Абе, това с влюбването е жестока работа. Направо не си е работа! Казвам си го наум и почти чувам тримата си верни приятели на кръст (те пък какви влюбвания са имали! Страх да те хване!) да ме контрират, че имам прекалено „суров език“ или че съм била „сериозна драматургия“. Съвсем не е изключено да съм „сериозна драматургия“, ама съвсем не е изключено и да съм права. Защото повечето хубави неща в живота са жестоки:
Младостта е жестоко нещо. Красотата е жестоко нещо. А пък да си влюбен, е най-жестокото.
И то съвсем буквално. Извън контекста на всякаква прозрачно-образна метафорика, поетична отнесеност и сантиментално дърдорене.
Честна дума, да си влюбен граничи с лудостта. Естествено, че това не е гениално, мое, лично прозрение. На prima vista се сещам поне за десетина автори, които го твърдят, доказват, аргументират, обговарят и всичко останало. Така че на мен не ми остава друго, освен да приема и да повторя тази христоматийна истина, без никаква претенция за принос и оригиналност.
Преди време попаднах на медицинско предаване, което твърдеше, че
физиологическата симптоматика при силно влюбване
и при отделни прояви на лудост е почти идентична. Медицински обосновано, терминологично издържано, убедително… Не че ме е мъчил особен скептицизъм по въпроса, но все пак – убедих се. И от личен опит. Три пъти. В объркан ред, извън всякаква логика. За моите не малко на брой и абсолютно съзнателни женски години мога да се „похваля“ със сериозен хаос от влюбвания.
Нелогични. Неуместни. Ненавременни. Разбираемо – неособено щастливи. От друга страна, естествено, че съм имала и щастливи влюбвания. Като например първото. На 15 години.
Как се влюбваш тогава ли? Ами по детски, неусетно, ненарочно, случено с онази абсолютна непосредственост, присъща единствено на необременеността, девствеността и чистотата на съзнанието и тялото. Тогава е лесно, бързо и силно, със задъхвания от възторг и без паузи за почивка. Тогава е тестване на нови усещания. Всички сетива сработват за първи път и се опияняват от факта на собственото си съществуване. Тогава сърцата са в своята „първа сила“ (Фотев). Не са „бивши“. И никога повече няма да са толкова цели, здрави и недокоснати.
А чувството от това е почти неописуемо!
На 15 се влюбих в типа мъж, в когото трябваше да се влюбя на 30. Тих, уравновесен, спокоен, странно зрял за неговите 18. Пълна моя противоположност. И съвсем не за мен, освен ако не става дума за ранен брак и семейно добруване с деца от 20-годишни. Не ставаше дума за това. Или поне не тогава.
Толкова бях влюбена, че дори ми мина през ум налудничавата идея да се оженим, след като завърша гимназия. Даже си спомням, че леля ми Мила – със завидна вещина на минала по пътя многократно – ме окуражаваше с думите „Ожени се бе, момиче! То това да не е за цял живот!“, загледана пред себе си и вдълбочена, между две по-сериозни дръпвания от цигарата си. Тази леля ми Мила не ми е никаква родна леля, а дългогодишна приятелка на майка ми. Аз самата почти също толкова дългогодишно съм се чудила как точно тези две жени са приятелки, след като са така различни. Леля ми Мила има три брака, последвани от три развода, трима синове от тримата си различни мъже и няма нищо общо с майка ми. Понастоящем леля ми Мила е срещнала дълго търсената любов на живота си – състоятелен възрастен господин, с когото пътуват по цял свят, така че „женските кафета“ се случват все по-рядко, но пък си остават все така запомнящи се. Та, леля ми Мила ме съветваше да се омъжа на 19 и да последвам нейния забележителен съпружески пример, но това, слава богу, не се случи. Вместо това последваха университет, следване, работа… размина ми (ни) се.
Чувството утихна, приземи се, стана домашно и опитомено,
мъркащо и хъркащо и от „лика прилика“ бавно и сигурно тръгнахме към състоянието „да ни стяга чепика“.
Поне мене.
И с времето – все повече.
Това им е лошото на дългите връзки от незапомнена младост, продължили безкрайни години. Обикновено стигат дотам, че когато хората трябва да си направят децата със страст, едничката страст, която им е оставала, в най-добрия случай може да им послужи да се разделят мъдро, зряло и с добри пожелания към другия.
„Любовта остарява като всичко наоколо“. Чиста проба фактология. Аксиома. Не празен поетизъм.
Първата криза на дългите връзки идвала към седмата година. При мен дойда на десетата. С първата ми изневяра. Кратка, бурна, няколко месечна. Влюбване като влюбване. За втори път. Шеметно. До болест.
С бързо опиянение и дълго, мъчително изтрезняване.
Влюбване като необмислена злоупотреба с нискокачествен алкохол. Рязко удря в петите, после трудно надигаш глава от болката и ти идва да се търкаляш. По нанадолнището. Защото е по-лесно. Важи и за топография, и за мъже. И тъкмо си се възмогнал и разсъдливо си повтаряш като мантра „Баста! Стига! Който го е страх от мечки, не ходи в гората“ (Да се разбира: „Който не може да се занимава с мъже, хич и не опитва“), идва най-интересното. Мъжът, в когото трябваше да се влюбиш на 15, а го направи на 30. Момчешки, буен, луд, щурак, обикновено по-млад от теб… Не много, но все пак… Капризен по детски, нахален по хлапашки, сексуален по сатирски и дяволски изпепеляващ. Хласваш се през глава. Направо с главата в стената. Прилича на спаринг, на боксов мач. Той още има да се доказва, да се мери (да си го мери) колко може, колко носи, колко издържа, на какво е способен. Ти да му мислиш в това съревнование! Той търси границата си на себедоказване, ти гледаш
да се вкопчиш в границата си на себеудържане.
Изневиделица разбираш, че предишните уж „препятствия“ всъщност са били малките камъчета, които могат да обърнат колата, но сега насреща си имаш същинска канара. Можеш да се размажеш челно, ама можеш и да полетиш над пропастта. После се надсмиваш над наивното допускане за „полет“, но темата за после-то я оставяме настрана. Тя е съвсем отделна. И е последното, за което си в състояние да мислиш след подобна адреналинова инжекция от младост и лудост, която ти дава не само твърдото убеждение, че можеш да летиш, а направо крила.
Трети път. Челен удар. Ама моментът, докато набираш скорост! Него никой не може да ти го даде. Само едно влюбване през глава, което не бих могла да опиша по друг начин, освен като самокатастрофа от оргазъм на духа, сетивата и усещането за другия.
А него го усещаш директно под кожата си
и няма измъкване оттам, колкото и да го влачиш, дърпаш и разпаряш с аргументирани доводи и рационални еквилибристики на мисълта.
Много я изнасилват тази тема за „кармичните връзки“, ама как да не злоупотребя и аз с нея?! Кармична връзка си беше. Много рядко се случва подобно заключване между двама. Едно на живот. При това не във всеки живот. И безумно беше, и красиво, и страшно, и грозно, и жестоко, и космическо… Ох. Беше!… За моя болка и радост. Защото, ако едно такова подобно случване продължи твърде дълго, спокойно може да си те убие. При мен продължи десет години. Даже си спомням, че съм имала моменти, в които съм се молила – да, да, истинска такава, религиозна молитва за разрешение, за отключване, за изход.
С времето напрежението от едно подобно влюбване
постепенно се дисперсира, макар и доста бавно намалява и се овладяваш. Продължаваш. Разочарована, огорчена или направо опустошена – все едно. Най-важното е – спасена Да. Има и такива влюбвания, при които да запазиш себе си или да се върнеш към себе си след време, може да се брои за най-големия ти личен успех във или по-често след връзката. Но така е с мрачните връзки и умопомрачителните влюбвания, какво да се прави?
А да ви кажа, от известно време насам пак се сещам за леля ми Мила, онази, вещата по сърдечните въпроси. При последното ни виждане аз й споделям, ужасно потънала, за любовната си злополука, а пък тя ми вика, пак така след кратко замисляне и издишвайки дима от цигарата си: „Ех, момичеееее, колко още има да се влюбваш…“
Пророк-жена. Смееш ли да не повярваш?
0 Коментара