Много хора ще кажат: „Тя се отказа да живее тук, а започнала да пише колко много обича България“. Но когато си далеч от близки и приятели, мисълта ти се прояснява и по-лесно можеш да отговориш на въпроса защо обичаш родината си.
Обичам България не защото изпитвам носталгия. Знам защо и защо съм възпитала в тази обич дъщеря си. Въпреки че имам спомени от едно чудесно детство, които, да, принципно ни карат да гледаме назад с носталгия.
От семейство съм, чиито членове рано или късно са напускали държавата си, за да могат да реализират финансов успех и по този начин да изпълнят мечтите си. В днешно време е по-лесно това да се случи, защото границите са свободни, а за хората с образование от чужбина, вратите се отварят даже по-лесно.
Естествено, никой в чужбина няма да те посрещне с червен килим, нито да те подкрепи безусловно. Навсякъде съществува правилото – трябва да дадеш, за да получиш.
И извън България има „далавера“.
И така, за тези, които гледаме назад към родината си – признавам, разбира се, носталгия, която ни кара да забравим негативното и в нас да бъде единствено положителното. Чувам и дори виждам как се възмущават критиците: „Може да кажете, че лесно е да се обича нещо, което не те наранява, лесно е да се обича нещо, което е далеч от теб“. И да ме запитат: „А защо като толкова много я обичаше не остана тук?!“
Не останах, защото реших че е дошло времето, в което трябва да се предизвикам, с цел да постигна неща, които не мога в България. Неща, свързани с моето професионално развитие. След множество борби с фирми и организации, установих че нямам възможност да работя в България. Един ден, преглеждайки файловите си с документи, преглеждайки моя опит, реших да се продам на тези, които отварят офиси в България, но на тяхна територия, защото ценността на една държава може да се види в очите на нейните хора.
Може да се види в очите на родителите. Може да се види в очите на децата ни. Може да се види в очите на приятелите ни. Може да се види в очите на мрънкащите и оплакващи се постоянно. Може да се види дори в нашите врагове.
А нали в очите на детето ти е голяма ценност, когато правиш най-доброто от себе си с цел да помогнеш другите го живеят по- добре?
Защо обичам България? Обичам България заради стиховете, които съм чела. Заради учителите ми в училище, които ме научиха как да се предизвиквам. Заради надеждата за новия свят, който щяхме да строим преди 30 години. Заради любовите, които съм имала. И накрая – заради самата нея, дори заради абсурдната невъзможност някой да я направи политически по-добра държава. Онази, същата, заради която и Батенберг си е тръгнал.
Обичам я дори заради невъзможната аз самата да успея да покажа най-доброто от себе си. Благодарна съм, че тя, държавата, ме предизвика да тръгна по дългият път на емигранта. Далеч съм от илюзията, че приличам на Ботевите емигранти –
аз просто се опитвам да оцелея в средата, в която живея.
Обичам България заради децата и родителите, които чакат близките си далеч от тях. Чакат ги, защото знаят, че така ще имат бъдеще.
Спомням си един разговор с едно петгодишно момченце. Беше седнало на тротоара и говореше по телефона с баща си, който живее в Испания. Разказваше му как живеят, как сестра му ходи на училище. Че наоколо е пълно с татковци и те ходят с другите деца да ритат топка. Майка му не искала да говори с него, затова то му се обаждаше.
„Сега ти носиш цялата отговорност за майка си и другите!“, му каза баща му. “Ти си мъжът вкъщи. Затова трябва да си силен и да не плачеш. Да помагаш на майка си и да я слушаш.“
Ето и заради това момченце и неговите родители обичам България. Родители, които искат да предоставят бъдеще на децата си. Заради онези деца, които търпеливо чакат кога ще са заедно с родителите си.
Обичам България заради нейните хора, които са готови на всичко; които са готови да загърбят удобствата и сигурността, да излязат извън зоната на комфорт и дори вярванията си, за да постигнат по-добър живот за себе си и за своите близки.
Слушала съм как българи говорят за своята родина пред чужденци с плам в гласа си, но когато говорят за своята държава, тонът се променя и патосът изчезва. Да, ще кажат чужденците, нормално е да обичаш родината си. Всеки обича своята родина. Защото всеки обича спомените си от хубавите преживявания. Точно заради тези хора, които говорят с патос за родината си, аз я обичам – България.
Обичам България и заради рекламите, с които се опитват да привлекат туристи по нашето Черноморие и зимните ни курорти. Обичам България и заради наивността на нейните жители, които с всяка смяна на правителство носят искрица надежда за по-добър живот.
Да, обичам България и заради трудностите, които намирам в нея, защото не може да се обичат само хубавите неща. Лесно е да се обича красивото. Но да не забравяме Екзюпери – всяка роза има своите бодли.
0 Коментара