Да се грижиш и защитаваш. Да храниш и милуваш. Да възпитаваш, наказваш, насърчаваш. Ако това е първичното снаряжение на една майка, то моя приятелка го обобщава най-добре – да си майка е full time job. Това е положението. 24-часов работен ден.
Готова ли си на това? А колко от нас са се замисляли предварително как раждането на дете ще промени живота ни? Този волният, безгрижен и безотговорен – тук-таме. Е, да, казваме си ние – ето сега до мен е истинският мъж, сега е точното време, за кога да чакам, е, какво пък толкова – едно дете, две деца – баба ми как е гледала седем дечурлига? Да, права си за баба си. Но тя е живяла с още десетина човека – свекър, свекърва, етърви, зълви и още други – все някой е поемал отговорността да наглежда, да храни многолюдната челяд. А и
баба ти не е търчала по ресторанти и плажове, като я стегне капата
– ей така, просто да се разтуши от зора, дето й се е стоварвал всеки божи ден. Баба ти по друга система си е балансирала нервите – пеела е песни – тъжни при това, плетяла е, тъкала е – пак за тия у дома, не защото й е хоби. Смогвала ли е тя и колко? Колкото – толкова. Не е чела философски книги баба ти, но вероятно е притежавала оная мъдрост, дето я няма в книгите. Работила е от зори до мрак, не е разсъждавала и разтягала локуми.
Ето истинска случка от моята прабаба. Тя обаче не е имала набор от свекърви, стринки и ученайки около себе си. Оставила една сутрин 6-те си деца самички – трябвало да помага на дядо за дървата. Станала рано, наклала огън в изкопаното в средата на единствената стая огнище. Бедно живеели, мизерно. Заръчала на най-голямото дете да пази братчетата и сестрите си. И тръгнала при дядо в гората. Помня как баба ми Мария ми разказа за онова нейно братче, повито в пеленки,
което се катурнало в огъня и живо изгоряло
в него – пред очите им. Нямало кой да го спаси. Отърсила се е от мъката прабаба ми – някак. Сигурно песните й станали още по-тъжни. Как се справя една майка, като се изправи срещу непоправимото, най-страшното? Да не дава Бог…
Това е просто една история. А има толкова други. Сигурно нищо не е по-достоверно за майчинството от собствената лична история. Защото едва когато станах майка, си дадох дума никога да не виня и съдя другите майки. Нито да давам съвети. Никога. Защото всяка майка знае най-добре. Колко може да понесе, колко да прости, колко да се грижи, колко да се раздава. Има майки, които се раздават до припадък. Има и други – безхаберни, лигави, недорасли. От тия тръпки ме побиват. Има разпадащи се семейства, чиито истории познавам и ми е мъчно за децата, които страдат – но нищо не мога да направя. Мой приятел го казва съвсем кратко:
„Може да се помага, но не може да се помогне”
Колко е прав само.
Всяко майчинство изживява различни сезони – пролет, лято, есен, зима. Няма такова, което да живее все през пролетта, или да се радва на лятното време безхаберно. Нито да рони хладните сълзи на есента, или пък да се прихлупва под ледените завивки на зимата.
Всяка майка тръгва по път, който не познава. И спъва се, пада, изтрива колене и отново продължава, събира сили и пее песни на детето си. Крещи му, когато е на ръба и е безпомощна, когато тя самата има нужда някой да я помилва. И случва се така, че няма кой да е до нея. Няма кой да я окуражи, няма кой едно кафе да й свари. Няма го бащата – отишъл си е – разбрал е, че не е за него тая отговорност. Или пък тя сама си е отишла – от онзи дом, дето заедно са построили. Взела е само детето си и три сака дрехи. Толкова. Без да е влюбена в друг – просто за да опита да продължи напред, да избяга от онзи, дето вечно пие и мрънка защо детето реве. Дето постоянно й обяснява, как е трудно да се ходи на работа, а е още по-трудно да излезе да поразходи 2-годишния си син. Ей така, просто от радост.
Когато тръшнеш вратата на рамкирания си живот и се втурнеш по калдъръмите на самотното майчинство, много камъни се втурват след тебе. Някои те застигат, други направо те смачкват. И има дни, в които не успяваш да си отговориш на всички въпроси, които напират в главата ти – ще се справя ли с това, как ще живеем с мъничето,
не трябваше ли да се примиря,
поне дом щях да имам, кой ще гледа сина ми през ваканциите, като съм на работа. И ако нямаш подръка баби, роднини, села и паланки, истината е, че си загазила. Тогава се сещаш за оная стара история с прабаба ти и нейните безброй роднини – разбираш, че когато си сама и носиш цялата отговорност за едно дете, да бъдеш смела е задължителна лудост. И ще има моменти, в които ще е по-добре да действаш, отколкото да разсъждаваш, защото едно проклето чувство за вина винаги ще се навърта около теб. Защото всяка налегнала те тъга може да е сълзата, в която да се удавиш. Защото ти, майката, всеки ден трябва да си на работа. Не тая, официалната. Онази, майчинската. Защо ли? Защото сама си взела това решение. Защото сама си предпочела да тътриш ярема, вместо да се оплакваш от нещастния си семеен живот. Защото ти отговаряш за детето си и е крайно време да пораснеш, да се стегнеш и да престанеш с тия чувства.
Така препоръчва един покаял се руски творец – грешник с китара. На него му имам доверие. Нищо, че е мъж. „Любовта не е цуни-гуни. Не е интимна лирика. Това е усилието да носим бремето и на другия” – така казва Пьотр Мамонов. Ако не можеш за носиш бремето на другия, носи си твоето. И ако можеш, превърни го в радост.
0 Коментара