Голямата депресия ме споходи, когато усетих, че не мога свободно да си сложа ръцете в джобовете. Видях в огледалото някаква версия на преял Мечо Пух и никак не се засмях. Сигурно съм била вече в шестия месец – с няколко килограма по-тежка и поне десет пъти по-задъхана, но най-поразяващото в случая беше, че на лицето си освен наличието на две излишно тържествени бузи забелязах онова изражение, което подсказваше, че май съм сбъркала с избора си.
Зачеването не е еднократно събитие. То ти се случва и трябва да издържиш дългия парад докрай (независимо колко безвкусно, инфантилно и дискриминиращо е облеклото за бременни). Това обаче аз не го знаех и момчешкият ми характер влезе в сериозен конфликт с бременността (и резултата от нея).
Ужасно много исках да си сложа ръцете в джобовете на широките панталони и да отида на мач.
Да изпия една ракия вместо този отвратителен цитрусов сок
Да отида с колелото до вилата на приятели. Да играя карти, табла и шах, седнала по турски и с цигара в устата. Да псувам. Да тичам. Да работя, без да ми се доспива.
Да родя, ама да не съм бременна. Може ли следващия път щъркелът да ми го донесе? Ама това бебе наистина ли не може да се оправя само?
Никога не съм се поддавала на усещането за „втория пол” (термин, с който преди около петдесетина години френската философка Симон дьо Бовоар формулира неравностойното положение на жените спрямо мъжете), но този път го изживях с пълна сила. Биологията е виновна за всичко. Колкото и добре да сме разбили и поомесили джендър стереотипите, тя (биологията) остава непоправима основа на социалните предписания. Матката и яйчниците, чиято цел (до едно известно време) е да ни натякват за майчинската ни функция, ни превръщат не просто в същества, противоположни на мъжете, но и ни налагат различни съдби и права. Със зачеването жената априори започва да служи на по-специални морални (и физични) закони. Превръща се в носител на благото, вече не е негов консуматор.
А по-интересната част от света остава в лапите на мъжа
Мачът и картите, разбира се, са най-незначителният приоритет на този конкретен свят.
Обществената сфера, естествената ти до вчера среда, започва да ти се изплъзва от момента, в който се втренчиш глупаво в двете (червени ли бяха?) чертички на теста за бременност. Преквалифицираш се в „другия”, притисната от репродуктивната участ на тялото си. Мъчиш се да не пуснеш корени, както ти го налага стереотипната джендърна социализация, но дори да успееш, крилата вече не могат да те носят както преди (не само заради килограмите). Нужни са тройно повече усилия, за да се задържиш във висините, които си хукнала да гониш извън дома.
В постмодерния свят фертилитетът е загуба на културалната идентичност. Когато и да родиш – на 27 или на 47 – той разкъсва добре обмисления ти план да зависиш само от собствените си идеи, цели, претенции. Когато лошата акушерка ти връчи врещящото същество (най-хубавият момент и прочее, спор няма), разбираш, че вече няма да можеш да конкурираш така интензивно изначалната независимост на мъжа, неговата принципна способност за постоянно присъствие в социалните отношения. От теб се очаква
да отделиш значителна част от енергията си за любящата роля
в семейството (колкото и старомодно да е понятието семейство).
Лично аз не бях готова за типична майка и още не съм, но страхът ми, че след 30 възпроизводството се оказва още по-трудоемка задача, ми поднесе едно наистина прекрасно момче, което само ме учи как да се държа с него. Сега страхът ми да не се претопя в безкрайните форуми на bg-mama ме кара да се състезавам едновременно в няколко коридора – с цената на безсънни нощи и добре скрита лудост под маската на свръхоправна мадама.
Фертилитетът е преопределяне на критериите, с които мериш собственото си самочувствие. За да похвалиш мъжа, е достатъчно да му кажеш, че е „мъж”. А идеологията спрямо женската същност е някак по-жестока, даже несправедлива. За да издигнеш на пиедестал една жена, не е достатъчно тя да е или само красива, или професионално осъществена, или само добра майка на седем деца (наскоро родилка в Египет даде живот на толкова наведнъж, но на фона на паниката заради свръхраждаемостта в тази страна това не прозвуча много похвално). Трябва да е всичко едновременно. И да се усмихва така все едно животът й е безкраен коктейл.
Ще пробвам. Защото в крайна сметка да си жена е просто трудно. Докато да си мъж е невъзможно.
0 Коментара