Познавах една двойка, германец и приятелката му от Мозамбик, сладури бяха. Говореха си на смесица от английски и португалски. Тя използваше и изрази от африканския език тсонга, един от банту езиците, а той понякога минаваше на силен баварски диалект. Живееха заедно в спретнато жилище като съвсем обикновено семейство. И сигурно щеше да продължава така… докато смъртта ги раздели. Проблемът беше не точно в езика. Или пък беше точно в него? Един ден тя грабнала кухненския нож, от онези дългите и острите, които повече приличат на саби, и подгонила баварския си приятел из апартамента в момент на неистова ревност. Дива жена! Африканска антилопа. За изясняването на ситуацията не им достигна кълбото от езици, с което заплитаха какавидата на взаимния си живот. Скоро след този инцидент се разделиха. Нямаше ранени и убити, ако не броим любовната мъка и разочарованието.
Простете, ще започна с тази баналност – езикът на любовта бил универсален. Каквото два езика си кажат, то е по-силно от всяко друго общуване извън тях. Нека не усложняваме нещата – намирането на един общ език не значи непременно взаимното говорене на български, японски, патагонски или марсиански. Общият език в едно семейство, струва ми се, има своите правила, своите домашни думи и своята история, която е историята на семейството.
Над такива неща не се замисляме ежедневно, защото сред бърборенето често не ни остава време за разсъждения върху същността на разбирането. Пък и дали е нужно? Понякога може би не. Понякога е
по-добре да се отдадем на интуитивното разговаряне
Нали от опит знаем, че говоренето, без много да му мислим, си върши работата, даже по-добрата. Защото спонтанното говорене е искрено. При него няма пластове от премисленост и лъжа. Спонтанно говорят децата. Дали пък на екзотичната двойка от началната история не им липсваше точно възможността да си поговорят искрено и спонтанно? Там ножът запълни празнината от липсата на общ език.
Когато единият в семейството говори чужд език, той не е непременно чужденец. Лошата новина – говорещият чужд език мъж до вас може да се окаже ваш сънародник, но някъде, на някоя от житейските отсечки, е станало разминаването. Единият е казал нещо. Другият е разбрал друго. Единият е премълчал. А другият е прекалил с говоренето. Нещо се е объркало в контактите и семейното общуване започва да се изчерпва в няколкото стандартни изречения между “купи ли хляб” и “кой ще прибере детето от училище”. Познат сюжет от не един филм или роман. Дори едното “добро утро” може би потъва във врявата от сутрешния блок по телевизията или някакво жизнерадостно парче по радиото, което измъква и последния ленивец от леглото.
Отклоних се от темата. Исках просто да насоча вниманието върху това, че говоренето на чужд език в семейството не произтича от различните майчини езици на двамата. Чужд в този смисъл е езикът, на който общуването е трудно. И родният език може да се окаже чужд. Нека не лепваме веднага етикета “общуването невъзможно”, нека оставим надеждата да тържествува, нали?
Когато се запознах с бъдещия си съпруг, който е германец, ние разговаряхме на английски. Това и за двама ни не беше майчиният език. Беше един език, който владеехме добре, но не достатъчно, за да го използваме за език на пъстрия свят в цялата му дълбочина и с всичките му нюанси. Беше един смешен език нашият английски, език,
пригоден за целите на влюбеното ни шушукане
Когато човек е влюбен, не говори много с думи. Говори с очи, с ръце, с тяло. Наблюдава птиците, тяхното пролетно ухажване. Например мъжкарят гълъб, който ветрилообразно разтваря опашката си и прави дълбоки поклони, танцува, върти се около гълъбицата, напълно отдаден на инстинкта си. Може би и това е вид говорене. Езикът на гълъбите за нас, хората, е чужд език. Но и най-незапознатият с навиците на гълъбите човек веднага би открил и различил птичия танц като вид общуване, би открил в него любовното послание. Ето тук се връщаме към онази баналност в началото на текста – универсалността на любовния език.
По-късно в семейството всичко се обръща. Не искам да разочаровам влюбените, на които семейното общуване все още им е непознато. Но колкото и да е огромна любовта между двама, бракът е институция, в която се подхвърлят до болка скучни и изкючително изтъркани фрази – говори се за храна за кучета, лук, тоалетна хартия, покупки, килими, канене на гости, пране, излети с неприятния чичо с косматите гърди над разкопчаната риза и лелята с бенката на носа и глас на настъпaна по опашката лисица. Съгласете се, че за да изкаже човек всичко това, особено онази част с роднините, и за да промъкне в това изказване и тънкото си, иронично неодобрение на външния им вид, са нужни повече от няколкото стандартни израза за любовно шушукане. Непрекъснато е необходимо да се назоват неща, които като че ли са неназовими с танца на гълъба.
И точно в този момент се усеща острата нуждата от един общ език. Ама такъв, който поне единият да владее достатъчно добре, като роден, за да може да назовава нещата, които другият не знае как се казват. Единият посочва в магазина връзка зелено нещо. А другият казва: “магданоз”. Единият посочва топчестата бенка на носа на лелята, а другият казва: “гадна бенка”. И после се смеете, а този смях не е включен в никой речник. И така до края на света.
В моето семейство се случи така, че след около половин година съвместен живот разговорът премина от английски на немски. По-лесно ми беше да назовавам нещата така, както ги назовават хората в обкръжението ми. Аз бях тази, която показваше с пръст магданоза в магазина, като дете, любопитно и жадно да научи. Една вълнуваща игра беше това! Никой урок по чужд език не може да замени това преживяно усвояване на езика, повярвайте ми. Тук на заден план са и емоцията, и радостта от новото говорене, от израстването на нова личност – един паралелен човек в кожата ти, който започва бавно, но сигурно да мисли на другия език, да ругае на него, да въздиша на него
(защото и въздишките, и междуметията на чуждия език са други)
И мечтите придобиват плътността на новия език, мечтаят се на него, заземяват се на него и на него човек започва да си крои плановете за тяхното осъществяване. Не ми казвайте, че вашите мечти нямат език. Че не говорят и не казват неща, които, ако не пряко свързани с реалния свят, то поне са като балони, захванати на конче за нещо истинско долу, в реалния свят.
А истинските неща имат имена. Назовими са. Иначе ги няма. Признавам си – изпитвам привързаност към думите и имената и завъртам всичко около тях. Иначе щях ли да се държа така здраво за поезията като за спасително въже. Ей сега ще ви разкажа от тази позиция една фантастична история – историята на безезичния свят. Съвременният швейцарски писател Петер Щам, познат на българските читатели с романите си “Агнес” и “В ден като този”, казва в една своя лекция по поетика, че нашият свят е възможен единствено чрез езика. Без езика той би бил една “дифузна топография на чувствата”, казва Щам, давайки предимно практически съвети на млади писатели как да майсторят текстовете си. Но това изказване е също така добре приложимо и към ежедневното общуване. Прекрасно е да живеем сред облаци от неназовани чувства, но за да живеем в реалния свят, за да сме част от историите си, измислените или живяните, трябва ни – какъв парадокс – именно такова ефирно същество като езика, което да ни призeми и да сложи ред. Нека да се опитаме да си представим безезичния свят, изобразен на карта. В света без език никое място няма своите точни координати. Ако решим да забодем карфица, за да маркираме дома си на картата на един свят без език, тогава местата ще се разбягат. Как да го фиксира човек мястото, след като няма наименование за него? Домът ни би бил разпръснат навсякъде, семейството ни би било не ядрото на социалната клетка, а изплъзващ се безформен обект. Неназованото отлита като изпуснат хелиев балон. И любовта, и семейното говорене, и разбирането биха отлетели. Така е то в безезичния свят. Нашият, слава богу, не е такъв.
Какво става с децата? На какъв език говорят те в семейството? Трябва да ви разочаровам, че това с майчиния език е мит. Не е вярно, че езикът на майката става и майчин, роден език на детето. Не винаги е така. Детето в първите си години, когато контактът с майката е особено силен, действително научава първо езика, на който говори майка му. Дори това да е различен от говорения в семейството език. После настъпва голямото объркване.
Синът ми например на около тригодишна възраст наричаше обувките си на немски, не както би било правилно да се произнесе “ди шуе”, а “шуете”– от немската дума за обувки в множествено число schue и залепения за нея по правилата на българската граматика определителен член. Весело беше това говорене.
Наблюдавах с все по-голяма тревога как детето ми се социализира, как попива жадно езика, на който говорят повечето деца около него, как му става все по-лесно да се изразява на чуждия за мен език. В началото се почувствах предадена, излъгана. Настоявах да ми отговаря на български, желязно отказвах да го разбирам. Разбирах го, разбира се. Това беше театър. И може би някои железни майки го играят успешно достатъчно дълго, докато вкоренят своя език в устата на децата си. Трудна е тази работа. Изисква воля и постоянство. Ето, признавам си – аз се предадох. Нямах тази воля. Аз не съм добър възпитател. Дано поне да мога добре да разказвам истории. Оставих работите на естествения им ход, по течението.
Наблюдавах как все повече немският изблъскваше българския. Спомних си за собственото учене на чуждия език, нещо подобно се беше случило и с мен. Разбира се, не с тази драстичност на първоусвоения език, както е при децата, не с тази естествена лекота, с която детският мозък попива езика.
Вавилонското стълпотворение в семейството ни
бавно се превърна в пълноводно говорене на единен език – вариант, който изисква по-малко усилия. Много по-лесно е на вечеря да се разговаря за училището и работата на един език, който всички владеят, без да е необходимо единият от участниците в разговора непрекъснато да влиза в ролята на преводач. Роля, която преди заемах винаги аз, понеже само аз владеех всичките говорими в семейството езици.
Сега всички говорим вкъщи само на немски. Обаче има български думи, които в немския на нашето семейство са се промъкнали и утвърдили, изместили са немските си еквиваленти (там, където има такива) и са превърнали немския ни в един микроезик, говорен само на нашата тричленна планета. Такива са например думите “хайде”, “джапанки”, “бузи”. Също и наименованията на някои храни – “палачинка”, “шопска салата”, “баница”. Има го и Сънчо. И Баба Марта. Баба се казва баба. А мама се казва мама. Но пък то последното е и думата, с която се обръщат и немските деца към своите майки днес. Класическото обръщение към майката на немски “мути” не е на мода вече.
Изобщо в света на нашите деца започват все повече да се смесват езиците. Те израстват в едно общество, в което деца с различни семейни езици се срещат в детската градина или в училище. Има ги Мехмет и Денис – децата от турски семейства, чиито майки живеят в своя си малък Истанбул, Фламур от Албания, Амон от Япония, Рози от Конго, Ерик с майка шведка и баща холандец (у дома си говорят на английски), Патрик от Сингапур – син на миниатюрната Набуко от Токио и огромния Волфганг от Есен, Марк от руското семейство, Анна с майка от Барселона и баща от Лайпциг и многобройните Александровци с родители откъде ли не.
Когато погледна колко е пъстро обкръжението ни и как хлапаците ни за нула време се уговарят за поредната беля, как се хващат за ръце и скачат в басейна, как се гонят, разбиват си един на друг носовете, поделят си бонбоните, някак не губя надежда, че може пък и да открият общия език, който ние трудно откриваме с техните родители. Та нали ние сме си израсли само между свои си. В семейства, в които говорехме еднакви езици. Или говорехме подобни езици? Или напълно се разминавахме във врявата си? Помните го онова с разминаването на някоя жизнена отсечка и чуждия език? Все едно – важното е да се учим да се разбираме все някак си, мисля си. По чисто егоистични причини – за да бъдем разбрани ние самите, за да бъдат разбрани нашите желания, трябва да открием общия език с другия. Все едно дали в нашето тясно семейно гнездо или в голямото семейство – в квартала ни, в селото ни, в махалата, от другата страна на гората…
И докато ви пиша всичко това, врявата наоколо нараства – слушам някакво парче по радиото на английски, синът ми мърмори нещо на главата ми на немски, аз пиша на български, а през отворената врата на терасата долитат детските крясъци и смехът на двете момичета на новите ми съседи корейци.
А, да – не бива да пропускаме и гълъба в клоните на ореха отсреща, как гърлено зове в храсталака любимата си на птичия си език. И кой сега е чуждият, а кой – своят от езиците тук?
0 Коментара