Струва ми се, че разбрах защо бабите губят здравия си разум, практичността и дори суровостта, наслоена с годините, щом на хоризонта се появи внуче. И буквално се превръщат в негови роби. И защо тези жени започват да айкат, охкат, ахкат и говорят на бебешки (със задължителното „пу-пу, да не му е уроки”), видят ли малко пухкаво бебче по улиците. А лицата им често придобиват толкова глуповато-умилено изражение, че те самите биха се надсмели над себе си, ако се видят в този момент.
Отговорът май се крие в „тиктакащия часовник”, фертилността и нейната загуба – по-рано или по-късно, но неизбежно.
Като млада майка (е, в късните 20, но това в днешно време си е направо „млада първескиня”), докато трамбовах Южния парк с тежката близнашка количка, ми беше писнало да се усмихвам на тези по-възрастни и досадно добронамерени жени, заничащи и ахкащи около сладките бебчета на всяка крачка.
По-късно почти намразих този парк с всичките му капани за майки на 2-3-4-годишни – люлки, въртележки, влакчета, бънджита, батути и пр. Не виждах нищо умилително в търчащите, биещи се, падащи, ревящи и въобще ужасно шумни хлапета, които те искат 100% сега, тук и веднага (и моите в това число), заради които една бира не можеш да изпиеш на спокойствие.
Колкото повече минаваха годините, толкова повече
гледах с чувство на облекчение
мъките на околните майки на дребни деца: аз вече преминах през това, сега ще си пия бирата спокойно, а моите могат да се забавляват сами! Не че не обичам малки сладки пухкави бебчета, но ако може само отдалеч или максимум за 15 минути. Почти се шегувах с приятелките, родили наскоро, че цялото им това оглупяване (от „да намерим бели бермуди за еди-коя си тениска на 7-месечната девойка” до „ау, той е гениален, каза „мама” на 8 месеца, а се обърна по корем на 4” и въобще всичко по темата за „моето гардже”, почти изключваща друга тема за разговор) е резултат от хормоните, които нахлуват в мозъка при раждането и ни държат в плен достатъчно дълго, за да не направим нещо чудовищно в пристъп на безсъние и отчаяние пред някоя колика, зъб или обрив по дупето. Нищо, скоро ще се оправят!
Докато един ден… не се събудих с мисълта, че искам още деца. Моля? Сама себе си не можех да разбера и позная. Защо? Нима не си доволна от факта, че вече си ги „добутала” до възрастта на относителна самостоятелност, че можеш да говориш с тях нормално (и да ти вдигат предпубертетски скандали на 9), даже да ходиш на маникюр с дъщеря си? Всеки втори ти завижда, че имаш близнаци – момче и момиче, какво ти липсва? Сигурна ли си, че искаш пак всичко отново? Не, не искам да мина през всичко това отново, казва разумният ми егоизъм.Женската ми виталност обаче протестира – не с прагматични аргументи, а с неща от рода на: усещането за живот в утробата, мириса на бебешка кожа, онзи бебешки нечленоразделен писък на удоволствие, малките ръчички… и мога да продължа още 10 реда в този дух.
Не беше трудно да се сетя, че настъпва
първата криза на средната възраст
На 36 години фертилността при жената рязко намалява, казват статистиките. Приближаваш се към момента, в който повече не си способна да изпълняваш основното женско предназначение – да даваш живот. Плодовитостта изтича през отвора на пясъчния часовник все по-бързо и закодираният в гените ни от милиони години стремеж за продължение на рода напомня за себе си – ти си родила 2 деца, а прабаба ти 11? Защо смяташ, че тя е била по-глупава? Не е ли по-мъдра всъщност? Хем ги е гледала без квалифицирана медицинска помощ, бг-мамма, пералня, памперси и Nestle? Хайде, още малко време ти остана!
Установих, че бавно променям отношението си към дребните, шумни дечица. И аз взех да се умилявам леко (още май не съм докарала глуповатото изражение на лицето) от сладките бебончовци в количките, особено близнашките. Да избирам в магазините розови и абсолютно непрактични роклички за току-що родени момиченца на приятелки. И разни неща в този дух.
Установих и че не съм сама. Без аз да отварям темата, на няколко пъти тя изниква сякаш от нищото в разговори с бившите ми съученички – всичките майки на по две деца вече. И след задължителната доза оплакване от трудностите в отглеждането и хвалби за достиженията им неминуемо изниква
темата за третото дете.
Дааааа… Оказа се, че всички тази тема са я зачеквали със съпрузите (реагиращи като цяло по-скоро отрицателно), обмисляли са я, сънували са я. Съзнават, че е ирационално, скъпо, трудно, натоварващо, но не могат да я изтласкат от съзнанието си… Май всички много ни е страх от остаряването
А сега искам да разкажа за шамара на тема възраст и бебета, който получих. В интернет попаднах на активно обсъждане на темата за дарителството на яйцеклетки, както и на няколко жени, които в последен отчаян опит да намерят донор и да износят в своята утроба дете, заченато от сперматозоид на съпрузите им, молеха за помощ. И не ставаше дума само за жени, прехвърлили 40. Защото изчерпването на яйчниковия резерв се случва и по-рано, даже при 25-30-годишни млади жени.
Да станеш донор на яйцеклетка далеч не е толкова лесно и приятно като да станеш донор на сперма. Казано накратко, трябват куп изследвания, редовно наблюдение от лекар почти цял месец, стимулация за производство на повече яйцеклетки (хормонална, свързана с качване на килограми), пункция за изваждане на яйцеклетките под упойка. Затова, а и заради непознаването на проблема
донорки трудно се намират.
Такива стават или жени, които така или иначе се подлагат на ин витро и срещу дарителството получават пари за скъпата процедура, или пък сестри и близки приятелки на жени с неработещи яйчници. Единици са готови безвъзмездно, от любов към живота да дарят нещо, което иначе всеки месец буквално изтича в тоалетната. Макар че забелязвам положителна тенденция: след като проблемът започна все по-широко да се обсъжда в интернет форумите, все повече жени изразяват готовност да го направят, защото могат да си представят и усетят цялата болка и копнеж на бездетните. А ние, жените, сме състрадателни същества. В тази група попаднах и аз.
Признавам си, към горните мотиви, вероятно е присъствал и подсъзнателният копнеж евентуално пак „да стана майка”, макар и да не нося детето в утробата си, никога да не го видя и никога нищо да не узная за него. Щях да съм щастлива само да знам, че някъде се е родило бебе С мен се свърза жена, търсеща донор. Написах й всичко, което се сетих за репродуктивното си здраве. От ин витро клиниката й обаче бяха категорични: жени над 35 г. не могат да станат донорки.
Точка.
Познавам доста мъже, които между 40 и 50 години зарязаха семействата си, често с вече поотраснали деца, ожениха се за значително по-млади жени и си народиха набързо по още 1-2 отрочета. Винаги съм си мислела, че е заради по-младите жени и утвърждаването на мъжествеността, когато часовникът е започнал да тиктака сякаш по-бързо и да отброява времето до старостта. Напоследък си мисля, че може би не е само това. Дали пък и природата на самеца не го подтиква да се размножава? Само дето тази природа е тъй несправедлива – повечето от тях могат и на 70 да станат бащи, а за мен законът казва: на 35 яйцеклетките ти вече не стават!
0 Коментара