оплачат от ставането в 5 сутринта, от тежестта на мотичките им, от разстоянието до нивите, от глуповатите прасета, овце и кози, които току ги поблъскват…
Веднъж баба Цанка я събори неориентиран кон. Много лошо падна и се натърти. “Нищо ми няма”, каза, когато се посвести. Поплаках си вместо нея, защото тя и досега не може да плаче за себе си. Оправи се. Защото нито за миг не се застоя. Прабаба ми щъкаше покрай нея и й помагаше. Тя гони 95. Беше си счупила ръчицата миналата година. Ама и тя излезе желязна.
Не плака, само руга.
Ненавистта й към мързела и безсилието я снабди с нова кост. Сега й се умира от време на време – когато я хване яд, че вече “не става”. Но щом приютя в дланта си малката й главица, ми се усмихва с беззъбата си уста и бодро ме тупва: “Ей на баба!” (нищо, че се е смалила до кръста ми). Гушвам се в нея и точно по детски отказвам да й повярвам, че си отива…
Сега успявам да стигна до село Емен само 2-3 пъти годишно. Но миговете, прекарани в това тихо, зелено кътче, украсено с тайнствени стръмни скали и шумолящи поточета, ме карат да се влюбвам в живота отново и отново. И все се питам защо мислим за рая като за място, което ще усетим след време. Раят е там, където те води сърцето ти, там, където обичаш и си обичан най-истински.
Моят рай са моите баби
и цялата красота в тях, около тях. В искрената им и непретенциозна мъдрост, в уханието на посетите от ръцете им ягоди, в сладкия вкус на водата, която им нося от старата селска чешма в пъстрата дамаджана. Ах, как обичам да ги гледам и слушам, докато пият тази вода. Бълбука като живителна течност в коремчетата им, влива в очите им радост, в ръцете им сила. И пак тръгват, пак тичат. “Видях ги”, когато преди дни оплаквах отеклия си от инфекция крак. Забраних си да мрънкам, станах, изпрах, прострях и отидох на работа… Благодаря ви, бабинки, за това, което нямаше да съм без вас. И най-вече за огромната обич. Дано сте усетили, че точно толкова е и моята към вас.
0 Коментара