За едно разпрано ухо и още много неща

ТЕМА НА БРОЯ / Демоните на училищния тормоз

Представи си, че си на 8 и по стечение на обстоятелствата се налага да заживееш в нов град, много, много по-малък от родния ти (затова пък по-претенциозен, защото се води прочут курорт). Сменяш и училището, в което си бил един вид звезда и всеобщ любимец, с ново училище, което вече си има звезди и всеобщи любимци, а ти си ученик във втори Г клас и останалите деца те гледат с недоверие, както към всичко непознато.

И какво, според теб, се очаква да направи другарката (към онзи момент), която даже добре познава семейството ти, по простата причина, че живее на улицата под вас?

Правилно предполагаш, защото това няма как да е щастлива приказка, нали, иначе защо щях да я разкажа точно под тази тема на броя, всички щастливи истории си приличат, а нашата тук не прилича на нищо друго. Учителката изобщо не се радва на прясното попълнение в класа ѝ, по неизвестни причини даже малко му се ядосва, че

не се вписва, според нейните представи, в повереното ѝ стадо.

На всичкото отгоре детето има наглостта да показва характер и даже самочувствие, пък и знанията му от старото училище сякаш далеч надхвърлят нивото на преподаваните от нея към тогавашния момент.

Сега си представи какво може да направи една такава достолепна и озверяла другарка с 30-годишен стаж в образователната система с едно 8-годишно дете? Отговор – каквото си иска, още повече, че родителите на самото дете упорито

неглижират сълзите на наследника си

от висотата на собствените си много сериозни ангажименти. Или от глупост, или от слабост, да не използвам по-силни думи, защото – как ще ми обясниш нулевата им реакция, когато детето (припомням ви – на 8!) се прибира вкъщи с кървящо разпрано ухо (буквално), защото имало наглостта да вдигне ръка преди да чуе края на въпроса? Да, съгласна съм, сигурно е дразнещо за преподавателя, но чак да късаш с ръка детски уши, ми се струва малко крайно. През следващите две години има още много, много не чак толкова фини случаи на откровено издевателство от страна на учителката и високомерно неглижиране от мама и тати, които отиват и по-нататък.

А „по-нататък“-ът ще продължи през следващите години сред същите съученици, които, свидетели на безнаказаните издевателства над нашия герой, логично ще заключат, че всичко е позволено. И ще продължат с перфидни или откровено груби обиди и унижения, стигайки до своя пик, когато един ден след края на часовете, озверели,

се нахвърлят върху жертвата си –

повече от 20 пъпчиви току-що навлезли в тийнейджърските си години момчета и момичета, някои от тях „назначени“ още от самото начало за отличници (защото това бе и една от причините нашето дете да се разбунтува в първите си дни в новото училище – специалното отношение на другарката към някои от учениците, защото били синове и дъщери на колеги или пък на местни партийни величия). Нахвърлят се и му разкъсват връхната дреха, чантата и всичко вътре в нея, като междувременно хапят, скубят и ритат, и псуват на майка… И всичко това на метри от училищния двор и отворените прозорци на класните стаи.

Представи си, че под знака на ежедневния тормоз са минали по-голямата част от ученическите ти години, че си