Човек не си избира децата. Нито родителите. Нито майчиния език. Нито времето, в което живее. Нито дори планетата. Остава усещането, че нещата са малко по-напред, по-назад или по-встрани от „идеалното”.
Като истински антихуманист подкрепям виждането, че „човечеството е допуснало голяма грешка, като е слязло от дърветата”. А както казва Дъглас Адамс, дори и крачката към дърветата е била погрешна и изобщо не е трябвало да бъдат напускани океаните.
Но бедата е сторена.
Би било интересна възможност децата да остават завинаги дребни, чуруликащи, невинни гълъбчета на 6-7-8 г., които играят и се смеят, които задават най-странните въпроси и имат най-съвършените отговори. И никога не порастват, за да се превърнат в родители, адвокати, застрахователи, природолюбители, чиновници, дизайнери, актьори, боксьори, брокери, журналисти, доносници, президенти, владетели, мумии.
Но и тази беда е неизбежна.
За мен остава изборът – да не изпадам в ситуация „късно е за аборт!”.
Защо децата са нещо, което сполетява само околните? И защо не искам да дам живот на нито едно човешко същество?
За да не бъде опитомявано.
За да не знае какво са пари.
И какво са магазини.
Както и грис халва.
За да не чуе никога (ама никога!) „Тиха нощ, свята нощ”. Особено във вакханалията на изнасилената Коледа.
За да не се чуди кой мозък е измислил играта second life, ръкавиците без пръсти и чая без ром.
За да не се чувства като насекомо.
За да не изпита никога чувство за вина.
За да не срещне глупостта. Невежеството. Посредствеността.
И плужеците.
И тяхната сила.
За да не познава самотата.
И скуката.
За да не си блъска мозъка с проблема защо „Нортхемптън” не може да напусне четвърта английска дивизия, и защо онова, с което се занимават „Левски”, „ЦСКА” и „Черноморец Бургас-София”, се обозначава със същата дума, както и играта на „Ливърпул”, „Реал” или „Милан”. И защо идват времена, в които трябва да финишираш, преди да си стартирал, за да вземеш медал.
За да не се превърне във вътрешен или външен дизайнер.
За да не знае какво е религия.
И реклама. О, Господи, и реклама.
За да няма никакво съмнение дали Джокондата е гениално произведение на изкуството.
За да не се налага да влиза в театралната зала, след като от съображения за сигурност му вземат отпечатък от вътрешната страна на дебелото черво.
За да не живее във време, в което цигарите са вредни, а антидепресантите полезни, жените са силни, а мъжете красиви, алкохолът е безалкохолен, а привържениците на философската школа на uncle Jack са изместени от любителите на салатата от глухарчета.
За да не научи как изглежда страхът.
За да не се размине с любовта по време на холера. И с Майстора. И Маргарита.
О, да, и с Рони О’Съливан.
За да не разбере, че „нещата са такива, каквито са, и даже ние да ги открием, те не се променят, така че е все едно дали техните откриватели сме ние, някой друг или изобщо никой” (С).
За да е 100 процента сигурно, че няма да узнае с какво се занимават комисиите по прошнуроване, по вписванията на излишъци и по проектиране на проекти.
За да не попадне в Зоната.
За да не види как изглежда светът през очите на алчната, подла, плиткогъза и кривоумна шайка идиоти.
Каквато представляваме ние самите.
И по този повод да поиска да спре Земята и да слезе от нея.
За да не познава войната. За да не научи, че нищо не знае. И че в края на живота си е само в началото на познанието.
За да не се отчае от това, че рицарите около масата са винаги недостатъчно. И че няма абсолютно никакъв смисъл да се опиташ да превърнеш някого в рицар. Защото процесът е практически и еволюционно невъзможен.
За да не усети смъртоносното притегляне на морето.
За да не разбере, че никой никога не е свободен. А само (както ни праща SMS Казандзакис) въжето, на което сме вързани, за някои е по-отпуснато, а за други – по-стегнато.
За да не се изправи един ден пред дилемата – дали да се отпусне в различните форми на чалга-житието на безмозъчното мнозинство, или да се гръмне поради невъзможността да не стане расист и човекомразец.
За да не се сблъска с проблема, че когато мъдростта дойде, тя вече е излишна. И че когато научиш правилата на играта, тя вече е свършила.
За да не забрави, че е забавно да забравиш какво е памет.
За да не се опитва да продължи живота си чрез своите деца. Сякаш им е малко техният.
За да не знае какво е болест.
Лудница.
Старост.
Смърт.
И как изглежда червена кръв върху бял сняг.
Е, разбира се, и за да не познава хора като мен.
Но понеже все още има оптимисти, бъдещето е за тях. И за техните деца. Аз пък се отдавам на любимия човек, на румсървиз и на очакването да срещна някой „очеВИДЕН” представител на друга планета, който да пристигне със своята машина. Готова съм за това пътешествие. Без деца и без емоции.
0 Коментара